Chapterhouse: Dune

i am finally free

4.25 ⭐️
I’m devastated we will never get Frank’s true sequel. I’m dying to know exactly where he’s take the story

The final volume of Frank Herbert’s Dune series comes to an end (yes, I know there are ‘sequels’ out there, but I choose to ignore their existence) and I find myself both pleased and disappointed (I seem to experience ambiguity quite often when I come to books in and about the Dune universe). On the one hand I am sad it’s over with no definitive conclusion, on the other I am pleased to have found that the series not only held up, but actually appeared to be better than I remembered. I have to admit that I came I to this volume assuming I might only give it a 2 or 2.5 star rating, perhaps 3 stars at most, based on my recollections that the later Dune books continued to decline in quality until you came to the nadir with this final volume of Herbert’s original work. I’ll still admit that I can see how most (or maybe even all) of the volumes after Dune itself are perhaps an acquired taste, but I have to say that I have found myself impressed with the series as a whole on this re-read and have definitely come away with a much greater appreciation for the overarching story of the Dune universe that Herbert was trying to tell.

We come as the Sisterhood of the Bene Gesserit are beset on all sides by the seemingly overwhelming power of the Honored Matres, newly arrived refugees from the Scattering. Proving to be almost unbeatable in their combat skills and overwhelming in numbers, the Honored Matres are overtaking Bene Gesserit planets one by one, enslaving their populations or obliterating their worlds when necessary. Even Arrakis, the infamous Dune itself, is now nothing but a glassed wasteland destroyed by the vengeful Honored Matres. Unable to attack, the Sisterhood waits, plans, and hopes on their central world of Chapterhouse with nothing to protect them other than the shielding of their genetic heritage - built into them by Leto II, the Tyrant - and the no-ship technology which together allow them to avoid mechanical and prescient prying eyes. It is an open question, however, just how long they will be able to remain hidden. Luckily, they have some special resources in addition to their vaunted powers and link to generational Other Memory, key among which are the mentat-ghola of Duncan Idaho, his captured Honored Matre lover Murbella, and the woman Sheeana whose attunement to the worms of now destroyed Arrakis made her such a desirable addition to their ranks. They have also adopted the nefarious axlotl ‘tank’ technology under the guidance of the captured Tleilaxu Master Scytale and have decanted their own creation: a child ghola-clone of the redoubtable Bashar Miles Teg. Will it be enough to save them?

The prospective reader will be pleased to know that they do get at least a partial answer to this question in this volume, so they are not left completely hanging, but there are still a number of significant story threads that I would have loved to have seen Herbert tie up. No doubt this is part of the difficulty of judging the Dune series as a whole (especially if you choose to ignore the latter efforts of Herbert-fils and his ghost writer friend) and may have contributed to the general ambiguity (if not outright dislike) often heaped upon Herbert-pere’s later volumes. It can perhaps be difficult to judge the subsequent volumes of the Dune series without being unduly influenced by the giant shadow cast by the first book, but I think it’s an exercise worth trying. Dune itself is certainly a genre making, or shaking, book and its shadow is long indeed, but despite this fact, for me it is no longer ‘Dune and all the books that kept getting progressively weirder that followed it’ in my mind; now it is ‘the stories of the Dune universe that evolved as Herbert worked on and developed his ideas.’ There is still plenty of weirdness here, no doubt of that, but it’s a weirdness that I now find much less jarring and I enjoy the subsequent volumes not only in and of themselves, but as a part of the greater story of the Dune universe which I find a fascinating place. I think Frank Herbert was a victim of his own success with the first volume and I would have loved to have seen how he would have developed this ongoing universe in his own way, but alas that was not to be.

Well, that was certainly a book.

Dune: Chapterhouse is mostly empty sand, with a few bits of melange in original thoughts about tradition, power, and survival. The main character is Odrade, Bene Gesserit Mother Superior, who faces the destruction of her order at the hands of the rampaging Honored Matres. Only secrecy, and a Reverend Mother's willingness to die before betraying the order, can buy Odrade precious time to figure out a strategy for survival, a multipronged plan involving a ghola of the Bashar Miles Teg, renegade Honored Matre Murbella, and the ecological transformation of the planet Chapterhouse into another Dune via sandworm.

But here's the thing, a protagonist requires a character arc; a heroic protagonist requires a flaw (at least in the classical sense), and the Bene Gesserit in this book provide neither. The are history embodied, through the thousand of other memories that live in the Reverend Mothers. the Honored Matre are a kind of twisted mirror of the Bene Gesserit, all of their vaunted control and power with none of the tempering of wisdom. But what faces Odrade is not barbarians, but what Iain M Banks deemed an 'Outside Context Problem'. What has returned from the vast Scattering of human space and evolution, and how is it beyond the memories of the Bene Gesserit. However, the Bene Gesserit are too unruffled, to serene even in the face of extinction. They're a far cry from the subtle shapers of people and events of Dune, and strangely unaffected by the failure of their 10,000 year program to produce the Kwisatz Haderach, which lead to Muad'Dib and the Tyrant Leto II.

Dune was at its best when it balanced the grand forces beyond human control, the Fremen Jihad, prescient powers, Bene Gesserit plots, etc, with the fact that it mattered that it was these humans, in this time and place, Paul and Jessica and Chani and Stilgar, on Dune, when the power of the Atreides has been broken.

Herbert died before the true conclusion of the series. Duncan foresees an enemy that the Honored Matres are fleeing from, which in perhaps the ultimate example of anti-climaticism, are Face Dancers named Marty and Daniel who have absorbed so many identities they have become super-human.

If Heretics were fragments of a better book, Chapterhouse is those fragments ground to dust.

I have a problem when a long multi-book series basically finishes with no real ending.

I loved this last book in the original serious. Ripping tale and left me hankering for more, but sadly not to be.

I am an unapologetic fan of the serious. I discovered them as a 16-year-old back in 1976 and periodically re-read them.

„Ако не мога да се надсмивам над себе си, наистина съм загубен.“


„Дюн“ е великолепна и изключително стойностна научнофантастична поредица, която напълно ме заплени със своите огромни достойнства! Мисля че всички части от нея са еднакво качествени и предизвикващи мисленето на читателите... Франк Хърбърт е успял да съчетае изграждането на силни персонажи, заплитането на сложни политически интриги и разсъждаването върху значими житейски теми, разгръщайки своя огромен епос... Дълбоката мъдрост на автора се допълва от чудесна ирония, което придава същинския чар на поредицата, въпреки че и приключенията в нея са страшно любопитни и вълнуващи!

„Дюн: Домът на ордена“ е продължение на „Еретиците на Дюн“ и действието започва след края на събитията в предната част. Вече се очертава съвсем скоро последният епичен сблъсък между Бин Джезърит и Почитаемите мами, като мамите вече са далеч по-могъщи и имат почти всички предимства в битката. Одрейди обаче замисля сложни планове и поема сериозни рискове, за да оцелее сестринството... Важна роля в сюжета има и забележителният Дънкан Айдахо, който вече се е превърнал в силен ментат и не желае просто да изпълнява нареждания...






„Почувства как думите ѝ се стичат и потъват в него, запълвайки празнините.“


„Впрочем, властта сама по себе си не корумпира, а просто всмуква като магнит онези, които са склонни към подкупничество. При подобни хора се наблюдава склонност за опиване от насилие — състояние, към което те бързо се пристрастяват.“


„Религията капсулира отмрели митологии — догадки, скрити предположения за доверие по отношение на вселената, взети решения в стремеж към лична власт; всичко примесено с късчета просветеност. И винаги една неизречена заповед: Не ти е дадено да питаш! Всеки ден ние нарушаваме тази заповед, впрягайки човешкото въображение за възможно най-широко разгръщане на съзидателната сила.“


„— Опитът да се избегнат усложненията нерядко ги създава. — Одрейди се отпусна в стол до леглото и хвана послушницата за едната ръка, долавяйки веднага подскачането на мускулите под кожата. — Ние имаме поговорка: „Думите са бавни, усещанията — бързи.“ — Отдръпна ръката си. — Какви решения вземаше?
— Нима ме оставяте да вземам решения?
— Не се подхилвай! — Старшата направи знак да не бъде прекъсвана и продължи: — Подцених значението на предишната ти подготовка. На практика почитаемите мами са те привели в състояние на неспособност да вземаш решения. Типично за обществата, жадни за власт. Научи техните народи да се мотаят насам-натам, пилеейки времето си, докато го имат: „Вземането на решения не води до нищо добро!“ Свикни ги да стоят настрана и да отбягват поемането на отговорност.“


„Покажи ми звено с безупречно гладък оперативен режим, за да ти посоча някого, който прикрива грешките си. Истинските кораби се люшкат.“


„По дяволите! — помисли Одрейди. — Тя е оня тип съветнички, каквито искам да имам до себе си. Питам се колко ли съкровища като нея са погребани някъде отвъд, след като са ги низвергнали за дребни нарушения? Защо толкова често изхвърляме от веригата способни и талантливи хора?“


„Законите привнасят мита за наложената промяна. Ново и светло бъдеще ще настъпи благодарение на този или онзи закон. Сиреч, подсилват бъдещето… Докато за правилниците се вярва, че действат в полза на миналото.“


„Все пак демагозите лесно се разпознават. Те жестикулират прекомерно, говорят с темпо на проповедник и си служат с думи, кънтящи от почти религиозен трепет и едва ли не боязън от Бога, които настояват да бъдат приети искрено.“


„А най-опасни са несъзнателните симпатии, които те подтикват да запазиш врага си, защото той оправдава собственото ти съществуване.“


„Момчето погледна към видеоочите с изражение, което говореше, че е запознато с предназначението им:
— Не са ли любопитни какво мислиш за тях?
— Чувствата им не засягат ментата, освен като данни.
— Това означава ли факт?
— Фактите са нещо крехко. Един ментат може да се оплете в тях. Твърде много сигурни сведения. Също като в дипломацията. Потребни са ти няколко добри лъжи, за да се добереш до необходимите преценки.“


„Без да е в състояние да си го обясни, Айдахо си спомни за други думи, изречени от Одрейди:
„Нямаме тавански хранилища. Рециклираме всичко.“
Рециклираме. Цикъл. Етапи от цикъла. Парченца от мозайката.
Рядко се впускаше в безразборно преследване, защото познаваше по-добри способи. И не само като ментат. Но рециклиране… Следователно Другите Памети не бяха таванско помещение, ползвано за склад, а нещо, което светите майки подлагаха на непрестанна последваща преработка. Тоест те ползваха миналото, но само за да го променят и обновяват.“


„Тег се обърна към Одрейди:
— Избягването на военните действия е въпрос на проява на интелигентност от събрано многообразие и интелектуална мощ.
Хвърля обратно в лицето ни нашето двуличие! Веднага разпозна ментата в гласа му. Очевидно и Белонда го бе чула. Интелигентност и разузнаване в дво��кото им значение. Без него воденето на война нерядко се възприема като нещастен случай.
Башарът седеше смълчан, оставяйки присъстващите да се пържат в соса на собствените си исторически наблюдения. Подтикът към конфликт стига далеч по-дълбоко от съзнанието. Тиранът е бил прав. Човешкият род постъпва като „единого звяра“. Силите, привеждащи в действие огромното животно-колектив, водят обратно до племенните дни и дори отвъд тях.“


„Те продължиха да я гледат безмълвно, въпреки че бяха чули думите й. Станеш ли прекалено консервативен, оставаш неподготвен за изненади. Ето на какво ги бе учил Муад’Диб, а неговият син Тиранът бе направил Урока незабравим.“


„Тиранията на малцинството, надянала маската на мнозинство — както казваше Одрейди със силно вълнение в гласа си. — Сриване на демокрацията. Детронирана от собствените си ексцесии или изядена от бюрокрацията.“


„Изборът на действащи решения се прави в топилната пещ на информационните грешки. По този начин разумът възприема идеята за погрешимост. И тъй като абсолютен (безпогрешен) избор не е познат, интелигентността поема риска да си служи с ограничени данни на една сцена на действие, където грешките са не само възможни, но и необходими.“


„Високомерие, иззидано нависоко и видно отвсякъде. Претъпкана с вкоравени предразсъдъци личност. Тя знаеше толкова много неща, че бе същинска крачеща витрина на невежество и страхове.“


„Днешният конфликт можеше да бъде настанен на полагаемото му се в паметта място единствено след възможно най-пълна преценка и споделяне на мнението на всички онези, които лежаха като отговорност на неговите плещи. Точно такъв бе неизменният модел на поведението му и той никак не държеше на онова, което разкрива от себе си по този начин. Прекъсне ли линията на взаимно обвързване на интересите, човек сам подготвя собственото си поражение.
Трябва ми спокойно място, за да мога да събера всички нишки и следи на днешния бой и да подготвя предварително резюме на отминалите събития.
Според него най-трудният проблем на едно сражение бе то да протече без освобождаване на дивашкото у човека.“




„Дюн“:
https://www.goodreads.com/review/show...

„Месията на Дюн“:
https://www.goodreads.com/review/show...

„Децата на Дюн“:
https://www.goodreads.com/review/show...

„Бог-император на Дюн“:
https://www.goodreads.com/review/show...

„Еретиците на Дюн“:
https://www.goodreads.com/review/show...

Finally I ended this unbearable book. Had been a real penance, a hardship. I recognize that Dune is a classic in the genre but just the first book. The rest of the saga is incredibly boring and full of emptiness, the worst of the philosophical reasoning fills the book, a pomposity and a senseless discourse. One of the worst books I have ever read. Such a pity