4, 5 estrellas, que redondeo al alza por lo apabullante que es esta novela.

"Chorrocientos" años después vuelvo a leer esta novela, y me ha gustado muchísimo más que la primera vez que lo hice. Tal vez porque la primera vez que la leí era escandalosamente joven, y aunque me gustó, no tenía ni la madurez ni los conocimientos suficientes (no había leído lo suficiente... aunque soy una ratita de biblbioteca desde que era una niña) como para apreciarla adecuadamente.
Y yo misma, en ese momento, fui consciente de que me estaba perdiendo muchas cosas, y que tendría que releerla más adelante, cuando supiera más, cuando hubiera vivido más y, sobre todo, cuando hubiera leído muchísimo más.
Creí que el momento había llegado y la verdad es que la novela me ha dejado abrumada: abrumada por la vasta cultura de Eco, maravillada por la habilidad con la que logra una narración utilizando el estilo narrativo y la manera de expresarse de la Edad Media, fascinada por todo lo que cuenta y también sorprendida conmigo misma por estar disfrutando párrafos y más párrafos sobre teorías filosóficas, teológicas, sobre lingüística y semiótica... no nos engañemos, he entendido mucho más que cuando lo leí la primera vez, pero siendo honesta aún había cosas que leía interesadísima, pero que no tengo claro si realmente las he acabado de comprender.
Pero eso también ha sido parte de la fascinación que ha ejercido en mí la narrativa de Eco, que me ha hecho pensar y pensar sobre temas que, la verdad, no se encuentran entre mis prioridades del día a día.
Aunque "El nombre de la rosa" es una novela que aborda muchísimos temas, como ese laberinto que está tan presente a lo largo de toda la historia, creo que es, eminentemente, una novela histórica. Y el propio autor, en sus "Apostillas a El nombre de la rosa" hace hincapie en que no es una novela de intriga o detectivesca... o no solamente eso.
Como novela histórica funciona muy bien, como novela de intriga también... pero debo decir que le falla el ritmo al final. Cuando nos acercamos al final del misterio el ritmo debería ser trepidante, vertiginoso, y aquí se ve lastrado por el recurso que utiliza Umberto Eco durante toda la novela de intercalar el estilo retórico propio de la Edad Media y estilo recitativo. Especialmente significativa es el capítulo entero dedicado al sueño de Adso de Melk, ya casi al final de la novela: se me hizo francamente pesado, aunque entiendo perfectamente por qué lo utiliza el autor.
De hecho, este fallo del ritmo es el que me hace decantarme por quitarle ese medio punto a una novela que, por lo demás, es redonda.
En definitiva, que es una novela que me ha encantado, sigo alucinada con lo cultísimo que era Umberto Eco y debo decir que no solamente ha mejorado con la relectura sino que, por lo que a la faceta de novela de intriga se refiere, resiste perfectamente un revisionado, pese a conocer el desenlace.
Quisiera hacer una mención especial a esta excelente edición que he leído yo, de editorial Lumen, en la que, además de la propia novela en sí, incluye las "Apostillas a El nombre de la rosa" que Umberco Eco publicó unos años después de su novela, y en la que va contando su proceso creativo y da algunas explicaciones de cómo la concibió... y no puede ser más interesante.
La traducción también me ha parecido muy acertada. Eso sí, respeta la voluntad original del autor y conserva en su idioma original (mayoritariamente latín) todos los pasajes de la novela que Eco no escribió en italiano. Y no, no hay notas a pie de página.
Como yo el latín (que se me daba muy bien) ya lo tengo bastante oxidado, con lo que palabras o frases breves podía entenderlas, pero párrafos o frases extensos no (y ya no digamos algunos pasajes en alemán) encontré en internet varias páginas donde tienen traducidos al castellano todos los pasajes, y creo que es muy útil e interesante, ya que enriquece la lectura.

While billed as a murder mystery, this is really a treatise from the author on his views of religion(dislikes), Pope (detests), Latin(loves), books (so important to mankind) Jesus laughing (yes, he did) and the Antichrist (he is here).
Throw in so many murders that all the suspects were almost eliminated, a sadist inquisitor, a monk who is like Sherlock Holmes and a young naive monk and was highly entertaining. Fascinating !!

Leído en 1997. Ví la peli antes de leer el libro. Error. La peli es genial.

Al libro le dejo con cuatro estrellas tal vez por eso, porque el recuerdo de la película era grandioso en mi memoria.

Aún así disfruté leyendo a Eco y paseando por esa abadía descrita magistralmente y siguiendo a Sean Connery digooooo, a Fray Guillermo, haciendo uso de la navaja de Ockham para resolver el misterio. Misterio que está muy bien llevado, sí, pero que como sabía el final tampoco me atraía demasiado.

Y decir tb lo que todos esperáis: el rollo de teología/elucubraciones/ideas que nos mete de vez en cuanto fue un tostón que leí en diagonal, que me sobraba, y que hizo que entre unas cosas y otras le pusiese un 7/10.

Aún así dejarlo claro: buenos personajes, buena ambientación, buen desarrollo del misterio …pero con sobrantes.

Solo he leído otros dos del autor, Baudolino y Número cero y decir que me gustaron muuuuucho menos.

n  20 February 2016 - Umberto Eco died yesterday. Sad. May he rest in peace and may the gods be with him.n

I have read some rather amazing books this year but upon reflection this has to be the best.

Apart from being a gothic thriller set in the late fourteenth century in a monastery, the structure and style of the work is exceptional. I really wish though that I had not seen the film with Sean Connery because every time Brother William of Baskerville philosophized or even asked a somewhat ordinary question, I could see Sean Connery in my mind's eye.

A remarkable book and I could even see similarities with Sherlock Holmes and also Watson in relation to the novice, Adso of Melk.

If you are looking for "an erudite murder mystery, which is not only a gripping story but also a brilliant exploration of medieval philosophy, history, theology and logic", then this book is definitely for you.

I could not have chosen a better book to see out 2015.

Die Abtei des Verbrechens So war der Arbeitstitel, den Umberto Eco seinem Roman während des Schreibens gab. Zum Glück hat er den Namen dann abschließend doch noch geändert, auch wenn bis heute nicht vollständig klar ist, was er mit dem Buchtitel aussagen möchte. Eco hat es zu Lebzeiten nicht verraten mit dem Hinweis, dass ein Schriftsteller nie seine eigenen Werke interpretieren sollte. Und so sehr der Titel „Der Name der Rose“ zu Interpretation einlädt, so findet man auch in seinem bekanntesten Roman unzählige Passagen, die zum Auslegen und Deuten aufrufen.

Es ist der Kampf zwischen Philosophie und Theologie, zwischen weltlichen und kirchlichen Machtansprüchen, zwischen Benediktiner und Franziskaner und den vielen anderen christlichen Gruppierungen, aber auch der Kampf zwischen Enthaltsamkeit und Freude. Der junge Novize Adson von Melk begleitet seinen Franziskaner-Meister William von Baskerville in eine Abtei in den italienischen Alpen, die die umfangreichste Bibliothek der Christenheit beheimatet. Dort sollen sie eigentlich ein Treffen von zwei kirchlichen Kongregationen vorbereitet, doch ein Mord an einem Mönch veranlasst den Abt, sie auch als Detektive einzusetzen. In den darauffolgenden sieben Tagen, in denen die Geschichte des Buchs spielt, baut sich dieser Mord zu einer Mordserie aus, die dann fast schon apokalyptisch in einem furiosen Finale endet.

Umberto Eco verknüpft sehr geschickt die beiden Handlungsstränge, auf der einen Seite der Kriminalfall und auf der anderen Seite philosophisch-theologischen Diskussionen zwischen den Brüdern der Abtei und unserem Detektiv-Duo, welches nicht nur namentlich an Sherlock Holmes (William von Baskerville) und Dr. Watson (Adson von Melk) erinnert. Das Buch ist vollgepackt mit Informationen über die politischen und kirchlichen Verhältnisse des 14. Jahrhunderts, wirkt aber nie wie eine langweilige Aneinanderreihung von historischen Fakten, sondern bietet dem Leser nur portionsweise diese intellektuellen Diskussionen, bevor unsere beiden Helden sich wieder auf Spurensuche nach dem Mörder begeben. Eco gelingt es sehr gut, einem das Leben in dem in sich abgeschlossenen Raum einer Abtei näher zu bringen, die vielmehr wie eine Trutzburg im alpinen Nirgendwo wirkt. Trostlos, kalt und verlassen, die Brüder verstört und unsicher und der Glauben auf Angst aufbauend. Da wirkt William von Baskerville wie eine aufgeklärte Lichtgestalt und diesem dunklen Mittelalterszenario. In dem abgeschlossenen Raum der Abtei gibt es allerdings einen weiteren in sich geschlossenen und geheimnisvollen Raum, die Bibliothek, in die das Duo unbedingt Zutritt erlangen möchte, nachdem ihnen der Abt schon bei der Begrüßung mitteilte, dass dies ein No-Go-Area sei. Dies weckt natürlich die Neugier der Detektive.

„Der Antichrist entspringt eher aus der Frömmigkeit selbst, aus der fanatischen Liebe zu Gott oder zur Wahrheit, so wie der Häretiker aus dem Heiligen und der Besessene aus dem Seher entspringt.“ Dies sagt am Ende des Buchs William zu Adson als der Mörder überführt wurde. Die Morde geschahen nur, weil der Mörder Angst vor den weltlichen Freuden hatte, für die er keinen Platz in der Abtei duldete. Selbst das Lachen wurde verboten. Der Roman ist mittlerweile ein Klassiker und die Botschaft gegen religiösen Fanatismus aktueller denn je. Ein wirklich opulentes Werk, mit hervorragend ausgestalteten Charakteren, düsterer Atmosphäre, gewinnbringenden Diskussionen und einem sehr spannenden Kriminalfall. Ich kannte nur die Verfilmung mit Sean Connery und wusste daher, wer der Mörder war. Dieses Wissen hat der Lesefreude aber nie einen Abbruch getan. Die Film fokussiert sich zwangsläufig stärker auf die Kriminalgeschichte. Wer aber Spaß an der Auseinandersetzung mit historischen und philosophischen Themen hat, dem sei der Roman auf jeden Fall empfohlen. Selbst mit filmischen Vorkenntnissen. Ein Buch für meinen Favoritenordner.

Tek kelimeyle bir başyapıt! Çok beğendim..

Alışılagelmiş çizgisel anlatım tarzının dışında bir kitap. Olayların geçtiği manastırdaki gündelik yaşama dair bir çok bilgi okura sunuluyor. Bununla beraber hristiyan inancıyla ilgili farklı görüşler ve fikir ayrılıkları da güzel bir şekilde işlenmiş.

Kitaptan zevk alabilmek için hristiyan inancı ve Ortaçağ Avrupası hakkında temel anlamda bilgi sahibi olmak gerekiyor yoksa anlatılan bir çok şey havada kalabilir. Eğer biraz ilginiz varsa çok zorlanacağınızı sanmıyorum..

Sadece bir roman olarak değil bir deneyim olarak düşünülmeli ve mutlaka okunulmalı diye düşünüyorum.

„— Не си спомням. Толкова ли е важно за какви книги сме разговаряли?
— Дори много важно, защото сега се опитваме да разберем какво се е случило между хора, които живеят сред книгите, с книгите, от книгите; следователно от значение е и това, което те казват за книгите.“


Средновековието е много любопитно, но и почти неразбираемо от днешна гледна точка... В по-ранни исторически времена Александър Велики, а след това и Римските императори, са познавали и владеели далечни земи, както и е съществувало сравнително гражданско, макар и монархическо управление, което пък е дало шанс за развитие на науките и изкуствата. Обаче, към даден момент Европа някак се е затворила в себе си, а пък организираната религия е наложила зловещ монопол върху познанието и се е намесвала във всеки аспект от ежедневието на хората.Това неизбежно е довело до последвалите изключително мрачни столетия...

Умберто Еко е невероятно ерудирана личност с най-задълбочени познания именно за Средновековието... Чрез своя велик роман „Името на Розата“, той пренася читателите по много увлекателен начин в тогавашната атмосфера. Действието в него се развива в рамките на една седмица през 14-ти век в италиански манастир. Животът на неговите обитатели никак не е спокоен, тъй като там има загадъчни смъртни случаи... От гледна точка на младия монах Адсон, ставаме свидетели на опасните събития през тези седем дни, както и научаваме интересни подробности за живота и светогледа на хората в онези времена. Въпреки че католическата църква все още е могъща и с лекота избива инакомислещите, вече се усеща силната тенденция за развитие на градовете и университетите, която след време ще доведе до реформацията и съответно отпадането на религиозния монопол върху книгите и знанията.

Адсон помага на своя учител Уилям, който се е заел с разследването на евентуалните убийства. Уилям е сложен и противоречив персонаж - бивш инквизитор, който се е отказал да преследва еретици, а вече по-скоро изучава различните течения в християнството... Двамата скоро стигат до извода, че смъртните случаи са свързани по някакъв начин с много богатата, но също толкова тайнствена и трудно достъпна библиотека на манастира...

„Името на розата“ не е лесен за четене и изисква повишено внимание, понеже е многопластов роман, но е възхитителна история - напълно си заслужава!






„Един ден го срещнах да се разхожда безцелно из градината, като че ли не трябваше да дава сметка на Господа за делата си. В ордена ме бяха научили да си разпределям времето по съвсем друг начин и му го казах. А той отвърна, че красотата на Вселената се състои не само в единството на разнообразието, но и в разнообразието на единството.“


„Когато по-късно научих за бурния му живот и за различните краища, където бе живял, без никъде да пусне корен, аз си дадох сметка, че Салваторе говореше и на всички езици, и нито на един. Или по-точно казано, беше си измислил някакъв свой език, като използваше отделни слова от езиците, с които бе влязъл в допир; дори веднъж си рекох, че това не ще да е езикът от адамово време, на който е говорело щастливото човечество, обединено от един език — от сътворението на света до Вавилонската кула, нито пък някой от езиците, възникнал след гибелното им разделяне, а именно вавилонският език от първия ден след Божието наказание, езикът на първия хаос.“


„Пък и това, което видях по-късно в манастира (и за което ще разкажа по-нататък), ме накара да мисля, че често именно инквизиторите създават еретиците. И то не само в смисъл, че си ги измислят, когато няма такива, ами преследват с такава ярост еретичната язва, че принуждават мнозина от омраза към тях да станат съпричастни на нея. Същински дяволски кръг, Бог да ни е на помощ.“


„А ти, Уилям, говориш така, защото не вярваш в появата на Антихриста, защото твоите учители в Оксфорд са те учили да обожаваш разума, пресушавайки пророческите дарби на сърцето ти!
— Грешиш, Убертино — отвърна сериозно Уилям. — Ти знаеш, че от моите учители най-много почитам Роджьр Бейкън…
— Дето му се привиждаха летящи машини — подметна с горчивина Убертино.
— Дето говори ясно и откровено за Антихриста, дето отбеляза, че негови предвестници са покварата на света и намаляването на знанието. Но той учи, че има един-единствен начин, за да се подготвим срещу него: да изучаваме тайните на природата, да използваме знанието, за да подобряваме човешкия род.“


„— Много добре — прошепна Уилям, — значи има още един вход, но ние не бива да знаем къде е. — Аз се усмихнах, горд от неговия извод, и той ми се скара: — Не се смей. Нали разбра, че сред тези стени смехът не се ползва с добро име.“


„Това средище на забраненото познание е защитено с много умело измислени препятствия. Науката е използвана, за да прикрива, а не за да разкрива. Не ми харесва тази работа. Светата закрила на библиотеката се ръководи от извратен ум.“


„Предния ден Бенций каза, че е готов да извърши и грях, стига да може да се добере до някоя рядка книга. Той не лъжеше, не се шегуваше. Разбира се, монахът би трябвало да почита книгите със смирение, да им желае доброто, а не да прославя собственото си любопитство; но стремежът към познанието е лъст за монасите, така както прелюбодеянието е изкушение за миряните, а ламтежът за богатство — за бялото духовенство.“

الموت هو راحة المسافر ونهاية كل تعب
رواية بليغة، ذات حوار بديع وشخصيات مرسومة بحرفية وحبكة بوليسية متميزة، عن عصور أوروبا الظلامية التى حكم فيه ممثلو الكنيسة البلاد والعباد فطغوا وظلموا وسفكوا الدماء باسم الدين وبإدعاء الوساطة مع الله.
ستسقط فى بحيرة من الألغاز والمتاهات والجرائم والمخطوطات الضائعة والمشفرة واللغات البائدة، الأبواب والسلالم السرية والرموز والعلامات والرسائل المشفرة لكن بصبغة فلسفية ونقدية تاريخية، فى ثلاث حكايات متقاطعة أولها محاكم التفتيش وما ارتكبته من فظائع فى حق الشعوب، وثانيها حكاية الدير المسكون بالشر والكراهية والحقد وثالثها حكاية إشكالية الدين-العلم والمعارك بين المذاهب المسيحية المختلفة.
n  n
محاكم التفتيش
وهى محاكم كانت تعقد لمحاكمة من يمارس أو يروج البدع والسحر (الهرطقة) ولكنها فى حقيقة الأمر كانت أداة فى يد الكنيسة تستخدمها لتعذيب وقتل وحرق مخالفيها ومن يخرج عن تعاليمها.
هنا يبرز صديقنا والبطل الأساسى للرواية:
غوليالمو دا باسكرفيل
مبعوث الكنيسة الفرنسسكانية للتحضير لاجتماع مع الكنيسة الباباوية - لمناقشة مسألة فقر الكنيسة (هل يحق لرجال الدين اكتناز الأموال وانفاقها ببذخ أم أن الكنيسة يجب أن تكون فقيرة) - والعضو السابق فى محاكم التفتيش تغضب عليه الكنيسة لدفاعه وتبرئته أحد المتهمين فى إحدى المحاكمات، يستغل رئيس الدير وصول غوليالمو فيسأله العون على حل جريمة قتل حصلت فى الدير ولكن الجريمة تتحول إلى سلسلة من الجرائم المثيرة للرعب وتضع على عاتق غوليالمو المزيد من الضغط لسرعة إيجاد حل لهذه الجرائم وكشف القاتل قبل وصول ممثلى الكنيستين.
ويظهر فى القصة زميله عضو محكمة التفتيش السابق أيضاً
برناردو جوى

حكاية الدير المسكون بالحقد والكراهية والشر

رحلة غوليالمو فى الدير تستمر لسبعة أيام يتتبع هو ومساعده أدسو - الرواى – عمليات القتل التى تقودهم إلى سر فى مكتبة الكنيسة التى لا يُسمح لأحد أبداً أن يلجها إلا بتصريح من رئيس الدير.
n  n
البداية عند مقتل الراهب المبتدئ والمنمنم أدالمو الذى ينتحر لارتكابه الخطيئة ومن ثم مقتل المترجم اليونانى فينانسيو وثالثهم برينغاريو مساعد ملاخى أمين المكتبة ومن ثم ملاخى نفسه العامل المشترك بين جميع هؤلاء القتلى هو إصبع أسود ولسان أسود وكتاب ظن الرهبان أنه كتاب أسود يجب القضاء عليه.

إشكالية الدين-العلم
n  n
وهى الإشكالية التى عجز العالم عن إيجاد حل دائم لها يقنع جميع الأطراف حتى الآن، هل العلم شر محض؟ هل يجب أن يحكم البشر بأحكام وتشريعات الدين أم يجب إقحام العلم والعقل فى هذه الأحكام وتأويلاتها؟.
n  n
الأمر فى العصور الوسطى الأوروبية يصل منتهاه، حيث تمنع الكنيسة قراءة الكتب عن بعض العامة وتتيحها فقط لمن بلغ من الدين مبالغ يستحق معها الإطلاع على هذه الكتب.
وعليه دخلت أوروبا فى مستنقع الجهل ولم تخرج منه إلا مع بزوغ فجر الثورة الفرنسية وانطلاق شرارتها إلى باقى أوروبا.
الحضارة الإسلامية
تزامنت أحداث الرواية وعصور أوروبا الظلامية مع عصور الازدهار والعلم والاكتشافات الإسلامية فتجد كتاب الضحك لأرسطو (الذى هو محور أحداث الرواية) منقولاً لأوروبا عن طريق الترجمة العربية ولذلك المخطوط يحوى نصين أحدهما يونانى والآخر عربى فقد كانت أحد شروط انضمام الرهبان لعمليات النسخ هو أن يتقن اللغة العربية لثراء العلم المنقول عن العرب ولوجود علماء مسلمين كُثر فى تلك الفترة.
لا أريد ان أحرق أحداث الرواية لأى قارئ قادم ولكن أنصحك لا تقرأ المقدمات، كن قارئاً ذكياً وأدخل فى صلب الموضوع مباشرة هذا ما تعلمته من سنوات القراءة.
n  n
ما أريد أن أقوله دون حرق الأحداث أن نهاية الدير كانت طبيعية وكانت انتصاراً للعقل على قوى الشر والظلام الكامن ليس فى الدين ولكن فى رجاله وربما أتباعه وكانت انتصاراً للثورة على جبروت الكنيسة وهيمنتها وطغيانها.
n  n

اگر به دید یک رمان جنایی یا تاریخی سراغ این کتاب برید هنوز به صفحه 100 نرسیده مطمئنا با پرتاب کردن کتاب به گوشه ای و تف و لعن فرستادن به نویسنده و مترجم و احتمالا خودتون که پول هنگفتی رو قطعا صرف خرید یک کتاب 900 صفحه ای کردید در افق محو میشید.
این کتاب یک کلاس فلسفه است در قالب یک رمان
در مورد عظمت کتاب و مفاهیمی که بیان میکنه اساتید خیلی با سوادتر از من تو همین پیج توضیح دادن که من واقعا چیزی ندارم بگم
فقط اجازه میخوام به احترام رضا علیزاده که چنین اثری رو که حتی خوانش فارسیش هم مغز رو به درد میاره کلاه از سر بردارم..
احتمالا ماموریت کسانی که به بشر عشق می ورزند خنداندن مردم با حقیقت است، واداشتن حقیقت به خنده، چون یگانه حقیقت، آموختن نحوه رهایی از تعصب دیوانه وار به حقیقت است

The first time I read this was many years ago and I was so impressed I bought the book. Recently, having watched the series on Showtime, I decided it was time for a reread to see how faithful the series' writers were to the original. The series was very good with a great cast and setting and costumes. The dialogue was taken directly from the book as well, so it was pretty darn close to the original. They did introduce a new character in the series, the revenge filled daughter of Dolcini and Margarita is not in the book. And the poor, young girl from the village is not set free, but does get burned as a witch by the papal inquisitors.

I understand why the series introduced the female warrior. The whole time period is misogynistic with women thought of as demonic witches or brood mares, either way with no power and even no souls (as some religious men had debated). I did enjoy the read though and think it is brilliant. There was an afterward in my copy written by Eco in which he states that the first hundred pages are so dense in part because he was trying to discourage casual readers from finishing. Imagine an author trying to get you not to read his book. How eccentric!

6.0 stars. On my list of "All Time Favorite" novels. This incredible book is the newest entry onto my list of favorite novels of all time. Reading this book was a one of a kind literary experience that I highly recommend everyone experience. The basic plot of the novel is an excellent murder mystery set in an Italian monastery during the 14th century and featuring an excellent "Sherlock Holmes" type character named William of Baskerville. As good as the basic plot is, the real essence of the story is a exposition on the nature of philosophies, beliefs and the ability of man to obtain knowledge of universal truths.

Apart from the above general description, this is a really tough book to describe in detail because there is so much going on throughout the narrative. I will simply end by saying that it is superbly written, highly detailed, never boring and at 600 pages I wish it was longer as I was not ready for the book to end. Definitely one that I will re-read several times. HIGHEST POSSIBLE RECOMMENDATION!!!!!

E greu, ştii? Sunt anumite cărţi despre care -oricâte capacităţi critice ai avea- nu poţi spune multe, iar asta -ca un paradox!- nu pentru că ele nu ar cuprinde multe, ci, din contra: cuprind PREA multe. Eu pot, desigur, să-mi exprim aici o părere, dar eu sunt pământean, iar acest roman e galactic. Nu, e mai mult decât galactic: e universal prin profunzimea sa perpetuă, căci oricât ai sta să meditezi asupra subiectului său, el devine din ce în ce mai profund, proiectează lumini noi asupra întunecimii necunoaşterii. Acesta este unul -şi cel mai "greu"- dintre motivele din pricina cărora nu mă simt complet capabil să cuprind esenţa romanului în cauza...

După ce terminasem de citit romanul (asta s-a întâmplat acum câteva luni), am avut ocazia să citesc nişte critici asupra lui. Ceea ce m-a surprins a fost faptul că unele critici (ba chiar venite din partea unor ilustre personalităţi cu valoare universală) cataloghează romanul drept poliţist. Ei fac din crimele înfăptuite în roman un nucleu, iar nu din filosofia pe care romanul o propune. Eu, ca să închei cu povestea asta, nu am decât două teorii cu privire la aceşti "critici" (tot mai mulţi şi tot mai idioţi în era noastră): 1. Ori n-au citit romanul şi vorbesc din auzite, căutăndu-şi de treabă şi dorind să afişeze "nemărginita lor erudiţie"; sau 2. Trebuie să se ducă, săracii, să mai citească ceva -ştiu eu?!- un Ion Creangă. Da' nici măcar Creangă al nostru nu a transmis lucrurile aşa, fără substrat, încât ele să se lase a fi judecate de zăpăciţii aceia notorii care privesc stropii de apă cum izbesc pământul şi nu se gândesc că aceasta este o consecinţă a gravitaţiei.

Revenind la "treaba" mea... Da, romanul prezintă o serie de crime, înfăptuite minuţios şi la fel de bine prezentate, în schimb aceste crime nu reprezintă esenţa scrierii, ci doar un pretext, un "fundal", pentru filosofia dialectică propusă de autor.
Acţiunea are loc în secolul al XIV-lea, într-o abaţie dominicană din actuala Italie, nucleul creştinătăţii la vremea respectivă (şi multe secole după aceea). Naraţiunea este la persoana I, prezentată de Adso, un novice în ale călugăriei, care ajunge împreună cu maestrul său, franciscanul Gugliemo, un erudit notoriu în toată Europa şi un călugăr care îmbină ştiinţa cu religia, la mănăstirea adineaori amintită.
Încă de la început, cititorul este introdus în scenă sub un nimb de mister, căci ei, protagoniştii noştri, neinstalaţi încă bine la mănăstire, se şi lovesc de o crimă (sau sinucidere?). Acest fapt declanşează curiozitatea lor -sau mai mult cea a franciscanului Gugliemo, căci novicele Adso se autodescrie ca un element care nu este prea dibaci (de apreciat sinceritatea, căci el se confesează în manuscris, iar manuscrisul este găsit 6 secole mai târziu, la Viena, de către Umberto Eco)- ceea ce duce la o "anchetă" clericală.

În fapt, seria de crime (dar în ce fel descrise!!! Dumnezeule!!! nici zece Agatha Christie la un loc nu ar fi fost capabile să înfăptuiască opera asta!!!) îi duce -aproape de final- pe cei doi protagonişti la scopul pentru care aceste crime se înfăptuiesc: o carte! O carte! Dar de ce să moară oameni din pricina unei cărţi?! Simplu: pentru că acea carte nu trebuie citită! Dar de ce să nu trebuiască a fi citită?! Simplu: cunoaşterea  este adesea mortală (fapt ce se va dovedi) pentru cel obsedat de cunoaştere, iar o "carte interzisă" este cu atât mai mult râvnită pentru simplul fapt că este "interzisă". Să nu mai vorbesc, căci aş elida întreg farmecul, de faptul că nu un om înfăptuieşte crimele, ci cartea însăşi. Este vorba despre o ipotetică "A două carte a Poeticii" a lui Aristotel.

Concepţia filosofică centrală a romanului este aceea conform căreia lumea (materia) ar fi fost creată de Dumnezeu în urmă trepidaţiilor ce au "zguduit" universul în urmă râsului divin. Deci "râsul" este ideea conclusivă -după acest roman- a întregii filosofii a veacurilor ce au fost şi a veacurilor ce vor urma.

Sunt prezentate de asemenea "păcatele" ce se practicau în mănăstiri (însuşi Adso povesteşte cum s-a lăsat cuprins de "dorinţa cărnii", pe care a împlinit-o până la urmă).

Reflecţii memorabile:

1. "Jorge se temea de cartea a doua a lui Aristotel poate pentru că ea învăța într-adevăr cum să deformeze chipul oricărui adevăr, pentru a nu deveni sclavii propriilor noastre născociri. Poate că datoria celui care-i iubește pe oameni este să-i facă să radă de adevăr, să facă adevărul să radă, pentru că singurul adevăr este să învățam să ne eliberăm de pasiunea nesănătoasă pentru adevăr!"

2. "Şi tu nu te lăsa prea încântat de casetele astea. Așchii din crucea lui Cristos am văzut multe altele, în alte biserici. Dacă ar fi adevărate, Domnul Cristos n-ar fi pătimit pe două bârne de lemn încrucișate, ci pe o întreagă pădure!"

3. "Adevărul ne va face liberi!" => "Aici nu este vorba de adevărul care să ne facă liberi, ci despre libertatea mult prea mare care vrea să treacă drept adevărată!"

4. "- Dar cine avea dreptate? Cine are dreptate, cine a greşit?
- Toţi aveau dreptatea lor, toţi au greşit."

5. După cum am mai spus, acţiunea se petrece în secolul XIV, deci în mrejele Inchiziţiei. Protagonistul nostru îndrăzneşte să afirme: "Ar fi groaznic să se omoare un om chiar şi dacă s-ar spune CREDO IN UNUM DEUM..."

6. "Fiilor, când vine dragostea nebună omul nu mai poate face nimic!"

7. Despre călugării Evului Mediu: "... dar ceea ce pentru mireni este ispita adulterului şi pentru oamenii obişnuiţi ai Bisericii este dorinţa arzătoare de bogăţie, pentru călugări este patima cunoaşterii..."

8. "...pentru cauza primă cea fără de cauză..."

9. "Biblioteca e dovada adevărului şi a greşelii... "

10. "de cele mai multe ori inchizitorii sunt cei care-i creează pe eretici..."

11. "Cărţile nu sunt făcute ca să crezi în ele, ci pentru a fi supuse controlului. În faţa unei cărţi nu trebuie să ne întrebăm ce spune, ci ceea ce vrea să spună..."

12. "Nebunii și copiii spun întotdeauna adevărul, Adso!"


Există și varianta adaptată micului ecran, în schimb este total pe lângă subiect!

De asemenea, în încheierea romanului este prezentată biblioteca mănăstirii în flăcări (simbol al neroziei surselor adevărului!!!), fapt consemnat de istoriografia universală.

Romanul, cu închinăciune, merită nota 10+!


Andrei Tamaş,
6 decembrie 2015