"The Cloven Viscount": disappointing story to be honest.
"The Baron in the Trees": the last two chapters give a beautiful summary of the end of the historic period of discoveries and kings but besides that very disappointing considering the story was written by the master who wrote "If on a Winter's Night a Traveller" and "Invisible Cities"
"The Non-existent Knight": the master at work again playing with the boundaries of tale-telling, the genre, the reader and the characters. Not a masterpiece but enjoyable nevertheless.

РАЗПОЛОВЕНИЯТ ВИКОНТ: Не минава лунна нощ, без в черните души като кълбо от змии да се сплетат куп пъклени мисли и без в състрадателните да разцъфтят лилиите на жертвоготовността и себеотдаването. Така двете Медардови половини веднъж се защурали сред чукарите на Тералба, разяждани от противоположни терзания. И след като всеки от тях взел своето решение, на сутринта предприел необходимото, за да го приведе в изпълнение.

Майката на Памела тръгна за вода, стъпи на една подвижна дъска и пропадна в кладенеца. Увисна на въжето и се развика:

– Помощ!

Тогава на фона на небето в отвора на кладенеца съзря силуета на Гадника, който рече:

– Исках само нещо да ви кажа. Ето какво: вашата дъщеря Памела често се движи в компанията на един разполовен скитник. Трябва да го принудите да се ожени за нея – вече я е злепоставил и ако е кавалер, да си поеме отговорностите. Това съм си наумил и точка, няма какво да ви обяснявам.

Таткото на Памела мъкнел към маслобойната чувал с маслини от своето дръвче, но чувалът бил продупчен и следа от маслини се проточила след него по пътеката.

Като усетил, че товарът му олеква, таткото свалил чувала от гърба си и забелязал, че е почти изпразнен. Но видял, че го настига Добряка: събирал маслините една по една и ги слагал в наметалото си.

– Тръгнах след вас, за да поприказваме, и имах късмета да ви спася маслинките. Ето какво ми е на сърцето. От доста време мисля, че докато се опитвам да облекча чуждото нещастие, всъщност може би го подклаждам точно с моето присъствие. Ще напусна Тералба. Но само ако моето заминаване върне покоя поне на двамина – вашата дъщеря, която заслужава царски живот, а спи в пещера, и моята злочеста дясна половина, която не бива да остава толкова самотна. Памела и виконтът трябва да свържат съдбите си в брак.

Памела тъкмо дресирала една катерица, когато насреща изникнала майка й, уж тръгнала за шишарки.

– Памела – казала майката, – крайно време е оня пройдоха по прякор Добряка да се ожени за теб.

– Откъде накъде? – попитала Памела.

– Като те е злепоставил, да те вземе. Толкова е възпитан, че ако му кажеш, няма да се дърпа.

– Откъде ти дойде наум тая щуротия?

– Млък: ако знаеше кой така казва, нямаше толкова да разпитваш. Лично Гадника, нашият виден виконт!

– По дяволите! – рекла Памела и изтърсила катерицата от скута си. – Бог знае какъв капан ми готви.

Малко след това, тъкмо се учела да свири на тревичка, се появил баща й, уж поел за дърва.

– Памела – рекъл той, – дойде моментът да кажеш „да” на виконта Гадник. При условие че се венчаете в църквата, разбира се.

– Сам ли го измисли това, или някой те подучи?

– Не ти ли се иска да станеш виконтеса?

– Отговори ми на въпроса.

– Добре. Да знаеш, че идеята ми я даде най‑добронамерената душа на тоя свят – скитникът, наричан Добряка.

– А, той пък си няма друга работа. Ще ви покажа аз на вас!

Яхнал дръгливия си кон, Гадника се лутал из небрани лозя и мътел коварния си план: ако Памела се омъжи за Добряка, пред закона щяла да е съпруга на Медардо от Тералба, тоест – и негова, на Гадника. Със закона на своя страна лесно можел да я отнеме от своя кротък и миролюбив съперник.

Само дето срещнал Памела, а тя му казала:

– Виконте, реших, че ако нямате нищо против, вече можем да се оженим.

– Ти и кой? – попитал виконтът.

– Аз и вие. Ще дойда в замъка и ще стана виконтеса.

Гадника не очаквал подобен развой и си помислил:

„Тогава няма смисъл от целия театър с венчавката за другата ми половина – женя се аз за нея и готово.” И рекъл:

– Нищо против.

А Памела отвърнала:

– Разберете се с баща ми.

Недълго след това Памела намерила Добряка на неговото муле.

– Медардо – заговорила го, – осъзнах, че съм дълбоко влюбена в теб. Ако моето щастие ти е мило, трябва да поискаш ръката ми.

Горкичкият, който за нейно добро бил направил огромна саможертва, останал с отворена уста. „Но ако щастието й зависи от това, да се омъжи за мен, значи не бива да я карам да се омъжва за другия”, помислил и отговорил:

– Скъпа, тичам да подготвя всичко за церемонията.

– Но да се разбереш с майка ми, чу ли? – рекла тя.

Цяла Тералба завря и закипя, когато стана ясно, че Памела ще минава под венчило. Едни разправяха, че щяла да се омъжва за единия, други – за другия. А нейните родители сякаш нарочно правеха всичко възможно да объркат народа. Вярно, в двореца лъскаха и тъкмяха всичко като за голямо тържество. А виконтът си поръча костюм от черно кадифе с голям буфан ръкав и буфан крачол. Само че и скитникът беше помолил да го закърпят на лакътя и на коляното и да поспретнат с чесалото горкото му муле. В църквата, за всеки случай, избърсаха всички свещници.

Памела каза, че няма да напусне гората преди началото на сватбеното шествие. С подробностите около чеиза се занимавах аз. Тя си уши бяла рокля с було и предълъг шлейф и си сплете венче и коланче от лавандулови стръкове. И тъй като от булото й хартисаха няколко метра, стъкми булчинска рокля за козата и булчинска рокличка за патицата, после хукна из гората и тича, следвана от своите животни, докато клоните не изпокъсаха цялото й було и шлейфът й не обра всички борови иглички и кестенови обвивки, дето съхнеха по пътеките.

Но нощта преди сватбата Памела изглеждаше умислена и леко притеснена. Седнала на едно голо хълмче, с шлейф, увит около стъпалата, и килнато венче от лавандула, беше облегнала брадичка на едната си ръка, оглеждаше горите наоколо и въздишаше.

Аз бях неотлъчно до нея, защото щях да съм й шафер заедно с Исав, който обаче не благоволяваше да се весне.

– За кого ще се омъжиш, Памела? – я попитах.

– Не знам – каза тя, – изобщо не знам какво има да става. Ще се получи ли? Няма ли?

От горите се донасяха ту гърлени викове, ту тихи охкания. Това бяха двамата Памелини половин кандидати, които, в плен на възбудата от предстоящото събитие, обикаляха по горските проломи и зъбери, загърнати в черните си пелерини, единият на хърбавия си кон, другият – на охлузеното си муле, и мучаха и пъшкаха, погълнати от трепетни фантазии. А конят подскачаше по склонове и сипеи, мулето се катереше по стръмнини и рътлини, без пътищата на двамата ездачи нито веднъж да се пресекат.

Ала призори конят, пришпорен в галоп, се препъна и се строполи в една урва, заради което Гадника не успя да се яви навреме за сватбата. Мулето обаче се движеше бавно и предпазливо, така че Добряка пристигна в църквата в уречения час, точно когато невестата се задаваше с шлейф, държан от мен и от Исав (който по‑скоро се оставяше тя да го влачи).

Като видя, че единственият представил се жених е Добряка, облегнат на своята патерица, тълпата донякъде се разочарова. Но венчавката се състоя по всички правила, съпрузите казаха „да“ и си размениха пръстените, а отчето обяви:

– Медардо от Тералба и Памела Марколфи, свързвам ви в свещен брак.

В този миг откъм дъното на църковния кораб, вкопчен в патерицата си, влезе виконтът в новата си буфанено-кадифена премяна, подгизнала и съдрана. И рече:

– Медардо от Тералба съм аз и Памела е моя жена.

Добряка докуцука до него.

– Не, този Медардо, който се ожени за Памела, съм аз.

Гадника захвърли патерицата и сложи ръка на сабята си. Добряка нямаше друг изход, освен да направи същото.

– Ангард!

Гадника се впусна в напад, Добряка понечи да се брани, но и двамата се търкулнаха на пода. Видя се, че няма как да се фехтоват на куц крак. Налагаше се да отложат дуела, за да го подготвят по-добре.

– А аз знаете ли какво ще направя? – рече Памела. – Връщам се в гората.

И избяга от църквата, вече без шафери, които да й държат шлейфа. На моста намери козата и патицата, които я чакаха и изприпкаха подир нея.

Двубоят беше насрочен за следващата заран на Калугерската поляна. Майстор Пиетрокиодо изобрети нещо подобно на крак на пергел, който, закрепен за пояса на разполовените, им позволяваше да стоят прави и да се преместват, дори да се навеждат напред или назад, ако върхът на помагалото се забучи в земята за стабилност. Галатео Прокажения, който в здравите си години бил благородник, влезе в ролята на арбитър, секунданти на Гадника станаха бащата на Памела и началникът на стражарите, секунданти на Добряка – двама хугеноти. Доктор Трелони отговаряше за медицинското обслужване и се яви с бала бинтове и дамаджана балсам, все едно ще лекува цяла войска. Това бе добре дошло за мен, понеже, след като му помогнах да пренесе всичко, можах да присъствам на дуела.

Зората изгря зеленикава. На поляната двамата хилави черни съперници бяха застинали със саби, готови за бой. Прокаженият наду рога си – това беше сигналът, небето изтътна като опънатата кожа на тъпан, сънливците в своите дупки впиха ноктенца в земята, свраките, без да вадят глави изпод крилете си, си изскубнаха по едно перо изпод мишницата и примряха от болка, устата на глиста налапа опашката му, пепелянката се прехапа, осата си пречупи жилото o камъка и всяко нещо се обърна самo срещу себе си. Скрежасалите локви се вледениха, лишеите станаха на камък, а камъните – на лишеи, сухата шума се превърна в пръст, а гъстата, твърда смола безвъзвратно задуши дърветата. Защото човекът се нахвърляше върху себе си, въоръжен с по сабя във всяка от своите две ръце.

За пореден път Пиетрокиодо си беше свършил работата майсторски: пергелите описваха окръжности по поляната, а фехтовачите налитаха в отсечени, схванати атаки, парираха и финтираха. Но не се докосваха. При всеки напад, когато върхът на сабята сякаш уверено се устремяваше към развятото наметало на противника, всеки от двамата упорито го отклоняваше към частта, в която нямаше нищо, тоест частта, където би трябвало да е той самият. Нямаше съмнение, че ако не бяха половинки, а цели фехтовачи, досега щяха да са се ранили Бог знае колко пъти. Гадника се сражаваше с яростно ожесточение, но не смогваше да го насочи към истинското място, на което се намираше врагът му; Добряка се отличаваше с акуратната вещина на левичарите, макар единственото му постижение да беше, че надупчи пелерината на виконта.

По някое време се озоваха ръкохватка срещу ръкохватка – върховете на пергелените им крака бяха вкопани в буците като зъбци на брана. Гадника се освободи със замах и миг преди да загуби равновесие и да се сгромоляса на земята, успя да нанесе ужасяващ удар – не точно върху неприятеля си, но почти. Удар, успореден на линията, която прекъсваше туловището на Добряка, толкова близо до нея, че в първия момент не се разбра дали отсам или оттам очертанието й. Ала скоро видяхме, че тялото под пелерината се оцветява в пурпурна кръв от главата до основата на бедрото и всяко съмнение се разсея. Добряка се свлече, но докато падаше, с едно последно, широко, човек би рекъл щадящо движение, стовари сабя – и той от съвсем близо – върху противника си, от главата до слабините, по предела между отсъствието на тялото на Гадника и началото на неговото присъствие. Сега и от плътта на Гадника рукна кръв по дължината на целия му огромен някогашен срез – двамата така се съсякоха, че всичките им вени пак се отвориха и пак зейна раната, която ги бе разделила на две противоположности. Лежаха по гръб и къ��вищата, които преди бяха едно, отново се сляха на поляната.

Погълнат от това кошмарно зрелище, бях изпуснал от око Трелони, но в следващия момент го видях да подскача от радост на тънките си крачета, да пляска с ръце и вика:

– Спасен е! Спасен е! Оставете на мене!

След половин час върнахме на носилка в замъка един-единствен ранен. Гадника и Добряка бяха здраво забинтовани заедно – докторът се погрижи да снади всички вътрешности и артерии от едната и от другата страна, после с километър бинтове така ги овърза, че тялото приличаше повече на древна мумия, отколкото на болник.

Дни и нощи бдяха над вуйчо ми, който се лашкаше между смъртта и живота. Една сутрин, докато гледаше това лице, което алена нишка преброждаше от челото до брадичката и продължаваше надолу, по шията, не друг, а дойката Себастиана забеляза:

– Ето, шавна.

Чертите на лицето на вуйчо ми се разбунтуваха, а докторът се разплака от щастие, че движението им минава от едната буза на другата.

Накрая Медардо отлепи очи, после устни, отначало изражението му беше безумно – едното око свъсено, другото жално, челото му тук намръщено, там ведро, устата се усмихваше в едното си ъгълче, в другото скърцаше със зъби. После постепенно всичко си върна симетрията.

Доктор Трелони каза:

– Излекуван е.

А Памела възкликна:

– Най‑сетне съпруг, който всичко си има!

Така вуйчо ми Медардо пак стана цял човек – нито лош, нито добър, а смес от лошота и добрина, тоест на пръв поглед не много по‑различен от онова, което си беше, преди да го разполовят. С тази разлика, че му остана опитът и на двете отново споени половини, затова сигурно бе много помъдрял. Животът му бе щастлив, децата му – много, а управлението – справедливо. И нашият бит се пооправи. Донякъде сякаш се надявахме, че като се възстанови виконтът, и за нас ще настанат времена на дивно щастие, но то е ясно, че един читав виконт не е гаранция за читав свят.

Оттам насетне Пиетрокиодо никога повече не строи бесилки, а само мелници. Трелони изостави блуждаещите огньове в полза на дребната шарка и червения вятър. Аз пък, посред всеобщия стремеж към завършеност, се усещах все по‑тъжен и несъвършен. Понякога човек се чувства недовършен, а всъщност просто е млад.

Бях на прага на юношеството, а още се криех сред корените на големите дървета в гората, за да си фантазирам истории. Една борова игла се превръщаше за мен в рицар или дама, или шут – движех я пред очите си и се прехласвах в безкрайни разкази. След това ме досрамяваше от тези мои измишльотини и хуквах другаде.

После дойде денят, когато и доктор Трелони ме изостави. Една сутрин в нашия залив пристигнала флота от окичени с парадни знаменца кораби под английски флаг, които застанали на рейд. Цяла Тералба се изсипала на брега да ги види, с изключение на мене, аз не знаех. Фалшбордовете и мачтите били отрупани с моряци, които показвали ананаси и костенурки и разгръщали свитъци с крилати мисли, изписани по тях на латински и на английски. От квартердека, сред офицерите с триъгълни шапки и перуки, капитан Кук огледал брега с далекоглед и щом зърнал доктор Трелони, дал заповед да му предадат с флагчета следното съобщение: „Бързо идвайте на борда, докторе, не сме си довършили партията”.

Докторът се сбогувал с всички от Тералба и ни напуснал. Моряците запели химн, „О, Австралия!”, и докторът бил изтеглен на борда, възседнал бъчонка с киселяк. После корабите вдигнали котва.

Аз нищо от това не видях. Криех си се в гората и измислях истории.

A collection of three small novels from the 1950's. One of the best books I've ever read for the beauty of its language and the creativity of the stories. I am lucky that I could read it in the original. I do not know how the translations fare. The three stories are all narrated from an external point of view, but by somebody who was a direct witness of the fantastic events. In all three, but particularly in the last story of the "Non-existent knight" whose existence is defined by his armor and missions, one can always glance the troubles and dangers of trying to know one-self. Beautiful, funny, imaginative.

Muy bonitas. Mi favorita es el Barón Rampante, el niño que se sube a un árbol y no vuelve a bajar. Todos son cuentos sencillos, casi infantiles, pero con personajes muy remarcables que representan alegorías mayores que ellos mismos. Se disfruta tanto si te quedas en la superficie de las historias como si quieres hacer un estudio más profundo buscando los temas presentados en cada relato.

alguses oli mul selle raamatuga kuidagi raske suhestuda, aga siis lugesin ühest arvustusest, et Calvino on nagu itaalia Kivirähk, ja kohe sai kõik selgeks ja edasi läks lugemine palju libedamalt. ma olin isegi veidi üllatunud, et puu otsas elav parun oma seikluste käigus, ma ei teagi, Ivan Orava isaga kokku ei puutunud ühelgi hetkel.

see parunijutustus kõnetaski mind justkui kõige rohkem, sest kuigi see oli üsna fantastiline lugu, ei olnud see samas fantaasialugu, ja kogu aeg mõtlesin, et aga miks ei olekski võinud täpselt nii olla see kõik.

ja Calvino suutis mind kogu aeg üllatada mingite süžeepööretega, mida ma absoluutselt ette näha ei osanud. kogu aeg mõtlesin, et ma nüüd tean, kuhu tal see lugu läheb, ja siis jälle juhtus midagi, mis tagantjärele vaadates tundus täiesti loogiline, aga sel hetkel... nojah, ma lihtsalt ei oodanud. ikka suht Kivirähk jah.

Uno più bello dell'altro, anche se a me ha colpito "Il cavaliere inesistente".

Calvino always surprises me. This is the third book I have read from him (after Invisible Cities and If on a Winter's Night a Traveler), and the three tales in this book take me away again in a different way. Simple as they are they feel close to life, and in their absurdity still feel as coming from a different world. Based on the foreword's confession that these were stories borne out from simple ideas taken their natural courses, that's just a testament to the writer's inexhaustible imagination.

"'Naked ladies are advised,' declared Agilulf, 'that the most sublime of sensual emotions is embracing a warrior in full armour.'"

"Raimbaud could not believe his eyes. For the naked flesh was a woman's; a smooth gold-flecked belly, round rosy hips, long straight girl's legs. This half of a girl (the crab half now had an even more inhuman and expressionless aspect than ever) turning round and looking for a suitable spot, set one foot on one side, one on the other, of a trickle of water, bent knees slightly, leant on the ground arms covered with iron plates, pushed her head forward, her behind back and began quietly and proudly to pee. She was a woman of harmonious moons, tender plumage, gentle flow. Raimbaud fell head over heels in love with her on the spot."

But a small sample of what you have to look forward to in these three cleverly devised stories.

Tổ tiên của chúng ta - Italo Calvino
Gồm ba câu chuyện là “Tử tước chẻ đôi, Nam tước trên cây và Hiệp sĩ không hiện hữu”, cả ba đều được đặt trong các bối cảnh khác nhau của lịch sử như “thời thánh chiến của kitô giáo, thời cách mạng Pháp và thời vua Charlemange”. Các tiểu thuyết này đều được viết bằng cách hành văn hài hước, có hơi ảo mộng đến hoang đường. Những ý tưởng khá là kỳ lạ đôi khi mình tự hỏi sao tác giả nghĩ ra những điều như vậy . Dường như trí tưởng tượng cùng sự sáng tạo của tác giả là không ngừng nghỉ, không có giới hạn. Một người thì bị chẻ đôi, người thì không hiện hữu, người thì sống ở trên cây. Italo như muốn truyền tải cái sự tồn tại cá nhân khác biệt trong xã hội, những cách nhìn về con người về sự tồn tại hay không tồn tại…
Trong ba câu chuyện thì mình thích Nam tước trên cây hơn cả, cái cách anh anh chàng này được tự do lựa chọn cách sống rồi chết đi giống như một con người bình thường vậy, mình thích các cuộc phưu lưu của anh chàng.
Tuy nhiên cái mình không thích là có những từ ngữ dịch giả sử dụng để mô tả khá là xưa cũ mà mình ít khi sử dụng như kiểu “tống đạt”, “bệ rầm chìa”, “lộn tu”…

Il Visconte dimezzato, il Barone rampante, il Cavaliere inesistente: gli antenati più fantastici che si possano vantare in qualsivoglia genealogia, quelli narrati da Italo Calvino.
Li ho trovati, tutti e tre, racconti meravigliosi nel senso più vero del termine: suscitano meraviglia a partire dai soggetti che descrivono, naturalmente, ma anche per le vicende che narrano e per come lo fanno.
Sono racconti che stupiscono, incantano, divertono. Intrecciano storie di battaglie formidabili a guizzi di altrettanto straordinaria bontà, assalti di pirati e conquiste amorose, spietata crudeltà e struggente altruismo.
La recensione completa qui.

Yo veo que las obras de Calvino pueden resultar interesantes en cierto modo, porque más que nada son una reflexión acerca de la literatura y de la vida, pero precisamente porque pretenden ser una reflexión me parecen aburridas de leer, aunque reconozco que es divertido hasta cierto punto analizarlas y comentarlas. Pero a mí esto no me sirve. Sus libros nacen de otros libros, y no de la vida. Esto de por sí no es malo, ya que por ejemplo Borges también lo hacía y los cuentos suyos que he podido leer me parecen deliciosos (¡y de lo más vivos!). En cambio, las obras de Calvino me parecen frías y demasiado cerebrales, totalmente desconectadas de la vida. Debo ser una lectora muy primaria porque yo necesito que una obra despierte mis sentimientos, que me permita sentir algo, que me enamore, y para esto necesito sentir que los personajes están "vivos". Yo leo porque no puedo vivir (o no lo puedo vivir todo, si lo prefieren), y Calvino no me satisface esta necesidad. Sus obras son inverosímiles y no les puedo encontrar ninguna gota de pasión. Curiosamente, hace tiempo me leí 'Lecciones americanas', que son una serie de ensayos literarios, de lo más amenos, personales e interesantes, en los que parece que pone toda la pasión que no pone en su ficción. Sí, éste sí que me encantó.

Todas las tres novelas están ambientadas en el XVIII. 'El vizconde demediado' trata de un vizconde que es partido por la mitad durante la guerra y sobrevive la parte que es mala-malísima. Curiosamente, un libro que parece escrito para decir que los humanos somos seres complejos y que no tenemos una sola cara me pareció de lo más simplista, y ¡cómo si esto no se hubiera hecho nunca antes y mucho mejor! Aún así, hay algunos detalles muy bonitos, como los referentes al narrador, que es un sobrino del vizconde, sin padres y que está creciendo. Cuando describe la relación que tiene con los únicos que le muestran afecto, su nodriza y ese entrañable doctor que no se atreve a hacer de doctor y que vive en las nubes, casi sentí algo, pero desgraciadamente a Calvino parece que le interesa más su absurdo, plano e inverosímil vizconde.

La mejor, de lejos, es 'El caballero inexistente', porque es la más divertida y los giros de la trama son tan inverosímiles y patilleros que casi parece una parodia (una parodia de Calvino, probablemente). Además, esta vez, las reflexiones son acerca del tema de la identidad, y son más profundas, no tan obvias y acerca de un tema que realmente me fascina. El caballero inexistente en cuestión no es nada más que alguien que existe, porque tiene un nombre y una armadura, pero la armadura está vacía. Eso sí, él es el mejor guerrero del ejército, porque sólo existe para cumplir con su trabajo y sus obligaciones, pero no puede sentir absolutamente nada. Realmente, no es nada más que una versión del hombre alienado de nuestro siglo, que vive com un autómata.

Pero lo peor fue 'El barón rampante'. ¡Madre mía! Si no fuera porque tenía que leérmelo, lo hubiera dejado antes de llegar a la página 50 (¡y hubiera hecho bien!) Los otros dos aún se leían bien, porque eran cortitos, tenían unas 100 paginitas, pero este que era más largo se me hizo insufrible. Trata del hijo de un barón que como máximo acto de rebeldía decide subirse a los árboles y vivir allí el resto de su vida sin volver a pisar el suelo. Vaya, como los que se creen rebeldes porque llevan tatuajes, o visten como hippies, o votan izquierdas, o se tunean el coche, o escuchan música indie. Y es que el baroncito en cuestión se sube a los árboles pero lleva una vida de lo más integrada a la sociedad y cumple con todo lo que ésta le exige. De hecho, como se las apaña él solito: él solito se provee de todo lo que necesita sin la ayuda de nadie, se puede ver en realidad como un hombre que se ha hecho a sí mismo, y no hay nada más asqueroso, hipócrita y burgués que el hombre que se hace a sí mismo. ¡Puaj!

Calvino is an unapologetic moral folklorist and he uses this triptych of gentle allegories to explore the absurd dichotomies that we use to construct our humanity. The thesis Calvino seems to be proposing is that the living of a life is necessarily messy and full of internal contradictions. The cloven viscount is insufferable at both his extremes, as are the non-existent knight and his merely existing squire. His central characters are trapped in their own inhumanity, and only dimly recognize the prisons in which they live. Only the Baron, from his arboreal perspective attempts to live a considered life, and even he, in the end, is trapped in his network of branches, unable to descend to the world of the living.