جسر على نهر درينا ، يا لها من رواية ..
بني الجسر الحجري بأمر من وزير عثماني عام 1571 .. بالقرب من مسقط رأس الوزير في بلدة فيشيغراد ..لتسهيل حياة الناس ، وربط أجزاء الأمبراطورية المترامية الأطراف .
ظلَ قائما لما يزيد على ثلاثة قرون ، الرواية هي " سيرة " هذا الجسر ،فهو بطل هذا العمل الأدبي . هو الثابت وكل ما حوله هو المتغير .
تتمور الحياة حوله ، وتدور بكل ما فيها من أفراحٍ وأتراح .
وثورات وقصص و أساطير وخرافات أيضاً ..
دار الكثير حوله ، بين أمورٍ شخصية وصغيرة إلى أحداثٍ كبرى هزتْ ممالكَ ودول ..
استمتعت لأشهر بالقراءة لآيفو اندرتش ، وترجمة سامي الدروبي الرائعة ..
رواية ملحمية ستكونْ ضمن قائمتي لـ الأعمال الخمسة الأفضل التي قراتُها هذا العام .

Qué belleza de libro!! Me tomó años leerlo, pero cada vez que lo tomé, me atrapó sin fallar una sola vez. El gran protagonista es el puente del Drina, desde su construcción, y todo lo que lo rodeó, hasta que empieza la guerra y le falta un pedazo. Unos cuantos siglos. Pero en medio de eso, cuenta historias entrañables de distintos personajes, siempre alrededor de la vida del puente. Me hizo pensar mucho en Vida y Destino de Vasilli Grossman, que también te iba acercando a historias de esa forma, es precioso. No lo olvidaré fácilmente, es increíble como hay libros que te lees cuando lo necesitas, y este libro para mí siempre será uno de ellos.

nach 140 Seiten Abbruch.
Eine angebliche Chronik, die mir scheint, sehr stark mit der eigenen Sichtweise des Autors eingefärbt ist, die mehr phantastisch aufgeladene Erzählungen aufwärmt, Geschwätz der Menschen in den Vordergrund stellt, als ein Versuch Historie mit belegten Verweisen anzubieten.
Das Erzählen und Erinnern wird als Hauptmerkmal in den Fokus gerückt und fällt der eigenen Kritik: Einschränkungen, Brüchigkeit und Vergänglichkeit der Erinnerungserzählungen zum Opfer.
Ein emphatisches Eintauchen ist durch die von oben thronende Erzählweise nicht möglich.

Ich hab keine Ahnung welchen Mehrwert mir so etwas bieten soll. Ich kann schlichtweg, nichts damit anfangen.

عمل روائي رائع
لأول مرة يكون المكان هو بطل الرواية بهذا الشكل المدهش ...

هناك العديد من الشخصيالت التي لا تنسى, كشخصية لوتيكا اليهودية, و علي خجا, و بالأخص شخصية ساكو الأعور, و الكثير الكثير

رواية غنية بالأحداث و التحليل النفسي

بالإضافة إلى قيمتها الأدبية الفذة, هناك قيمة تاريخية, حيث ترصد الرواية تفاصيل حياة الناس في البلقان و تتناول الأحداث التاريخية في تلك الفترة

لا بد من الإشارة الى الترجمة الرائعة لسامي الدروبي, فهو بحق من أفضل المترجمين العرب

أثناء قرائتي للرواية, عشقت الجسر و نهر درينا و تلك الأجواء. إن تكمنت في المستقبل, فلا بد من زيارة الجسر و الكابيا اللذان لا زالا قائمين إلى اليوم. هذه بعض الصور

http://www.tripadvisor.com/Attraction...

بالإضافة لذلك, يمكن التجول ثلالثي الأبعاد في أنحاء الجسر عن طرية غوغول ايرث. هذه هي الإحداثيات
43° 46.941' N 19° 17.282' E

ما يميز هذه الرواية هو الوصف الحسي للمكان. أنت تقرأ وترى وتشعر،وبالتالي أنت تعيش الحديث.

المكان هنا هو العنصر المحرك للحدث.

المكان هو صانع الشخصيات ومكونها.

المكان هنا هو كل شيء.

Il ponte sulla Drina, realizzato con fatica, sudore e sangue, unisce le due sponde del fiume. È quasi un essere vivente, che osserva imperturbabile il passare di uomini e secoli, alluvioni e guerre. Punto fermo e saldo mentre la storia segna il destino dei popoli.

"Мостът на Дрина" е страхотен орнаментален разказ.
Засяга няколко епохи, от годината на строежа 1571г. до началото на Първата световна война. Огромно проучване е провел Андрич, за да напише тази книга. В нея няма да бъдат пропуснати легендите и историческата истина, ще има от всичко.

Повествованието се развива в трето лице, от всевиждащата позиция на автора-разказвач, върви в постоянен ритъм, наситен с богати метафори и народна мъдрост, от началото до самия край.

"Гласът зад кадър" е като дух, който ще прелита през годините, а мостът винаги ще бъде център на вниманието. От време на време, този глас ще си набелязва някоя личност или събитие, ще се спуска върху него, ще влезе под кожата на въпросната личност, ще бъдем него, ще следваме случката, след което отново ще се отправи на нужната височина и дистанция, където мостът, както винаги ще е център.

Дотолкова свикнах с това редуване на истории, лица и събития, че имах усещането как всеки момент ще се появя някъде на моста, ще дойде моя ред.

Краят ..., няма да спойлвам, да кажем, че в него едновременно има и край, и продължение ...

Богат улов на цитати:

Абид ага упорствува няколко дни, но най-после отстъпи. Разпусна работниците и преустанови работата. В най-голямата виелица си тръгна и той със своите хора. Същия ден отпътува след него и Тосун ефенди на селска шейна, затрупан със слама и черги, а майстор Антоний в противна посока. Целият лагер от ратаи се пръсна по селата и дълбоките долини, изчезна нечуто и незабелязано като вода, която попива в земята. Строежът остана като захвърлена играчка.

Но още през следващото лято споменът за голямото наводнение почна да минава в паметта на старите хора, дето щеше да живее още дълго, а младежите седяха с песни и разговори на бялата гладка капия над водата, която течеше дълбоко под тях и със своя шум допълваше песента им. Забравата лекува всичко, а песента е най-добрият начин за забрава, защото в нея човек си спомня само онова, което обича.

... защото няма власт без бунтове и завери, както няма имане без грижи и загуби.

Тук един ден осъмна и главата на вишеградския свещеник, същия онзи поп Михайло, който намираше сили да се шегува с ходжата по време на „голямото прииждане“. В общия гняв срещу сърбите той бе невинно погубен, а циганчетата поставиха цигара в мъртвата му уста.
Това бяха неща, които Хайрудин остро осъждаше и осуетяваше, когато може.
А когато дебелият анадолец неочаквано умря от синята пришка, новият палач, наистина много по-несръчен, продължи неговата работа още някоя година и докато въстанието в Сърбия не стихна, на капията винаги стърчаха по една-две отсечени глави. Хората, които в такива времена бързо закоравяват и затъпяват, така свикнаха с това, че преминаваха равнодушно, без да се обръщат към главите, и не забелязваха веднага, когато престанаха да ги излагат.

Всъщност тая хроника не бе нито обширна, нито опасна. За пет-шест години, откак я водеше мюдерисът, тя бе изпълнила всичко четири страници от една малка тетрадка. Защото по-голямата част от градските събития мюдерисът не смяташе за достатъчно важни и достойни да влязат в неговата хроника и поради това тя остана така безплодна, суха и празна като високомерна стара мома.

Сега тия четирима души седяха на слънцето и се потяха, облечени в празнични дрехи, разтревожени и загрижени повече, отколкото искаха да покажат.
— Я да запалим още по една; имаме време, баба му негова, да не е птица, та да се спусне на моста — казваше поп Никола като човек, който отдавна е свикнал да прикрива с шега грижата и истинската мисъл, своя и чужда.
Всички погледнаха към Околища, па се хванаха за тютюна.

Цялото негово красноречие и цялото му величие на учен човек го бяха напуснали сутринта изведнъж. Той нямаше и най-малка представа колко слисан изглежда и до каква степен е уплашен, защото високото мнение, което имаше за себе си, не допускаше да си помисли такова нещо. Опитваше се да произнесе една от ония свои книжовни речи, в които измерените движения обясняват всичко, но хубавите му ръце сами падаха на скута и речта му се объркваше и прекъсваше. И сам се чудеше къде се е дянало неговото всякогашно достойнство, и напразно мъчително го търсеше като нещо, с което отдавна е свикнал и което сега, когато най-много му трябваше, бе загубил някъде.

Защото, ако играчите търсеха произхода на всички пари, никога не би могло да се образува игра.

Не е лесно да съсредоточиш своето внимание само на един предмет, когато си на двайсет и три години, когато по тялото ти лазят тръпки от сила и живот и когато край тебе от всички страни шуми, блести и мирише на пролет.

След половин час — на моста още владееше обедното затишие — туркинчето се върна от чаршията и отново мина край смутения младеж. Сега той погледна малко по-дълго и по-смело и, което е най-чудно, тя също го погледна с кратък, но открит поглед, косо, малко усмихнато, малко лукаво, но с онова ведро лукавство, с което децата се надхитрят едно друго в игра. И пак се отлюля нататък, като вървеше полека, и се отдалечи скоро с хиляди извивки и движения на широката бохча, в която бе загънато цялото му младо, но вече снажно тяло. Ориенталските шарки и живият цвят на нейната бохча дълго още се мяркаха между къщите на другия бряг.

Изглеждаше, че обичат сълзите и виковете толкова, колкото и тоя, за когото плачат.

И по-рано имаше пари и богати хора, но те бяха редки единици и криеха парите както змия краката си, а чорбаджийството си показваха и носеха само като сила и отбрана, тежка и за самите тях, и за всички край тях. А сега богатството или онова, което се смяташе за такова или пък се наричаше така, беше явно и се проявяваше в облика на ползуването и личните удоволствия; и затова много хора можеха да имат по нещо от неговия блясък или от неговите отпадъци.

Те живеят от песни, шеги и ракия.

— Ако беше мъж, какъвто не си, щеше да пернеш няког�� с това длето или с чука по кратуната, та на тия турски селендури да не им идва и на ум да те закачат, а да скачат на крака, когато минаваш по моста.
— Ех, Стано, Стано — казва добродушно и малко нажалено майстор Перо, — как мозе цуек цуека с цука по кратуната?

С всяка лятна ваканция те носят свободни схващания по обществените и религиозни въпроси и възторг към оживелия национализъм, който в последно време, особено след сръбските победи в балканските войни, израсна до общ култ, а у мнозина младежи и до фанатично желание за действие и лична саможертва.

В свободните си часове чете много, но тая духовна храна не го укрепва или издига, а бръмчи в него.

Затова и националното освобождение и обединение трябва да се извършват в духа на социалното освобождение и възраждане. Иначе ще стане така, че селянинът, работникът и дребният буржоа ще внесат в новата държавна формация, като смъртна зараза, своята бедност и своя робски характер, а малобройните експлоататори — своя паразитен реакционен манталитет и всички свои антисоциални нагони. А от това не може да стане нито трайна държава, нито добро общество.

Има три неща, които не могат да се скрият — казваха османлиите, — а това са любовта, кашлицата и сиромашията.

Мъчи се човек до края на живота си и никога няма това, което му трябва, камо ли онова, което желае.

А тая предпазливост и издръжливост дават на неговото лице напрегнат и загрижен израз, подобен като брат близнак на оная тъжна маска, която лицата на селяните носят в неплодородни години.

Писмото, което получи от него, беше съвсем кратко, един малък образец на литературно изкуство, но отмерено като адвокатско мнение и ясно и прозрачно като празен стъклен съд.

Всеки човек със светъл дух и отворени очи, който живееше по това време, можеше да види как се извършва това чудо и как цяло едно общество се преобразява за един ден. За няколко мига бе заличена чаршията, която почиваше на вековна традиция, в която винаги е имало и притаена омраза, и завист, и религиозна нетърпимост, и общоприети грубости, и жестокост, но и човечност и задушевност, и чувство за ред и мярка, чувства, които държеха всички тия лоши инстинкти и груби навици в поносими граници и накрая ги укротяваха и подчиняваха на общите интереси на задружния живот. Хората, които четирийсет години имаха думата в тая чаршия, изчезнаха за една нощ, сякаш изведнъж всички измряха, заедно с навиците, схващанията и институциите, крито олицетворяваха.

Навел се над малкия, напсувал баба му от умиление, а детето кротко гледало неговото едро лице с големи сини очи и широка червеникава брада.

Почерпват всички с още по една ракия и кафе, та като забравят действителността, да могат да я понесат, и всички по-леко и по-свободно говорят, и на всички им става някак си ясно, че в живота има и други неща, по-човечни и по-радостни от тоя мрак, страх и убийствена пукотевица.
Така минава нощта и с нея животът, целият в опасности и страдания, но ясен и непоколебим, верен на себе си. Водени от старите и наследени нагони, те го късат и делят на мигновени впечатления и непосредствени нужди и потъват напълно в тях. Защото само така, като се изживява всеки миг сам за себе си и не се гледа нито напред, нито назад, може да се понесе такъв живот и живият човек да се запази за по-добри дни.

Tesadüf, Ederlezi geliyordu hep müzik listemde; o yüzden duygulandırdı. Bir köprü merkezinde; birkaç asır boyunca değişen yaşamı, insan ilişkilerini, gelenekleri anlatıyor Drina Köprüsü. Müslümanlar, Hristiyanlar, Yahudiler ve Çingenelerin (Hatta İtalyanlar, Macarlar, Avusturyalılar) ortak noktaları hepsinin bu köprüyle ilgili anılarının olması. Sokoloviç'in büyük ideallerle yaptırdığı o köprü, yalnızca Asya ile Avrupayı bağlamıyor, bütün bu toplumları da bağlıyor birbirine.

"İnsanlık tarihinde çoğu zaman görüldüğü gibi, bütün şiddetli davranışlar, soygunculuk, hatta insan öldürme bile mübahtı. Yalnız bunun verilen bir parolayla olması, yüksek çıkarlar uğruna yapılması, ya da adları ve inançları belli küçük bir topluluğa uygulanması şarttı." (s.312)

Çeviride bazı yanlışlar var. Özellikle "tespit" hep "tesbit" diye yazılmış. Bazı yerlerde de cinsiyetçi dil hat safhada. Lakin bunlar hoş görülebilir. Kütüphanede bulunması gereken bir kitap.

4.5
Samo ću ovo da ostavim ovde:
"Ono što bi se za njih naročito moglo kazati, to je: da nije bilo odavno pokoljenja koje je više i smelije maštalo i govorilo o životu, uživanju, i slobodi, a koje je manje imalo od života, gore stradalo, teže robovalo i više ginulo nego što će stradati, robovati i ginuti ovo. Ali za tih letnjih dana 1913. godine sve je to bilo još u smelim ali neodređenim nagoveštajima. Sve je izgledalo kao uzbudljiva i nova igra na ovom drevnom mostu koji se na mesečini julskih noći belasao čist, mlad i nepromenljiv, a savršeno lep i jak, jači od svega što vreme može da donese i ljudi da smisle i učine"

Godinu dana tražio sam riječi s kojima bi barem približno mogao opisati što mislim o velikoj Ćupriji. Ovih sam dana pronašao svoju misao o toj knjizi, a zapisana je (slučajno ili ne) u drugoj Andrićevoj knjizi, u Prokletoj Avliji:

n  Njegova priča mogla je da se prekida, nastavlja, ponavlja, da kazuje stvari unapred, da se vraća unazad, da se posle svršetka dopunjava, objašnjava i širi, bez obzira na mesto, vreme i stvarni, stvarno i zauvek utvrđeni tok događajan

... zbilja, bez obzira na mjesto, vrijeme i stvarni, stvarno i zauvijek utvrđeni tok događaja. Jer jedino Andrić umije da čovjeku pojasni razloge kojom su povijest, običaji, ali i ljudska glupost uspjele dovesti do toga da čovjek drugog voli ili mrzi samo na osnovu toga što će jedan napisati ''bez obzira na mesto, vreme i stvarni, stvarno i zauvek utvrđeni tok događaja'', a drugi ''bez obzira na mjesto, vrijeme i stvarni, stvarno i zauvijek utvrđeni tok događaja''.

Andrić je nešto najbolje što mi se dogodilo u književnom pogledu.

Na senda da leitura de, pelo menos, um livro dos autores que receberam o Prémio Nobel da Literatura, optei desta feita, por esta encantadora e surpreendente narrativa que compõem e qualificam a considerada obra-prima do autor bósnio Ivo Andric.

“A Ponte Sobre o Drina” eleva a ponte de pedra sobre o rio Drina, na Bósnia, à categoria de personagem principal de um enredo que, aos poucos, devagarinho, nos vai conquistando e seduzindo não apenas pela beleza e elegância da prosa de Andric como também pelas histórias, fictícias ou verdadeiras, que tiveram lugar precisamente na ponte, nas suas varandas ou na cidade de Visegrad, situada na fronteira entre a Sérvia e a Bósnia.

Aborda três séculos de existência dessa passagem sobre o rio, construída no século XVI, das lendas associadas à sua edificação, numa localidade dominada pelo poderio turco e onde também viviam cristãos ortodoxos e judeus, numa mescla de hábitos e costumes muito próprios das civilizações balcânicas mas que juntavam, com enorme alegria e um sentido profundo de paz entre vários povos e vários credos, numa convivência, de certo modo e inicialmente, organizado. Ao longo dos tempos, a narrativa termina no século XX, com o início da 1.ª Grande Guerra, vamos conhecendo os constrangimentos, a vida difícil e, frequentemente sofrida, sentidos por esse povo, desde a ocupação turca, passando pela invasão do Império Austro-Húngaro, pelas guerras balcânicas de 1912. De certa forma, este livro nos esclarece sobre essa constante tensão nos Países Balcânicos onde as guerras religiosas e étnicas terão contribuído para um extermínio populacional, fragmentando países e consolidando novas fronteiras que são aqueles e aquelas que hoje conhecemos.

A estrutura literária desta brilhante narrativa, considerada como uma das obras-primas do século XX, mescla-se entre o conto, o ensaio e o romance com uma galeria de personagens notáveis, como por exemplo o ima Ali-hodza, a personagem mais lúcida de toda a história, e que se juntam à da ponte tratada como um elemento anímico, o que torna este livro numa leitura extraordinariamente interessante.

Un classico senza tempo come il ponte che della storia è il protagonista. Il ponte è Mehmed Paša Sokolović a Višegrad, in Bosnia. La storia, quella dalla sua costruzione nel XVI secolo fino alla parziale distruzione durante la Prima guerra mondiale: in mezzo, secoli di conquiste, guerre, dominazioni diverse, imperi che si scontrano, si disgregano, si susseguono su questo piccolo territorio. Gli avvenimenti che sconvolgono il mondo arrivano a Višegrad che li subisce più che viverli, li sopporta suo malgrado: la piccola città di confine vorrebbe soltanto continuare la sua vita appartata tra le colline e invece si ritrova teatro di eventi staordinariamente feorci.

Ivo Andrić in quest’opera scrive degli effetti della grande Storia sulle piccole persone, riflette su come esse siano influenzate e spesso travolte senza avere alcun controllo o comprensione di cosa stia accadendo, ma anche sulla loro resilienza e sulla sua capacità di adattamento e sopravvivenza in ogni circostanza. Nella cittadina di Višegrad durante tutta la storia del suo ponte, così come in ogni altro luogo del mondo, eroismo e compassione si alternano a meschinità e egoismo, le piccole storie private si incontrano con gli eventi di risonanza mondiale.

Quando provai a leggere questo romanzo a quindici anni, lo abbandonai dopo un paio di capitoli: questa volta sono riuscita a finirlo e l’ho decisamente apprezzato, tuttavia non me la sento di guidicare la me di allora troppo severamente – in effetti l’inizio è stato abbastana faticoso, i primi secoli della vita del ponte sono narrati in modo più conciso e per tutta la prima metà il racconto è aneddotico, senza altri fili conduttori se non la vita del ponte, con personaggi che, per ovvi motivi, non “durano” più di qualche paragrafo. Solo nella seconda metà la narrazione si fa più dettagliata e stabile e si incontrano personaggi destinati a rimanere fino alla fine.

Una nota positiva merita sicuramente la traduzione, che rende magnificamente il linguaggio solenne e poetico dell’autore.