I really don't think Milan Kundera is an author for me. His characters are all so petty and cruel, so atomized and self-centered. I can deal with pettiness and cruelty being a theme of the book - but everyone? All the time?

Note: The rest of this review has been withdrawn due to the changes in Goodreads policy and enforcement. You can read why I came to this decision here.

In the meantime, you can read the entire review at Smorgasbook

Arkadaşın elime tutuşturmasıyla ilk Milan Kundera kitabımı okumuş oldum. Hissiyatını, anlatışını sevdim. Sert şeylerden bahsederken bile, yumuşacık bir dokunuşu var sanki. Yenileriyle kısa zamanda tanışırım gibi bir his var içimde.

Partindo do encontro (na verdade, um reencontro, mas só para ela) de dois expatriados checos, Kundera tece considerações sobre a nostalgia e a memória que, seguramente, vão encontrar eco em todos nós.

O livro é curto, bem como os capítulos, mas denso em questões para reflectir.

Fica uma amostra (para além da que deixei no update):
"Imagino a emoção de dois seres que voltam a ver-se passados anos. Outrora, frequentaram-se e pensam por isso estar ligados pela mesma experiência, pelas mesmas recordações. As mesmas recordações? É aqui que o mal-entendido começa: não têm as mesmas recordações; os dois guardam do passado duas ou três pequenas situações, mas cada um tem as suas; as suas recordações não são parecidas; não se encontram; e nem sequer quantitativamente são comparáveis; um recorda-se do outro mais do que o outro se recorda dele; primeiro porque a capacidade de memória difere de um indivíduo para outro (o que seria ainda uma explicação aceitável para cada um deles), mas também (e é mais penoso admiti-lo) porque não têm a mesma importância um para o outro." (págs. 110-111)

الجهل أو الحنين، الجهل بالمسقبل والماضي والحاضر، أو الحنين للمستقبل والماضي والحاضر.

الجهل والحنين، مفردتين مكملتين لبعضهما في هذه الرواية. يتناول كونديرا بعض مشاكل العصر الحديث، وبعض المشاكل الإنسانية، هي ذات المشاكل الأثيرة لدى كونديرا، مشكلة الحب والجنس، الإخلاص، الخيانة، الهوية.. هذه المشاكل الذي يعيد كونديرا قلبها وصياغتها بما يتناسب مع طبيعة الإنسان الحقيقية بعيدًا عن النفاق الناتج عن إدعاء الفضيلة الملازم للبشر في هذا العصر.
كما يخوض في موضوعه المفضل الآخر وهو الحال في ظل سيادة الشيوعية وما حدث بعد سقوطها في براغ.
وموضوع انحدار الموسيقى الناتج عن انحدار الفن وثقافة العصر بسبب تطور التكنولوجيا، وقد صور هذه النقطة في حديثه عن شوينبرغ.

في هذه الرواية يثبت كونديرا قدرته على تكثيف المواضيع في قصة بسيطة دون تعقيد، غير المعتاد عليه قد يشعر بتفاهة هذه الرواية لكنها بالعكس من أعماله المهمة.

"Στα αρχαία ελληνικά η επιστροφή λέγεται νόστος. Άλγος σημαίνει πόνος. Νοσταλγία είναι λοιπόν ο πόνος που προκαλεί σε κάποιον η ανικανοποίητη λαχτάρα της επιστροφής." Δεν σου λέει κάτι που δεν ξέρεις. Στο λέει όμως τόσο όμορφα.

Краят силно ме изненада и все още не знам как да го интерпретирам.
I am shocked by the ending. I still don’t know what to make of it.

Милан Кундера изследва корените на думата “носталгия” в различни индоевропейски езици и проследява етимологията и до латинския глагол “ignorare”, който означава “не знам”. Това, че нещо или някой ни липсва и мислим за тях постоянно като за спасение, в което се вкопчваме с надежда и очакване, обикновено се оказва резултат от незнание и от ненадеждни спомени. Емигрантът изпитва носталгия по неща, които впоследствие намира за странни и без място в живота му в новата страна, в която се е преселил.

Спомените на двамата основни герои, Ирена и Йозеф, от Прага и въобще от Чехия, ги подвеждат и им се изплъзват. Според мен и настоящето им се изплъзва, защото миналото им се изплъзва. Йозеф установява, че не помни почти нищо за една от най-важните жени в живота си, също така не може да си спомни лицето на любимата си мъртва съпруга, а Ирена е толкова сляпа колкото за миналото, толкова и за настоящето, че чак е непонятно в какво времево измерение всъщност живее. Авторът проследява останките от спомени за дадено събитие у героите си и действителните събития и виждаме колко те се разминават. Отделно, всеки от тях си спомня съвсем различни моменти от преживяното заедно или пък нищо. Ние често общуваме с другите, предполагайки че споделяме общи спомени, но всъщност това съвсем не е така, и Кундера ни прави свидетели на ситуации, в които всички са удивени колко не са били ��азбрани намеренията им, а може би пък те самите не са разбирали какви са били действителните им подбуди.

Митът за завръщането е друг основен мотив, който се преплита с ефимерността на спомените, като и двата са част от една и съща тема. Можем да погледнем героите от романа през призмата на пристигналия в Итака Одисей. Иска ли някой да чуе историята на емигратна, завърнал се в родината си, за кратко или за по-дълго време или неговият живот в странство никого не интересува? Ако съдим по историите на Ирена и Йозеф, по-скоро не. Срещата на Йозеф с брат му е силна и показателна в много отношения.

Композицията на романа е съвършена, всеки детайл е важен и ни препраща към основната тема.
Но ме натъжи, прекалено е песимистичен според мен. Човешките същества никога ли не се срещат истински, изгубени в различни версии за миналото, а оттам и за настоящето? Мъртвата съпруга, която доминира живота на Йозеф, предателството към Ирена, ми оставиха едно усещане за морбидност и невъзможност да се върви напред. Изгнаникът си остава изгнанник. Одисей не намира убежище в Итака. Никой не иска да го слуша; това е самотата.

“Никога няма да спрат критиките към онези, които изопачават миналото, пренаписват го, фалшифицират го, които преувеличават значението на едно събитие, премълчават друго; тези критики са справедливи (не могат да не са), но нямат голямо значение, ако не ги предшества една по-елементарна критика: критиката на човешката памет като такава. Защото какво всъщност може тя, горката? Способна е да задържи от миналото само една жалка малка частица, без никой да знае защо точно тази, а не друга, тъй като при всеки от нас този избор се извършва тайнствено, независимо от нашата воля и нашите интереси. Никога нама да разберем нищо за човешкия живот, ако продължаваме да прикриваме първата от всички очевидности: една реалност такава, каквато е била, когато е била, вече не е; възстановяването и е невъзможно.”

کوندرا را به این دلیل بسیار دوست دارم که مرا در چهارچوب بسته ی یک روایت زندانی نمی کند. خواندن کونرا مثل این است که دوستی را پس از سال ها در یک کافه ملاقات کنید و در حالی که به قصه ی روزگار رفته ی او گوش می دهید، قهوه تان را می نوشید، به موسیقی که از بلندگوی کافه پخش می شود، گوش می کنید، گهگاه متوجه ی صحبت ها و خنده هایی از میزهای کناری می شوید، صدای عبور و مرور خیابان در پس پشت این همه جاری ست، دوره گردی چیزی می فروشد، عبور تراموای، و همه چیز، درست مثل خود زندگی، ...
I like Kundra because he doesn’t imprison me in a fastened frame of a classic narration. Reading Kundra seems as if you meet an old friend in a cafe shop after ages, and while she/he relates her / his life story, you zip your coffee, listen to the cafe music, hear some chats and laughs at nabouring tables, look at the peddlers at side walk, or a passing tramvay, … as life is flowing around, ….

n  "...nostalji, bilmemenin acısı olarak ortaya çıkıyor. Uzaktasın ve ben sana ne olduğunu bilmiyorum. Ülkem uzakta ve ben orada neler olduğunu bilmiyorum."n

Soğuk savaş, özlem, yabancılaşma, korku, yalnızlık ve bilmemek çok etkileyici.

Çok sevdiğim şehrin; Prag'ın üzerine geçen hikaye özellikle ilgimi çekti. Okurken zihnimde gezdiğim sokaklar canlandı. Nazım Hikmet'in yaşadığı iki sene boyunca gittiği Cafe Slavia'da okusaydım keşke dedim. Yaşanmışlıkları hissettiren bir kafe.

Milan Kundera çok sakin ve etkileyici anlatmış.
Çok beğendim.

La memoria degli esuli

“L’ignoranza” affronta il tema dell’esilio, a partire da rimandi e considerazioni su Ulisse, l’esule più famoso della letteratura, per poi dedicarsi alle vicende convergenti di un uomo e una donna, cecoslovacchi espatriati per motivi differenti dopo l’invasione sovietica del ’68 e ritrovatisi casualmente al terminal dell’aeroporto di Praga anni dopo la caduta del comunismo; l’analogia con le esperienze personali dell’autore, spinto dall’ostilità del regime ad espatriare nel 1975, è evidente.

“L’ignoranza” è anche un romanzo sulla nostalgia (ma anche sulla mancanza della stessa) nell’accezione in cui la nostalgia appare come la “sofferenza dell’ignoranza” in senso etimologico, non sapendo cosa ne è stato delle persone care e del paese natìo lasciati alle spalle e viceversa, da parte di coloro che sono rimasti, ignoranza sulla vita trascorsa all’estero dall’esule.

“L’ignoranza” è inoltre un romanzo sulla memoria, e sotto questo aspetto Kundera sembra esprimere una concezione ben diversa, quasi opposta, da Proust dove un solo frammento di memoria poteva estrarre dal ricordo un mondo ed un’intera vita, laddove invece per l’autore ceco si possono riportare alla mente solo inutili brandelli (“insignificanti minuscole particelle”) di memoria e per di più tutt’altro che oggettivi ma mutevoli secondo la personale prospettiva di chi ricorda.

Tutti questi concetti albergano fra le pagine del libro ma, fortunatamente direi, espressi meno in termini di riflessioni filosofiche e digressioni storiche sul destino della travagliata Boemia, quanto piuttosto sublimati nella narrazione del racconto della vita di Irena e Josef, i due protagonisti che dopo un intenso ma fugace incontro adolescenziale si riconoscono decenni più tardi, ognuno col proprio bagaglio di esperienze e ricordi contrastanti.

Sarà proprio questa discrepanza ad affondare sul nascere la zattera che si presenta ai due esuli sotto forma di un improvviso travolgente amore, quando la diversa percezione (anzi, nel caso di Josef l’assenza di percezione) della memoria del passato e una nostalgia che agisce in maniera ben diversa nei due caratteri, marcheranno definitivamente la distanza, la frustrazione e la conseguente solitudine che ne deriva: “Viviamo sprofondati in un immenso oblio e ci rifiutiamo di saperlo”

أول مرة أقرأ لميلان كونديرا. متحامل على الشيوعية. تناول موضوعات عديدة في عدد صفحات محدود، وإن كان الموضوع الرئيسي هو الهجرة أو الغربة ورؤية المهاجر لبلده بعد عودته أو زيارته لها، ونظرة ما تبقى من عائلته على قيد الحياة، وأصدقاؤه القدامى للعائد أو الزائر.

هذه الرواية تحكي عن الحنين، عن العودة. عدتُ، بحنين، لقراءة كونديرا بعد سنتين أو يزيد من لقائي الأوّل به في روايته "المزحة". الثيمة الرئيسيّة في رواية كونديرا هي قدرتها الغرائبيّة على "تخليص" الناس من يقينهم، ودفعهم الدؤوب، وبهدوء، إلى إعادة التفكير في مسلّمات ظنّوا أنّهم استراحوا لها تماما. وهكذا في "الجهل"، يدور اليقين حول فكرة الحنين، وهي فكرة ملازمة للشعور الإنساني آخذة مكانا قصيّا في الروح، لكنّ كونديرا يجهد في تخليص شخوص الرواية من عبئها عبر الحفر في ماهيّة الذاكرة، في تأكيده على هشاشتها وانتقائيّتها، ليواجه الحنين هنا مُعضلة التساؤل عن قوّته وألقه الأوّلين. ومثل غالبيّة روايات كونديرا، ليس هناك حدث مُؤسّس ومركزي في السياق السردي. تنبني رواياته على "الصدفة" –أليست المزحة، بشكل أو بآخر، وجها من وجوه المصادفة الضاحكة؟!- وعند هذه الصدفة تتقاطع الشخصيّات، الهشّة في غالبيّتها، لتصنع رواية، يؤهلها فعل المُصادفة فيها لأن تبقى خفيفة وقادرة على استيعاب ملهاة أو مأساة شخوصها بدأب، دون أن يُخلّ ذلك بالتوازن القلق لعالم رواية كونديرا. تبقى السياسة دائما في خلفيّة المشهد، ضابط الإيقاع، أو "وحي الحدث" في رواية كونديرا. من مسارها العام –الحرب الباردة وموقع التشيك، بلده، فيها- يلتقط كونديرا المسارات الشخصيّة والفرديّة جدا ليقرأها، أو يكتبها في ضوء المسار العام وتأثيره الذي مثل سحابة خفيفة على روايته. على هذا الأساس، يصبح غزو الجيش السوفياتي لبراغ عام 68 فاتحة لحكايات متفرّدة لمهاجرين تركوا التشيك لعقدين، وفوجئوا، وهنا تكمن مفارقة كونديرا في "تفتيت اليقين"، بعد عودتهم في عام انهيار جدار برلين، بأن ذاكرتهم لا تُسعفهم على إعادة توطين أنفسهم في بلدهم الأم، وأن "ذاكرة الوطن"، أو ذاكرة شعبهم، قد وضعتهم على رفوفها المغبرّة المُهملة، تاركة إيّاهم في دوامة القلق الدائم بين حنينهم المُقيم وتاريخهم الموزّع في محاولة الإجابة عن سؤال: أنحن هنا أم هناك؟

كونديرا وفلسفته التي اعشقها، التساؤلات التي نكتمها بداخلنا وتنفجر على هيئة تصرفات غريبة.

حين تعود الى الوطن وتجد كل مافيه يرفضك، لانك رغبتك بحياة افضل بعيدا، انانية،لايستطيع الذين قرروا الاستمرار في الوطن فهمها، يعتقدون انه معاناتهم لاجل الوطنية تجعلهم افضل منك.

ماهي الوطنية، وماهو الوطن، غير ذكرى تحملها في داخلك، عن تصور ربما ليس موجودا، الوطن هو الذي يمنحك الحياة، وليس ذاك الذي يسلبها منك.

لدى كل انسان حياة واحدة من حقه ان يقرر اين يعيش، والحروب التي يجدر به خوضها
والسخرية هي المحتل القريب منك، الذي يحتل اشيائك ما ان ترحل، المحتل الذي يعاني من محتل اكبر منه.