Трудно ми е да си представя, че човек може да напише това... Мога да го повярвам, само като си спомня, че същият човек е написал „Сто години самота”. Но тук задачата му е била сякаш още по-трудна – в сравнение с роящите се поколения в „Сто години самота”, в „Есента на патриарха” има единствен център – диктаторът (обобщаващ образ на латиноамериканския диктатор – защо не на който и да е диктатор).

Започва засмукващо и човек трябва да е наясно и да реши иска ли да продължи.  "Малко преди да мръкне, когато бяхме изнесли всички скапани скелети на крави и въведохме малко ред в онази баснословна бъркотия, все още не бяхме успели да направим така, че трупът да прилича на образа от легендата. Вече бяхме го остъргали с инструмента за сваляне на люспите на риба, за да премахнем налепите от морско дъно, изкъпахме го с креолин и каменна сол, за да почистим от разложението язвите по кожата, напудрихме лицето му с нишесте, за да скрием кръпките с кълчища, и парафиновия пълнеж, с който трябваше да възстановим изкълваното му от лешоядите лице, върнахме му жизнения цвят с петна от, руж и дамско червило на устните, но дори стъклените очи, които инкрустирахме в празните очни ями, не успяха да му придадат онзи авторитетен вид, от който се нуждаеше, за да бъде изложен пред очите на тълпите."

Завършва пак така и човек може така да се е унесъл и да се изненада, че има край...  "...а той не го разбра, остана си завинаги със свирещата болка на хернията си на стар мъртвец, изтръгнат из корен от удара на смъртта, литнал сред мрачния шумол на последните ледени листа на своята есен към мрачното отечество на пълната забрава, вкопчил се от страх за парцаливия и прогнил плащ на смъртта и чужд на виковете на побеснялата тълпа, която излизаше на улицата и пееше възторжени химни на радостната новина за неговата смърт, и завинаги чужд на музиката за освобождение и ликуващите фойерверки и празничните камбани, които възвестиха на света добрата новина, че неизброимото време на вечността най-после беше завършило."

Дали съм свикнала със стила на Маркес, дали тази творба наистина е изумителна – четох я много лесно, а се предполага, че е трудничка - няма пряка реч, няма нови параграфи, няма глави (почти), изреченията са от по няколко страници! Страшно много ми хареса смяната на разказвача насред ”изречението” – някой разказва за диктатора и изведнъж самият той поема разказа за себе си. Някой е подхванал разказването, но когато започне да говори патриархът, вече влизаш неспасяемо в действието. Така хем се постига усещане за градация, засилващи се емоции, хем се внушава абсолютната налудничавост на всичко това - Патриархът е навсякъде, дори и в мислите на хората... ("майко мила, Бендисион Алварадо..." ;) )

Не чета типичните книги с ужаси, но тук поглъщах страхотиите без отвращение. Естествено всичко е хиперболизирано, гротескно. И едва ли не читателят може да съжали горкичкия Патриарх... (добре, че имаше три жени в живота му – т.е. важните три, освен хилядите други...)  И макар че всички следи от неговия произход бяха изчезнали от книгите, смяташе се, че е човек от планините, съдейки по необикновения му апетит за власт, характера на правителството му, мрачното му поведение и необяснимо злобното му сърце, което продаде морето на една чужда държава и ни обрече да живеем край тази равнина от грапав лунен прах, без хоризонти; душите ни боляха, че през целия си живот той бе имал над пет хиляди деца, все седмачета, от неизброимите любовници без любов, които се бяха изнизали една след друга в харема му, докато беше в състояние да им се наслаждава, но никое от децата не носеше неговото име, нито презимето му, с изключение на детето му от Летисия Назарено, произведено в дивизионен генерал с юрисдикция и власт в момента на раждането му, защото той смяташе, че никой не е син на никого освен на майка си и само на нея. Това, изглежда, важеше и за него, защото, както се знае, той беше без баща, подобно на най-известните тирани в историята, и единственият му роднина, който се знаеше, и може би единственият, който изобщо е имал, беше майка му, милата Бендисион Алварадо, на която учебниците приписваха чудото, че го е заченала без мъжка помощ;  

Самото „управление” не е единственият фокус, направена е дисекция и на личността на диктатора – по крайно нестандартен начин обаче. Направо гнусен - безкомпромисен е Маркес! n   ... не се засягай, Начо, рече той, изпълнявай дълга си, така че главите продължаваха да пристигат в злокобните конопени чували, които приличаха на чували за кокосови орехи, и той заповядваше с погнуса да ги махнат по-далеч, докато изчиташе подробностите от смъртните актове, за да подпише квитанциите, съгласен, беше подписал за деветстотин и осемнайсет глави на свои най-върли противници същата нощ, когато сънува, че се е превърнал в животно само с един пръст, което оставя след себе си диря от отпечатъците на пръста по една плоскост от пресен цимент, събуждаше се облян със студена пот и се освобождаваше от вътрешното неспокойство в ранни зори, като правеше сметки за главите върху бунището от кисели спомени в оборите за доене, толкова ужасен в своите старчески размишления, че бъркаше бученето в тъпанчетата с бръмченето на насекомите в гнилата трева и си мислеше, майчице Бендисион Алварадо, как е възможно да са толкова много, а главите на истинските виновници все още не бяха пристигнали,...n

Не знам защо тази книга не е толкова известна като „Сто години самота”. Може би защото не всеки се интересува от политика, от диктатори? (тя не е само за политика...). Независимо от темата, за мен тя е за всеки, който иска да се докосне до пример за литературна мощ. Казват, че книгата е писана в продължение на седем години, но звучи така, сякаш е един спонтанен и безконечен излив – т.е. написана като в бълнуване, като в полусън, без планове и редакции, просто излята от свръхчовешкото въображение, от един владетел на словото.

Смея да твърдя, че произведението на Маркес е уникално с безкрайната си фантазия и проницателност. С нетрадиционната форма, с безкомпромисната ирония и натурализъм; всичко е в много, в повече, разчепкано до най-малкия детайл, задълбано, повторено, потретено, задъхващо. Наистина дишах на двойни и тройни обороти през цялото време. Бях в двореца на Патриарха при всичките му зверства и копнежи, животински страсти и човешки тръпки, изблици на помрачаващ гняв и моменти на обърканост, прояви на твърдост и признаци на противоречивост, мания за безсмъртие и трескав страх, прозрения и заблуди, самосъжаление и детинска радост... и безкрайна и неизбежна самота.   ...майка му Бендисион Алварадо не би му простила срама да умре от пристъп на кихавица в присъствието на един подчинен, за нищо на света, по-добре мъртъв, отколкото унизен, по-добре да живее с крави, отколкото с хора, способни да го оставят да умре без чест, по дяволите, та той не беше спорил повече с папския нунций за бога, за да не се разбере, че яде шоколада с лъжица, нито беше посмял да играе пак домино, от страх да не би някой да се осмели да загуби от съжаление, не искаше да вижда никого, майчице, за да не разкрие някой, че въпреки грижливото бдение над собственото му поведение, въпреки амбицията да не влачи плоските си нозе, които в края на краищата беше влачил винаги въпреки срама за годините му, той се чувствуваше на ръба на бездната от мъки на последните изпаднали в немилост диктатори, които той държеше по-скоро арестувани, отколкото охранявани в къщата на крайбрежните скали, за да не заразят света с чумата на своето унижение,...

Разбираема е и гледната точка, че диктаторът често е просто едно чучело, че около него и чрез него се върти големият свят и той е удобното оръжие на диктатурата; ролята на международните сили по отношение на „банановите републики” естествено не е пропусната. А самият Маркес казва, че в „Есента на Патриарха” едва ли има нещо преувеличено в сравнение с реалната действителност при една диктатура...