In an interweaving between the elements and stories, Primo Levi tells his life. But he chooses episodes to relate carefully and never discusses his children. At the end he tells us, that his writing was only ""partial and symbolic". The man who wrote so much and so tellingly of Auschwitz in If This Is a Man remains a mystery.

The greatest mystery of all, to me, was his death. At 67 he fell over the balustrade of the stairs down from the 3rd floor of the house he'd lived in all his life (except when he was imprisoned in Auschwitz). How do you fall over a stair rail? Was it suicide? Was he the last victim of the concentration camps?

Some people are such good writers that they could make a work of art out of the weather forecast. In my view Primo Levi is one of them. I had never read any of his work before but was absolutely fascinated by these vignettes and anecdotes. Readers who like exciting stories with a lot of action or a clear story line will not enjoy (or even stick with) this book but those who appreciate writers who are curious about the world in which they live and describe it beautifully, will be captivated. Definitely one of the best books I have read this year.

In a series of interconnected stories (a loose structure that inspired my own book), straddling the border between memoir and autobiographical fiction, Levi tells the story of his life: his centuries-old family origins, his years as a socially awkward young man, the nightmare of Auschwitz and the years of obscurity as an industrial chemist who also happens to write a bit on the side - books that no one wants to read. Told with candour, precision and humility, this is a true tour-de-force.

Janet Suzman introduces a major new dramatization of Primo Levi's stories about our human relationship with the chemical elements that make up our universe - a book the Royal Institution of Great Britain named 'the best science book ever'. She begins with a short feature about Levi's life and writing, featuring archive interviews with Levi himself.

http://www.bbc.co.uk/programmes/b07kp709



Episode 1/11: Vanadium: In the course of his work as a chemist in a paint factory in the 1960s, Primo Levi receives a letter from one of the factory's German clients, signed by a Doktor Muller. Could this be the Doktor Muller who had overseen Levi's work as a prisoner in the lab at Auschwitz?

Older PrimotHenry Goodman
ComettotJohn Rowe
Dr MullertErich Redman
Younger PrimotAkbar Kurtha
LuciatJuliet Aubrey
Polish OverseertChris Pavlo



Argon: Primo imagines a fantasy meeting with his Piedmontese ancestors, who share a number of characteristics with the noble, rare and inert gases, such as Argon.

Older PrimotHenry Goodman
CesaretJohn Rowe
JacobtDavid Horovitch
MosestDavid Hounslow
SamueltSam Dale
AbigailtJessica Turner
ZeporatDebra Baker



1) Sulphur - Ben Crowe plays a boilerman who saves Primo's factory from disaster.
2) Titanium - Evie Killip reads this short story about a little girl who is fascinated by a man painting with white paint



In 'Lead', set in the ancient world, a prospector travels from northern to southern Europe in search of the valuable, but toxic, lead rock. Read by Paul Copley.



Mercury: 1820s - an English captain and his wife live on a remote Atlantic island, with strange chemical properties.

AbrahamstPaul Hilton
MaggietAmelia Lowdell
HendriktNicholas Murchie
WillemtLeo Wan
AndreatChris Pavlo
GaetanotGeorge Watkins
BurtontRichard Pepple
RebeccatDebra Baker
WomantKatie Redford



Iron: The story of Primo Levi's early life as a chemist in Mussolini's Italy, from his student days, his early crushes and his first experiences as a professional chemist, at a time when it was increasingly hard for Jewish Italians to find work.



Gold: The Nazis invade Italy and Primo's friends are forced to scatter. Primo and Vanda head into the mountains in order to join the partisans.

VandatRebecca Hamilton
SilviotLeo Wan
LinatEvie Killip
AldotGeorge Watkins
Militiaman 1tDavid Hounslow
Militiaman 2tCaolan McCarthy
FossatStephen Critchlow
CagnitNicholas Murchie
PrisonertDavid Hounslow



Cerium: Primo's training as a chemist helps him to survive the terrible conditions of Auschwitz.

AlbertotLeo Wan
GuardtErich Redman
Prisoner 1tDavid Hounslow
Prisoner 2tSam Dale



Arsenic and Silver: At his retirement party, Primo recounts amusing stories from a professional chemist's life.

VersinotJessica Turner
LentinitNicholas Murchie
BrunitDavid Horovitch
ComettotJohn Rowe
LuciatJuliet Aubrey
Gallery DirectortStephen Critchlow
EmiliotCaolan McCarthy
FarmertDavid Hounslow
CustomertBen Crowe
BoninotSam Dale
GinatRebecca Hamilton



Vanadium Part 2: In the course of his work as a chemist in a paint factory in the 1960s, Primo Levi has received a letter from one of the factory's German clients, Doktor Muller. The same Doktor Muller who had overseen Levi's work as a prisoner in the lab at Auschwitz. And now Muller wants to meet.



Carbon: Levi imagines the incredible, centuries-long journey of a single atom of carbon.

"Monsters exist, but they are too few in numbers to be truly dangerous. More dangerous are [those] ready to believe and act without asking questions." - Primo Levi

The Periodic Table traces Levi's family history using the chart of elements.

London's Royal Institution voted it one of the greatest science books ever written.

From the July 31st edition of The Writer's Almanac:

It's the birthday of writer Primo Levi, born in Turin, Italy (1919.) He came of age when Mussolini was in power and, as was expected, he joined the movement for young Fascists as a teen. He was fascinated by science and graduated with a degree in industrial chemistry, but his diploma listed him "of Jewish race," and he was unable to find work in his field. Two years later, his family was forced to flee Mussolini's forces and he joined the partisan resistance. His group was taken prisoner, and on February 21, 1944, he and 650 other Italian Jews were transported to the concentration camps at Auschwitz. When the camp was liberated by the Red Army almost a year later, Levi was one of only 20 of that group who survived.

A year after returning home, he met and fell in love with his future wife, Lucia, when she offered to teach him to dance at a New Year's Eve party. She also encouraged him to take up writing and he began to document his experience in the camps. He found work at a paint factory, but rather than commute he stayed at the plant during the week and used the quiet time at night to draft his first novel, If This Is a Man. A small press published it in 1947, but 10 years later, it had only sold 1,500 copies. Levi worked with a translator, and in 1958, the book was released in the U.S. under the title Survival at Auschwitz. He followed with books of poetry and more memoirs, including ...

this book.

Un uomo fatto di Argon, Ferro, Nichel, Oro, Cerio, Cromo, Vanadio e Carbonio.

Purtroppo nessuno – un fratello, un amico, un genitore, un professore - nella ormai sempre più remota estate che mi allontanava dal ginnasio e mi proiettava verso il liceo, dicevo, nessuno mi consigliò di leggere questo libro di Primo Levi.
Mentre divoravo pagine dense di una prosa cristallina, minuziosa, pregna e aerea al tempo stesso, non potevo evitare una riflessione molto personale:sarebbe stato diverso?
Alludo al mio percorso di studentessa di chimica negli anni in cui affrontai questa materia, uno studio segnato prevalentemente dal disinteresse o, nei momenti critici, da un vago senso di afflizione, cui seguivano risultati necessariamente variabili.

Così, pur da appassionata lettrice delle opere più significative e note di Primo Levi, ho impiegato anni per aggiungere alla mia libreria “Il sistema periodico” e ancora poi per decidermi a desiderare davvero di leggerlo, faticando a vincere la riluttanza di un nuovo confronto con gli elementi della Tavola.
Ogni cosa ha il suo tempo, forse.

Per quanto incapace di apprezzare diversi passaggi teorici e pratici, ho letto con interesse tutti i ventuno racconti – ciascuno dei quali porta nel titolo solo il nome di un elemento, perno delle vicende umane, autobiografiche e non, narrate nei racconti - in alcuni casi con divertimento ed in altri con commozione.

La cosa curiosa - che è poi ciò che rende uno scrittore davvero tale, dal mio punto di vista - è che le esperienze narrate, sia quelle umane che quelle più strettamente professionali, pur così lontane da me per essenza e coordinate temporali, mi hanno trovato lettrice ricettiva e coinvolta.

Meraviglioso e godibilissimo (una manna per gli amanti della filologia) il primo racconto Argon, sugli avi assimilati ai gas inerti per una certa “dignitosa astensione” da alcuni aspetti della vita.

A seguire il racconto Cromo, che rende lettori partecipi tutti coloro che, per lavoro, hanno a che fare con scartoffie e burocrazia.
La storia racconta di come vi fosse un unico motivo alla base del fatto che il cloruro d’ammonio (cloruro demonio, negli inventari della fabbrica) sia stato introdotto da Levi nel ciclo produttivo per rimediare ad un errore - commesso da altri parecchi anni addietro - e di come lì sia rimasto anche quando ormai l’autore lavorava altrove e l’elemento fosse diventato inutile:”il potere anestetico delle carte aziendali, la loro capacità di impastoiare, smorzare, smussare ogni guizzo d’intuizione e ogni scintilla d’ingegno. Del resto, è noto ai dotti che tutte le secrezioni sono nocive o tossiche:ora in condizioni patologiche non è raro che la carta, secreto aziendale, venga riassorbita in misura eccessiva, e addormenti, paralizzi, o addirittura uccida l’organismo da cui è stata essudata”

Il senso dell’opera è solo in parte una dichiarazione d’amore - ricca di slancio ma anche di ironia e autoironia - alla Chimica, vista come la chiave per comprendere la Natura e le sue misteriose leggi.

In particolare nel racconto Nichel, l’uomo alle prese con la miniera così riflette: “Nostre sono “le due esperienze della vita adulta” di cui parlava Pavese, il successo e l’insuccesso, uccidere la balena bianca o sfasciare la nave; non ci si deve arrendere alla materia incomprensibile, non ci si deve sedere. Siamo qui per questo, per sbagliare e correggerci, per incassare colpi e renderli. Non ci si deve mai sentire disarmati: la natura è immensa e complessa, ma non è impermeabile all’intelligenza; devi girarle intorno, pungere, sondare, cercare il varco o fartelo.”

Credo sia un elogio della perseveranza e della resilienza, nella chimica che mettiamo in atto tutti i giorni, noi tutti, con i nostri invisibili camici bianchi e le nostre mille ampolle nel nostro laboratorio esistenziale.

LE SYSTEME PERIODIQUE
By Primo Levi

The twenty-one chapters of this story, part autobiography, and partly fiction, are named after chemical elements of the Periodical Table in the world of chemistry.

Primo Levy was a Doctor in Chemistry and in this work he takes pleasure in telling a variety of short stories relating to professional adventures in his young life, as well as some witty and humorous fictional projections.

And finally some tragic memories of the time of heroic resistance to fascism, and his post-war encounter with Herr Müller, one of the German Officers he had to work for in Auschwitz when he was a prisoner there.

Except for the last chapter which is based on painful memories, the other stories are delightful and often funny and humorous in style and always very original in ideas.

In his own words, he said he wanted to see if he could communicate to the ordinary reader the taste, sharp and bitter, of the profession of chemistry, which is only one among others of the means of making a living.

He said it was unfair the world should know all about the lives of doctors, of prostitutes, of sailors, of murderers, of a countess, of Ancient Rome and Greece, and nothing of the chemist.

What he wanted to show was the life of the individual chemist, inexperienced and on foot, as he was himself in his young years.

This book makes up for the dark and sad impression a reader could have had of Primo Levi's first work, his memories of Auschwitz "Si c'est un Homme."

LE SYSTEME PERIODIQUE is a pleasure to read and very recommendable.

An odd-ball blend of autobiography and short fictions, organized around a motif that would be almost cute if Levi didn't approach everything in his life with somber, intelligent reflection. As odd as it sounds, this is exactly the sort of writing I would expect from a life-long chemist. Even when he waxes heavy on entomological minutia, (something which I think he gets from his fellow Italian, Vico), this is all clearly the product of a highly analytical mind. He barely touches on what happened to him in Auschwitz here, but you can feel the weight of it pressing down almost constantly. The old world haunts, as ever.

Certo, che avrei cercato l'oro […] per ritrovare il mio mestiere chimico nella sua forma essenziale e primordiale, la «Scheidekunst», appunto, l'arte di separare il metallo dalla ganga.

Questa per Primo Levi è l'essenza del mestiere di chimico: separare il metallo dalla ganga. Si potrebbe dire che il compito dello scrittore è lo stesso, e cioè vagliare il caos (la ganga) del vissuto per dargli una forma coerente e tirarne fuori quanto vi si trova di valido (il metallo). Non a caso, Saul Bellow, citato sul retro della copertina, ha definito questo libro “meravigliosamente puro”, e questo conferma l'abilità di Levi nel fare il proprio mestiere.

È una raccolta che unisce le due anime di Primo Levi, quella del chimico e quella dello scrittore, e supera la separazione tra i suoi due mestieri (a riprova del fatto che la cultura non è per forza umanistica o scientifica). L'amore per la chimica, affrontata come un'avventura, e quello per la scrittura, condotta con uno stile limpido e personale, hanno in questo libro lo stesso peso, sono complementari e si sostengono a vicenda.

Commovente l'umanità di questo scrittore, attento anche alle sfumature più lievi dell'animo umano e lontano anni luce dalla retorica e dal pensiero semplicistico: la complessità è insita nella vita, e anche quando non la si comprende fino in fondo bisogna tenerne conto. Non ci sono sagome o tipi stereotipati, in questo libro, ma solo personaggi credibili, non tanto, o non solo, perché realmente vissuti, ma perché descritti con tratti profondamente umani. E questo lo si deve all'onestà di Primo Levi come scrittore: non c'è un solo pensiero, una sola frase, che non venga dalla profondità del suo sentire, nessun ghirigoro di troppo, ogni parola, ogni segno sulla carta, è essenziale.
Per me una delle vette della letteratura italiana.

„… светът е голям и има място за всички…“

Когато излезе книгата, не проявих интерес заради химията.
Като я прочетох разбрах, че съм я харесала заради химията.

Примо Леви пише така, че и „нехимичният“ читател да бъде привлечен към света на химията. Може би чрез качественото тройно смесване на разказните „съставки“ – лична история, нещо интересно за съответния химичен елемент, запознаване с историческия контекст (особено до войната).

С нетърпение чаках и „поуката“ в повечето разкази. Вълшебни, живото- и човеколюбиви обобщения или заключения (дори и тъжните). (Особена свежест ми дадоха двата „italic” разказа.)

„… и той душа носи…“

„Очарованието на скритото съкровище, на двете кила благороден сребрист метал, стаени в хилядите килограми неупотребим камък за изхвърляне, и досега не се е изгубило.“

В тази биографична книга има и запомнящи се герои, от любимия ми тип „малки големи хора“ – някои неуки, други „уки“, но най-често мъдри и човечни. Доста за кратко се срещаме с някои, но на мен ми ставаха ясни от описанията на Примо Леви (а понякога в цели дълги романи не мога да се добера до същината на героите).

„Алберто ме смъмри. За него отбоят, песимизмът, пораженчеството бяха отблъскващи и грешни: той не приемаше концентрационния свят, отричаше го и с инстинкта, и с разума си, не допускаше да бъде заразен. Беше човек с добра и силна воля и като по чудо бе останал свободен, както свободни бяха думите и действията му: не беше преклонил глава, не беше преклонил гръб. Един него жест, една негова дума, едно негово засмиване въздействаха освобождаващо, пробиваха дупка в коравата тъкан на лагера и всички, които се доближаваха до Алберто, забелязваха това, дори онези, които не говореха езика му. Мисля, че никой друг лагерник не беше толкова обичан.“

„Постарах се всячески да я поздравя за това и да прозвуча убедително, но на Джулия не ѝ минават неща, които не си мислиш, нито ѝ убягват такива, които си мислиш.“

И още: Сандро и Енрико, Емилио и родители му…

Друг любим елемент (не химичен) – хуморът, ако мога така да го нарека тук. Има автобиографични книги, в които прекомерният хумор понякога ме дразни. Какво значи „прекомерен“ – просто моето усещане, че е леко насилен (с различна цел). Тук ми се струва много премерен, приятен, ненатрапчив.

„А когато зиме го прихванеше, връзваше ските си за своя ръждив велосипед, потегляше рано призори и въртеше педалите чак до снега, без пари, с артишок в единия джоб и маруля в другия.“

„Консултацията е идеална работа – от нея получаваш престиж и пари, без да си цапаш ръцете и да превиваш гръб, без риск да се опърлиш или натровиш: сваляш престилката, слагаш вратовръзка, изслушваш с грижливо внимание запитването и се чувстваш като Делфийския оракул. После трябва добре да претеглиш отговора си и да го формулираш колкото се може по-мъгляво и помпозно, така че и клиентът да те сметен за оракул, достоен за неговото доверие и за тарифите, определени от Съюза на химиците.“

Силно впечатляваща особеност в живота на Примо Леви – отдадеността на професията. Завършването му с отличие не възприех като „зубрачество или напъвачество“, а като истински вътрешен устрем, връзка на химията с живота – „цинково мостче“. Много харесвам такива „смески“ – между различни области, изкуства, дори на пръв поглед да са несходни. В случая на Леви формулата е „наука + изкуство + страст + хуманност = живот“. Първият пример не е от най-типичните (онези „лудите“ в лабораторията), но самото търсене и думата „хрътка“ дават добра представа за тази любовна отдаденост.

„…зърнах един камък сред милионите други, почти същия като тях, възбял на черни зрънца, което ме накара да замръзна, напрегнат и неподвижен, точно като хрътка, надушила диря.“

И малко по-иронично: „…по-добре неговата астрофизика, праг на Непознаваемото, отколкото моята химия, замесена от вони, гърмежи и дребни излишни мистерии.“



Интересувам се – Нева Мичева колко представа е имала от химия, за да се получи тази блестяща плавност: никаква компетентност както повечето от нас (независимо дали като ученици сме обичали химията или не – изпарява се почти всичко през годините) или средно както по-ерудираните личности с всестранна обща култура (консултациите с експерти са ясни, но все пак единствено те не могат да допринесат за такова пълно разбиране).

Един път ми се прииска да преведа една чудна японска книга, но в нея математиката беше съществен елемент и си представих каква мъка би било за моя ум; признавам си още – правила съм специализирани преводи в области, които не познавам добре (наука, производство, икономика) – като ми ги върнат редактирани, виждам, че са били верни, но аз си знам, че е липсвало пълното разбиране на процесите в дълбочина, просто някакъв усет + намиране на термините. А в „Периодичната система“ е очевидно, че преводът (както винаги) е бил с примолевиевска отдаденост. Не само преводът, изобщо всички детайли (Вèнето, сирèната…). От Нева се уча не само на превод, но и и на богат изказ изобщо в ежедневието; на усет не само към думите, а и към всичко „наоколо“; на изрядност в работата (малко по-трудно).

В интервюто на Филип Рот ценни ми бяха самите отговори на Примо Леви естествено, но и зададените въпроси – образец за смислено формулиране.

В оформлението всъщност ми липсваше единствено горе на страницата името на разказа/елемента (може би вместо заглавието на книгата); срещала съм такива сборници и това винаги ми е харесвало, сега би ми било още по-полезно – искам да си ровя напред-назад тепърва в сборника и лесно да разбирам „къде се намирам“.

Отделни любими думички от сборника:
„яростни буйства“, „разведрен, ликуващ“, „туфички черен космалак“!, „сърдечно обилие“, „типично местенце“, „окръглени“, „емнах“, „изотдолу“, „умрат мърцина“…

Любими изречения:

„… каква е ползата да сме на ��вайсет, ако не си позволяваме лукса да объркаме пътя?“
„… докато пишех, имах усещането, че избуявам като растение.“
„… тежко и горко на химици те без нюх.“
„… материята си е материя, нито възвишена, нито низка, безкрайно променлива…“
„Прехвърли деветдесетте и почина дискретно и достойно.“
„Да знаеш, голям съм идиот.“
„Не искам надгробни речи нито приживе, нито посмъртно.“
„Сандро не обичаше часовниците: възприемаше неспирния им низ от мълчаливи предупреждения като нагло вмешателство.”
„Има дружелюбни и враждебни метали.“
„Отчаянието и надеждата се редуваха с ритъм, който би съсипал за един час всеки нормален индивид.“

Цели любими пасажи:

„Според нея прекомерният ми хъс за работа, заради който бях готов да изсърбам дори сенилните басни на Командора, се дължеше на обстоятелството, че си нямам приятелка – да имах, щях да мисля за нея, не са антоциани. Жалко, наистина, че тя, Джулия, не била свободна, понеже ясно ме виждала какъв съм: от онези, дето вместо да направят първата крачка, си плюят на петите, затова трябвало бавно да бъдат водени за ръка, та да преодолеят лека-полека всичките задръжки. Е, в Милано ѝ се намирала една братовчедка, и тя малко стеснителна, щяла да се постарае да ни запознае. Ама и аз, да ми се не знае, да взема да се размърдам малко – направо я стяга сърцето да гледа как момче като мен пилее в зайци най-хубавите години от младостта си...“

„Ако се не лъжа, всички пописвахме стихотворения, с изключение на Еторе, според когото това не приличало на един инженер. Реденето на печални, здравни и в крайна сметка не особено изящни строфи, докато светът се превръща в пожарище, не ни се струваше нито странно, нито срамно: смятахме се за отявлени врагове на фашизма, но той вече беше оставил отпечатъка си върху нас, както върху почти всички италианци, и ни беше отчуждил и направил повърхностни, пасивни и цинични.“


Скривам си „личните елементи“, доста са…

Моята първа лична връзка: след като на листче започнах да си отбелязвам разни неща от книгата, бързо разбрах, че няма да ми стигне листчето и взех една тетрадка (много съм стисната на хвърляне на полуизпозлвани тетрадки – защото всяка произведена хартия трябва да се използва оптимално/хвърля разделно). Отварям тетрадката – ХИМИЯ (като видях как тази наука може да предизвиква интерес чрез подходящо поднасяне, ми дожаля, че за цяла година ученикът е използвал половинка малка тетрадчица само…).

Втората ми връзка – без да са сходни разказите и стиловете, бързо получих усещане за други мои любимци (все хора на Нева Мичева) – Аугусто Монтеросо и Дино Будзати. И тримата предпазливо ми се иска да нарека „чичовци“ – с онова нежно и благодарно чувство към мил, мъдър, благороден възрастен човек (и героя Перейра бях нарекла чичко май). Чувство, което обикновено нямаш към истинския си чичо-роднина, а към някой непознат дори – ако е такава светла личност като Примо Леви.

Трета връзка – любимото ми разсъждаване за религиозна/национална/етническа принадлежност. Първи любими отговори – в книгата на Шмит за г-н Ибрахим. После други примери. Сега пак - „Честно казано, до този момент еврейската ми принадлежност не ме бе вълнувала кой знае колко: в душата си и в отношенията с моите приятели християни винаги бях смятал своя произход за незначителна, но куриозна даденост, малка забавна аномалия от сорта на орловия нос или луничките – евреинът е човек, който на Коледа не украсява елха, който не би трябвало да яде салам (само че яде и още как) и който на тринайсет е понаучил някакъв иврит, а после бързо го е забравил.“

Четвърта връзка – доста силно започва да става това за мен (за „маневрите“): „Да, обичал хората (и особено жените), поляните, небето, но не и усилията, трясъка на колите, маневрите за напредък в кариерата, трепането за насъщния, ангажиментите, работното време и крайните срокове – тоест нищо от това, с което се отличавал трескавият живот в град Казале Монферато през 1890 –а.“

Приятна връзка – Примо Леви работи дълги години във фабрика за бои. Няма по-голямо удоволствие за мен да извадя огромните кутии с бои от килера – обикновено светли тонове – и да добавя една капчица червено, две капки жълто; като видя резултата да ми се прииска по-млечен тон и да добавя малко бяло; да си забъркам няколко подобни бурканчета с различни „вкусни“ тонове; да си избера стена/врата в някоя стая и да си цапам цветчета и вълнички, формички и слънчица.

И още дребни случайности:
Четох „Периодичната система“ на 10 май – Ден на химика (както ме информира интернет);
на 12 май още я четях и в групата „Какво четеш“ някой си беше показал необичайно учебника по Органична химия. Т.е. навсякъде ми се „буташе“ химията тези дни – или просто тя си е тук, но не я забелязваме. Освен в битовото пренебрежително отношение „ох, тези химии…“ (оцветителите в храните, прекомерно пробутваните лекарства, засипващите ни пластмаси…).

Към края все пак се запитах да не би да съм харесала толкова много сборника и заради естественото съчувствие при четене за пострадали от война, от геноцид. Обаче в „Периодичната система“ не само че годините в концлагера не са акцент, но и във всички периоди живецът химия е това, която придава огромната „добавена стойност“.
От нажежените затворнически разкази финалите са ми любими, но не искам да пропусна конкретните и познати нечовечности:

„Яденето, набавянето на ядене, беше стимул номер едно, далеч след който следваха останалите проблеми на самосъхранението и – съвсем на опашката – спомените за дома и даже страхът от смъртта.“

И примовата химична човечност от предвоенните разкази:

„… нежният и деликатен цинк, тъй отстъпчив пред киселините, които го изгълтват на една хапка, се държи по доста различен начин, когато е много чист: упорито устоява на всяка атака. Това можеше да тласне мислещия човек в две противоположни направления – към възторг от чистотата, която предпазва от злото като ризница, или към възторг от нечистотата, която способства промените, сиреч живота. Отхвърлих първото, нетърпимо морализаторско, и се замислих сериозно над второто, което ми беше повече по вкуса: за да се върти колелото, за да живее животът, са нужни нечистоти, дори нечистотии – така е и в почвата, както знаем, ако искаме да е плодородна… нужно е разногласие, различие, зрънце сол и зрънце синап, а фашизмът не желае тези неща, забранява ги, затова ти не си фашист – фашизмът държи всички да са еднакви, а ти не си. Неопетненият идеал не съществува, а и да го имаше, щеше да е отблъскващ.“

Не мога да не завърша обаче с акценти за личността на Примо Леви. Химията в преносния смисъл, който използваме за привличане, идва от неговата личност. Скромност точно колкото харесвам (прекалената скромност не ми е най за пример), упоритост и жизненост колкото харесвам (прекомерната амбициозност не е мой стремеж), талантливост – винаги ценена от мен като е използвана така хуманно. Може би да обобщя с една любима дума –„умереност“. Следните цитати всъщност нямат особена връзка с всичко това, просто много ми харесват.

„… между мен и Рита в този момент имаше мост – едно крехко, но издържливо цинково мостче… хайде, направù първата стъпка.“

„… безпределната свобода на въображението на човек, който е съборил бариерите и вече сами си е господар…“

„… ако си представим цялото човечество с неговите близо 250 милиона тона като равно покритие по сушата на Земята, човешкият ръст би се оказал невидим с невъоръжено око – височината на пласта би била около шестнайсет хилядни от милиметъра…“

„Добавих, че ми се струва несправедливо светът да е в течение на бита на лекаря, проститутката, моряка, убиеца, графинята, древния римлянин, заговорника и полинезиеца, но да не знае нищо за нашето ежедневие, това на преобразителите на материята, както и че в моята книга смятам целенасочено да прескоча голямата химия, триумфалната химия на колосалните заводи и главозамайващите обороти, защото тя е колективно, сиреч анонимно дело. Вълнуваха ме повече историите на химията с човешки измерения – самотна, беззащитна и приземена: с броени изключения именно тя винаги е била моята лична химия…“

В началото си отбелязвах кои разкази ми харесват най-много: Водород, Цинк, Желязо, Олово, Живак, Фосфор, Злато... Но после спрях, защото почти няма някой, който да ми е безразличен. Ще ги прегледам всички отново, за да завърша с най-голямата „награда“: Въглерод!

n  
“In order for the wheel to turn, for life to be lived, impurities are needed, and the impurities of impurities in the soil, too, as is known, if it is to be fertile. Dissension, diversity, the grain of salt and mustard are needed: Fascism does not want them, forbids them, and that’s why you’re not a Fascist; it wants everybody to be the same, and you are not. But immaculate virtue does not exist either, or if it exists it is detestable.”
n

Химик по образование и професия, писател по душа и алхимик по призвание, в “Периодичната система” Леви дестилира 21 химични елемента в малки епруветки на случки от живота си преди и след “гостуването” му в лагерите на смъртта. От съединението, което получава излиза фината пара на изисканата литература. Кой би си представил собствения си живот описан с елементите на Менделеевата таблица? Само като извикам от спомените си образите на формулите на съединенията и главата ми се замайва, но в разказите на Леви се усеща силната привързаност, всеотдайност и любов към химията.

http://thetochka.blogspot.ca/2016/02/...