Through the essays in this book Levi seeks to understand the German people in order to judge them for the crimes of the Lagers and treatment of the Jews by the Nazis. I bought the book not only because I love how Levi thinks and writes, but for The Grey Zone, a piece of writing that gets referred to a lot in other books I’ve read. However, I found one entitled Communication to be particularly interesting and moving, as he details the dangers of human being not being able to communicate with others.

Leiam Primo Levi! Dizem que tudo começa na educação e lê-lo é possivelmente a mais nobre e importante forma de educação que conheço.

Parafraseando uma alemã que lhe escreveu em tempos (excertos das cartas aparecem neste livro), não conheço autor que tenha escrito de forma tão humana sobre o inumano como ele.

Vale mesmo a pena ler a trilogia completa, cada página é de uma humanidade tão clarividente e simples que dói...

I rischi della memoria
Grande libro. Una lettura molto interessante.
Si tratta di una serie di capitoli, scritti nell'ultimo periodo di vita dell'autore, aventi come tematica una 'rivisitazione', a distanza di tempo, della terribile esperienza del lager.
Mi soffermo qui, per motivi di spazio, solo sul primo breve saggio, che ho trovato particolarmente bello.
Affronta il tema della memoria e delle precauzioni al riguardo, perché la memoria non equivale alla registrazione esatta dei fatti, del vissuto di un dato momento. I ricordi "spesso si modificano" col tempo e con le esperienze successive.
Ciò riguarda tutti; in questo preciso ambito sia gli oppressi che gli oppressori : "davanti all'indecenza del fatto che è stato irrevocabilmente commesso, hanno bisogno di rifugio e difesa, e ne vanno istintivamente in cerca".

"Più si allontanano gli eventi, più si accresce e si perfeziona la costruzione della verità di comodo". "Tenere distinte la buona e la mala fede è costoso: richiede una profonda sincerità con se stesso, esige uno sforzo continuo, intellettuale e morale". "E' generalmente difficile negare di aver commesso una data azione (...); è invece facilissimo alterare le motivazioni che ci hanno condotto ad un'azione, e le passioni che in noi hanno accompagnato l'azione stessa".

Anche noi, che leggiamo comodamente seduti in poltrona, con la fortuna di non aver vissuto l'atroce esperienza toccata allo scrittore, ebbene anche noi troviamo argomentazioni che sentiamo riguardarci perché oppressi e oppressori, sebbene in contesti assolutamente non paragonabili ai lager nazisti, si può essere anche nella nostra 'civile' società.

Un lucido ragionare su fatti atrocemente vissuti, subiti dal protagonista di questo libro. Come scrive l'autore:
"La vendetta non mi interessava... A me spettava capire, capirli."

Una riflessione lucida e dolorosa sull'Olocausto e le modalità in cui è stato vissuto e raccontato.
Il ruolo del ricordo diretto, limato dallo scorrere del tempo, dai sensi di colpa, dalla vergogna; l'esistenza di una complessa e sfumata zona grigia tra carcerieri e prigionieri; l'orrore che sommerge ogni cosa e la disumanizzazione continua e costante; la questione della colpa per i sopravvissuti e per il popolo tedesco.

Not fiction, but rather essay-like additions to his novels about the camps. Very thorough introduction to the holocaust. Gruesome read, of course.

The third of a sort of Primo Levi Trilogy about Auschwitz and the holocaust, these books are really touching and teach a lot about the way people survived (or died) not only in the camps themselves, but also even after liberation.
All sorts of "schemes" existed for those who wanted to stay alive, and the Author has a keen awareness that sometimes not all who survived were the "best" people, but those that somehow managed to find a way to stay alive.

An incredible testimony.

Maria Carmo,

Lisbon, 15 August 2015.

Imperdibile e tremendo, « I sommersi e i salvati » è un libro duro, magnifico nella
sua linearità e chiarezza, senza autocommiserazione né accuse generalizzate. È uno scritto ragionato e ordinato che risponde a molte delle domande che è facile porsi se non si è vissuti all’epoca della Shoà, e che chiarisce alcuni aspetti della vita nei campi (la comunicazione, la violenza, la cultura...). Interessantissima anche la parte relativa alle reazioni dei lettori tedeschi dopo la pubblicazione di « Se questo è un uomo » in Germania; in tanti hanno scritto a Primo Levi e il testo riporta anche estratti da quelle lettere. Assolutamente da leggere, per conoscere e ricordare.

Levi, a survivor of Auschwitz, takes a chillingly evenhanded look at human nature to expose what we are capable of, and complicit in, when in the midst of extreme environments such as Nazi Germany. With an admirable lack of hatred but a searing battery of accusations, he takes German excuses of ignorance and attitudes of resignation to task, backing his analysis with his own experiences in the Lager and communiques he had with Germans following his antecedent books' publications.

This book really made me begin to examine my complicity in the horrors of systems like capitalism and mass incarceration, especially when exposed to Levi's disgust with the self-serving "Well, /really/, what could I have done?" plea that I might be tempted to put forth. But aside from those inchoate, still-unprocessed thoughts, the most baleful of passages were those that admonished us not to be too sanguine about our own failsafes--cultural, legal, or human. I am not one for casual Nazi allusions, but reading this in the current moment of great ferment, it was impossible not to worry given Levi's well-pleaded case that Hitler's rise was not the result of some perfect storm of military, economic, and egotistical debasement or uniquely German capacity for manifesting hatred, evil, and violence. Aptly:

"Few countries can be considered immune to a future tide of violence generated by intolerance, lust for power, economic difficulties, religious or political fanaticism, and racialist attritions. It is therefore necessary to sharpen our senses, distrust the prophets, the enchanters, those who speak and write 'beautiful words' unsupported by intelligent reasons."

Later on, Levi observes that Nazism's military opponents likely organized so staunchly against the ideology and its state because of how ruthless and dangerous it had shown itself to be from the very beginning. He leaves unsaid that a slightly more restrained, slightly less hectoring entity might amass power more slowly, in imperceptible increments rather than alarming bounds, like the frog that allows itself to be boiled alive in a slowly heated pot, despite the same inevitable outcome. Certainly this level of alarm can be directed at any potentially dangerous nascent political coalition or movement. But I think that's beside the point--Levi himself explains why so many Jews, himself included, failed to escape the creeping specter of Nazism, even as the signs appear to us so obvious in hindsight. As the above quote shows, Levi does call us to resist the rise of disquieting systems of power, but the obligation to resist is proportional to the certainty with which one knows (or, critically: should know) that an injustice is being perpetrated.

Levi's object is not so much to call on us to prevent some prefigured cataclysm as it is to obligate us to actively and consciously resist participating in a system that is manifestly hateful and oppressive to any human who does not willfully cultivate his ignorance. Regardless, may we draw on formidable reserves of our knowledge of human behavior and human tragedy to rise to either challenge.

Важно за Леви е да изговори склонността на хората да заличават части от своята памет и че по-скоро живеят в забравата, в опростяването, в приемливата истина, а не с цялата пълнота на паметта. Но за мен беше важно да разсъждавам, макар и в едри щрихи върху човека и склонността му да прави или не добро, да жертва и да се жертва. Всеки, който търси отговор на тези въпроси или други свои въпроси, ще намери част от тях в „Потъналите и спасените“ от Примо Леви. Излишно е да казвам, че това е книга за търсене и за размисъл, книга, която повече се допитва до нашето умение да сме съ-участни в разговор, отколкото да разказва свидетелски истории на потомците. Книга за онези, които търсят отговори.

As hard to read as this book is, I can only imagine how hard it was for Primo to write as he explores the 'logic' and method behind the concentration camps used by the Nazi regime. He applies a scientist's objectiveness and analysis to a subject that the rest of us find hard never mind the difficulties faced by those who experienced it. This work builds on his previous books, especially If This Is A Man, and shows that despite his ability to write objectively he has not forgiven and he certainly hasn't forgotten his time in the Lagers. If anything his experiences are made all the more real within these pages as the psychology of life in the Lagers is exposed along with Primo's pain and suffering at surviving when millions didn't. The clarity with which Primo writes and the letters and responses he includes within one chapter shows the importance of such experiences being recorded and saved for future generations, all the more poignant given the dramatic end with which Primo ended his life in the days following completion of this book. All I can say is read it, really read it.

Така. Трудно е да си синтезирам напълно мислите. За мен това е Епилог на първите две книги: "Ако това е човек" и "Примирието", издадени в една книга с общото заглавие "Нима това е човек". Впрочем, това е единственото издание до момента от далечната 1995г., на несъществуващото вече издателство "Ангелинов и партньори", само напомням.

Да, това са разсъждения за всичко случило се в Аушвиц през погледа на очевидец, описано в първите две книги. Предизвиква да говориш, иска ти се да споделиш шока от прочетеното. Стига обаче да намериш с кого, стига някой да го интересува, стига на някой да му пука от темата ... - с тези опасения, но подхождайки прагматично и фактологично, Примо Леви приключва своята последна книга.

И преди съм споменавал, но "Нима това е човек" (колкото и да не обичам това определение) е задължителна книга. Лагерите на смъртта трябва да се помнят, трябва да се знае, че всичко това е било допуснато да се случи. Вината и отговорността за случилото се е колкото конкретна ( със своите имена), толкова и обща за една нация в определена политическа и историческа ситуация.

Няма как да не споменавам често "Нима това е човек", в нея Примо Леви се чувства длъжен да поясни, че ... че нито един от фактите не е измислен. Събитията са толкова абсурдни, а случващото се толкова ужасно и недопустимо, че умът е склонен да отрече и да не повярва на тежката истина. "... нито един от фактите не е измислен" подсеща за реалността, в която живеем. В която чрез социалните мрежи - чрез интернет, манипулацията на общественото мнение е далеч по-лесно осъществимо, а фалшивите новини отдавна са се превърнали в част от т.нар. "хибридна война". Отдавна се правят опити за омаловажаване на исторически събития, за тяхното преиначаване. Рядко имаме шанс да получим информация от първа ръка и затова напомнянето "нито един от фактите не е измислен" не е излишно. (Не мога да не спомена Захарий Стоянов и същото това желание да се заяви и подчертае автентичността на разказа: „Записки по българските въстания. 1870 – 1876. Разказ на очевидец“, когато става дума за толкова ужасни събития.) Историята се забравя, а уж всички искаме нейните зловещи моменти да НЕ се повтарят.

"Потъналите и спасените" - заглавието не предполага някой да се е спасил след подобен ужас. Травмата от катастрофата остава до края със "спасения".
Ето и още едно кратко отклонение, което много държа да споделя. Няма как да не се сетя за Кърт Вонегът, когато става дума за Травма. Свидетел на бомбардировките над Дрезден, травмата от тези събития е белязала всичките му книги. Може би и оттам е дошло неговото особено отношение към глупостта - масовата и, бих казал, квантовото ��азбиране за живота и смъртта.

В "Потъналите и спасените" Примо Леви постоянно се опитва да намери обяснение на тази еманация на жестокостта - концентрационните лагери. Неговите мисли не се изчерпват с безумието на нацистите, разсъжденията му обхващат всички, които по някакъв начин са били жертва на т.нар. "безсмислено насилие". Макар да няма "смислено" такова, след като насилието поражда единствено насилие. Насилие от човек, насилие от общество, от институции, от власт. Толкова форми на насилие!

Първите две книги в "Нима това е човек" ме оставиха загледан в празното пространство, краят намекваше за това, че нищо не се е променило, опасността е останала, а паметта ще бъде убита. Тази последна книга се опитва да посочи злото, обаче го открива в най-обикновения и простодушен, следващ стереотипите на времето човек. Открива го във всеки, който е готов с удоволствие да приеме всяка предложена му форма от властта. Колко лесно се формираме... Множество хора обожават да се присламчват към общото, пък било каквото ще. Множество са свикнали някой друг да се грижи и да формира техния светоглед, да определя начинът им на живот. Немалка част от т.нар. "интелектуалци", разчитайки на своята адаптивност, намират във властта шанс за своето израстване, шанс да бъдат успешни (тази "модерна" дума), като се превръщат в основни нейни пропагандатори. При това, най-често тази власт е далеч по-проста и неука от самите тях.

Случайност или не, чета Гомбрович и той изключително точно говори за силата на тази "форма":

О, мощта на Формата! Заради нея умират народи. Тя предизвиква войни. Тя е причината у нас да възниква нещо, което не произлиза от нас. Ако я подцените, никога няма да успеете да разберете глупостта, злото, престъплението. Тя управлява и най-дребните рефлекси. - Витолд Гомбрович - "Фердидурке"

Примо Леви споменава, че му е присъщо да се вглежда в човека, да открива разликите и особеностите на всяка една отделна личност, да ги разглежда и осмисля в контекста на събитията. Това му помогнало да оцелее в условията на лагера, където целта е обезличаването, смачкването, зануляването. Но това внимателно вглеждане в хората не му помага да си отговори на въпроса: защо гарманците са допусали всичко това да се случи?! Обаче, извън вглеждането и травмата, Примо Леви открива бруталната макрорамка на диктаторските масови убийствата, а там, до голяма степен се съдържа отговорът на въпроса.

List of Dictatorships by Death Toll – The Top 10 Biggest Mass Killings in History
https://about-history.com/list-of-dic...

Обществата са подвласти на пропаганда, внушения и фалшиви новини. При това, имаме всички разновидности на тази подвластност и поддаване. Умишлено, от простотия, от заблуда. Сега ще си позволя да го напиша с главни букви, за което се извинавям предварително, но основата, причината, искрата на тази отприщена жестокост е: НАЦИОНАЛИЗМЪТ. Той е този, който отприщва бента, кара чашата да прелее, предизвиква масовите убйства. Грешка е да се мисли, че национализмът пази нациите - не, той ги унищожава! Национализмът няма и не може да съхрани и продължи традицията - напротив, само и единствмено неговата противоположност - либералното и демократичното пренасяне на традицията ще я съхрани. Традицията е в едно с културата, а културата трябва да се развива. Национализмът блокира и спира развитието на културата, отрича вариантите, възможностите. Това втвърдяване на позицията е най-сигурния начин да убие, изопачи културата, а с това да спре и традицията. Национализмът е крайната "форма", която парализира и убива. Култура, без развитие не може да съществува, а традициите ще бъдат обречени да останат само в музеите, разбира се, ако останат музеи, бидейки част от същата тази култура. Да, всичко е свързано и се развива - национализмът отрича този факт!

Всъщност, тези опасения и разсъждения са описани в "Светът от вчера" на Стефан Цвайг. Масовото оглупяване по национализма, тази свръх еманация на алчността, как така толкова хора са готови едновременно да повярват на един идиот, как така толкова хора могат да си повярват, че светът принадлежи единствено на тях!

Империите си приличат със своята алчност, историята го доказва. Втората световна война започва седмица, след като тайно Германия и СССР сключват своя пакт за ненападание - Пакт Молотов – Рибентроп. Тази тайна договорка за нова подялба в европейския континент дава начало на войната. И когато Германия напада СССР, руските войници не могат да повярват. Та те знаят, че имат договор с Германия, това било невъзможно! Юрий Никулин, точно в онзи момент е войник и в своята автобиография много добре описва почудата след нахлуването на немците. Били са за покупки в някакво село, купували си биричка и изведнъж селяните им съобщават, че немците са ги нападнали ... Ха! Не им повярвали! Как така, та нали имали договор с германците ...

Лъжа е, че не се е знаело за безумието и жестокостта на Хитлер! За "Моята борба" се е знаело далеч преди да бъде избран. За идеите му, за болната амбиция, за масовото изтребление, за чистата раса. Да бъде избран Хитлер, сега това изглежда съзнателно и/или несъзнателно самоубийствено решение на германския народ, докаран до абсурдна инфлация, която тотално преобръща ценностната система на огромна част от обществото. Но това не е оправдание, не може да бъде оправдано: "аз знам, че избирам нещо брутално лошо, зловещо и безумно, пък да става каквото ще!" - това напомня и е своеобразено доказателство (поредното), че ужасът може отново да се случи, а масовото безумие продължава да е възможно.

Това не е спойлер. По някакъв начин краят на "Потъналите и спасените" затвърждава края на първите две книги. Добре, ще допусна да не съм прав, толкова ми се иска да съм се объркал, но краят намеква (за мен недвусмислено), че ужасът отново ще се случи. Във каква точно форма, разбира се, никой не може да каже, но ще се случи - това казва.

Нищо не е свършило, а всичко се забравя. Жалко, и дано не съм прав, дано никой не бъде прав за подобни прозрения и опасения.

Последното изречение в "Потъналите и спасените" е много особено, прочетох го няколко пъти.

Да не стане объркване, тук не съм поместил въпростното последно изречение, нарочно. То е доста дълго, както казах и особено, едновременно с това звучи категорично, а думата "реабилитирани" ми вади очите.