всеобхватна книга. всеобхватен Примо Леви. прищя ми се да бях проявила мъничко интерес към химията вместо да имам 2 за срока и 3 за годината с много преписване и подсказки.

* * * * *

Освен това (и най-вече): нима той, честният, открит младеж, не долавя как смрадтта на фашистките 'истини' отравя небето, нима не усеща каква мерзост е от мислещия човек да се изисква вяра без мисъл? Никак не изпитва отвращение към всички догми, недоказани твърдения и безусловни повели? И при положение че го изпитва, мигар не усеща ново благородство и величие в предмета на следването ни, мигар не съзнава, че химията и физиката наши насъщни, освен жизненоважна храна за душите ни, са и онзи антидот за фашизма, който и двамата търсим, защото са ясни, отчетливи и проверими във всяка своя стъпка, а не изтъкани от лъжи и суета като радиото и вестниците?

* * * * *

Единствено доброволно ослепял и оглушал човек можеше да се усъмни в това, какво се готви на евреите от германска Европа.

* * * * *

Калият, както споменах, е близнак на натрия, но влиза в още по-енергично взаимодействие с въздуха и с водата: на всички е известно (беше известно и на мен), че при контакт с вода не просто изпуска водород, но се и пали. Затова се отнесох към моето половин грахче като към светиня: положих го върху парче суха филтърна хартия, загърнах го, слязох в двора на Института, изкопах едно миниатюрно гробче и погребах там мъничкото му бясно трупче.

* * * * *

Вечният проблем с амбалажа, познат на всеки опитен химик - пределно добре го е познавал и Всевишният, който блестящо, както само някой като Него може, го е решил с мембраните на клетките, черупките на яйцата, многослойната кора на портокалите и нашата кожа (защото в крайна сметка и ние сме течност). Полиетиленът още не съществуваше тогава, а щеше да ми свърши работа, тъй като е гъвкав, лек и забележително непромокаем... само дето е и прекалено траен, та неслучайно самият Господ, който освен другото е и майстор на полимеризациите, се е отказал да го патентова: нетленното не Му се нрави.

* * * * *

Сведущите са наясно, че всички отделени секрети са вредни или токсични: при патологични условия нерядко се случва бумагите - те именно са фирмената секреция - да бъдат реабсорбирани в твърде голяма мяра и да приспят, парализират или дори да убият организма, който сам ги е отделил…

* * * * *

Сравнението, което толкова пъти бях имал случай да правя, с други честни германци, срещнати на плажа или във фабриката, бе изцяло в негова полза: той осъждаше нацизма плахо и заобиколно, но не търсеше оправдания. Търсеше разговор - имаше съвест и трескаво се бореше да я накара да млъкне. В първото си писмо говореше за ‘превъзмогване на миналото’, Bewaltigung der Vergangenheit - чак после научих, че това е стереотип, евфемизъм в днешна Германия, където всички го разбират като ‘отърсване от нацизма’. Коренът ‘walt' обаче се появява и в думи, които означават ‘надмощие’, ‘насилие’ и ‘изнасилване’, и мисля, че ако преведем израза с ‘насилване на миналото’ или ‘изопачаване на миналото’, няма да се отдалечим кой знае колко от същинския му смисъл. И все пак това криене в клишетата беше по-добро, отколкото забележителната невъзприемчивост на другите германци. Неговите усилия за превъзмогване бяха неумели, малко смешни, дразнещи и жалки, но все пак издаваха някакво приличие.

The opening essay, "Argon," is such a poignant damn thing. It's a portal into a lost world and a lost language, and into human lives that were snuffed out on principle.

This sets the tone of The Periodic Table. Primo Levi comes off, ultimately, as a damaged person. Maybe that's all he went through, but he mostly recounts his professional and romantic failures, but rarely his successes. He doesn't come off as a whiner-- rather, I think, most of us can realize how we'd react in the same situations.

Chemistry is a beautiful thing. It is utterly impassive to humanity. Levi loves to point out how the ambitions of mankind often run up against a hard wall of material reality, of chemistry and geology and physics. It might be his failure, it might be the failure of others, it might be the failure of the odd, abstract fictional characters that enter and leave the text. But dammit, we're going to keep on trying.

Americans don't write stories like this. We want to think that we're special and that we can do anything we set our minds to, that our beliefs and feelings and minds matter. They don't. Fuck you. I appreciate a lot of continental European writers because they have the courage to say that: Camus, Calvino, and Sebald all come to mind, and in my mind, Primo Levi is among their ranks.

Прекрасна, прекрасна книга. Ако стилът на един писател отговаря на личността му, то Примо Леви със сигурност е един скромен, безкрайно интелигентен, чувствителен и непригоден да изпитва омраза човек. Въпреки че историята му стоварва огромното изпитание да е евреин във фашистка Италия, то той изобщо не се оплаква от собствените си неволи, а тихо страда за всички смазани от тоталитарните идеологии на XX век невинни хора.

Когато пише за себе си, Примо Леви го прави без поза и самоизтъкване, с непринудено чувство за хумор и доза ирония, но стане ли въпрос за останалите - писателят не пести искреното си уважение към човешките добродетели, силата на разума и духа и съпротивата спрямо антихуманното.

"Периодичната система" е биографията не просто на едно битие, затворено в периода 1919-1987, а на множество животи, поколения, обществени явления, природни процеси, ала и нещо също толкова важно - разкази за осъзнатостта, че си жив; че можеш да запечаташ малките истории на хората; че можеш да конструираш химично съединение от страдание, радост, абсурд, страх и смелост, влизащо във вечна връзка със сърцата на търсачите на смисъл.

La tavola di Mendeleev per comprendere noi stessi e l'universo

La chimica con tutta la sua magia, raccontata attraverso episodi e frammenti della vita di Levi. O forse dovrei dire il contrario: la vita di Levi (o buona parte di essa) raccontata attraverso la chimica. Non so, ma il risultato è uno delle più belle raccolte di racconti e contemporanemente una delle migliori autobiografie mai lette. Tra tutti il racconto più toccante è certamente Ferro con quei ricordi struggenti dell'amicizia con Sandro, l'unico vero amico di Primo dopo la proclamazione delle leggi razziali; il più geniale è Carbonio per la meraviglia che Levi suscita, immaginando il percorso di un atomo di carbonio dalla materia inerte a quella dei viventi. Come ha detto qualcuno, noi che diamo cinque stelle a questo libro siamo un po' ipocriti: le diamo per partito preso, solo perchè Primo Levi è Primo Levi. Appunto. Per la prima volta nella vita sono fiera di appartenere alla schiera degli ipocriti. Un consiglio per tutti: leggetelo e ascoltate almeno alcuni dei racconti, letti da Elio De Capitani per Ad alta voce. Li trovate sul sito di Radio tre. Ne rimarrete incantati.

Да победиш не като отмъстиш и не като забравиш, дори не като простиш, а като продължиш. Като продължиш да живееш точно оттам, откъдето те е изтръгнало безумието на войната и унищожението - сякаш никога не са били, да извървиш пътя до тази начална точка и да продължиш точно от нея, но за втори път. Да продължиш да обичаш хората, работата, науката, сякаш познаваш само това кротко и градивно ежедневие, това е героизмът на Леви. Да не загубиш волята и любовта си, и усета и радостта към малките и големите неща в живота (често неотличими).

Това е книга-откровение, но не библейско по мащаб, а откровение във всяка една житейска дреболия, ежедневно и неспирно.

The Periodic Table is Primo Levi's autobiography. Levi was an Italian chemist and engineer; he also happens to be a wonderful writer. He writes simply and powerfully, he isn't trying to prove anything, he's just trying to help you understand how it was.

The book is a group of stories from his life; all of them are related to an element (Periodic Table, get it?) In one of the most powerful stories, he is working as an engineer at a paint factory. Batches of paint are randomly congealing, and he traces the problem to a certain raw material. The material came from a factory in Germany, and the engineer working with Levi had been his supervisor in Auschwitz. Levi had been a prisoner there.

I'm not much good at book reports, but please read this book.

priča o partizanu-Penjaču Sandru Delmastru ćutljivcu gvozdenom koji je bio pastir i čitalac Salgarija, Londona i Kiplinga, bez poštede prema sebi, trošak energije, masti do kostiju, mrzitelj naslage masnoće iza očiju, je Nešto. od 35 do 40 strane.

Based on its title and it having been named by the Royal Institution of Great Britain as "the best science book ever," I thought this would be a science book. But it's not. It is something of a memoir, told in short stories, about an Italian chemist (who happens to be Jewish) navigating the late 1930s and early to mid 1940s. Through each short story Mr. Levi brings to life one of the elements of the periodic table. It's an excellent, entertaining book.

Rispetto. 

Ένας μνημοτεχνικός κανόνας του Πρίμο Λέβι για την ταξινόμηση των αναμνήσεων, ελπίζω να τον βοήθησε στο ύστατο ξεκαθάρισμα τους, πριν την έξοδο. Όπως άλλοι χρησιμοποιούν φωτογραφίες, άλλοι μαντλέν της γιαγιάς, σκονισμένα μπιχλιμπίδια στην κονσόλα, ή γράμματα στο κλειδωμένο συρτάρι, αυτό�� χρησιμοποιεί τον περιοδικό πίνακα. Ούτε στο όνειρο του Μεντελέγιεφ τέτοια ποιητική χρήση του ατομικού βάρους των αναμνήσεων, από τον Ιταλό. Ο άνθρωπος ξέρει να διηγείται ιστορίες, ρισπέττο.

Πλουτώνιο:

" Ο βοηθός με κοίταζε με βλέμμα εύθυμο και ελαφρά ειρωνικό. Να μην κάνεις παρα να κάνεις, καλύτερα να σκέφτεσαι παρά να δρας, καλύτερα η αστροφυσική του, κατώφλι του Απρόσιτου, παρά η χημεία μου, η πασαλειμμένη με βρομιές, εκρήξεις και μικρά ασήμαντα μυστήρια".. Σελ. 72

Προμήθειο:

 "Μου είπε πως ο προσφερόμενος μισθός θα ήταν αντικείμενο γρήγορων  αυξήσεων. Πως το εργαστήριο ήταν μοντέρνο, καλά εξοπλισμένο και ευρύχωρο.. Την άλλη μέρα κιόλας παραιτήθηκα από το ορυχείο και μετακόμισα στο μιλάνο με τα λίγα πράγματα που ένιωσα ότι μου ήταν απαραίτητα: το ποδήλατο, τον Ραμπελαι, τον Μομπυ Ντικ σε μετάφραση  Paveze και μερικά ακόμα βιβλία, τη σκαπάνη μου, το σκοινί για την ορειβασία, το λογαριθμικό κανόνα μου κι ένα φλάουτο".  126.  Σ΄αγαπώ Πρίμο, σε καλωσορίζω στην παρέα των συντρόφων μου. 

Στα τελευταία διηγήματα η ένταση της αντίδρασης άρχισε να φθίνει κάπως, ίσως να φταίει γι' αυτό η υπερβολική ποσότητα αντιδραστηρίου, που πρόσθεσε προηγούμενα ο γενναιόδωρος και σκορποχέρης Πρίμο.  Δεν πειράζει, δεν πειράζει καθόλου, υπάρχει μπόλικη χημεία μεταξύ μας..

Θάλλιο:

«Ήταν συναρπαστικό να ψάχνεις και να βρίσκεις ή να δημιουργείς τη σωστή λέξη, δηλαδή τη μετρημένη, τη σύντομη και δυνατή. Να βγάζεις πράγματα από τις αναμνήσεις σου και να τα περιγράφεις με όσο γίνεται μεγαλύτερη δύναμη κι όσο γίνεται λιγότερη αμηχανία. Παραδόξως, οι αποσκευές μου από σκληρές αναμνήσεις γινόντουσαν τώρα πλούτος και σπόρος: μου φαινόταν πως γράφοντας μεγάλωνα κι εγώ σαν λουλούδι».. σελ. 172

Sun Ra & His Arkestra – Plutonian Nights:  https://m.youtube.com/watch?v=myg0VXP...

Horace Silver - Song for My Father - https://m.youtube.com/watch?v=CWeXOm4...

I had no idea what to expect. What I got exceeded any expectations--and my greatest expectations.

Levi, an Italian Jewish Chemist, managed to get a PhD and stay employed until the Italians initially toppled Mussolini's Fascist government, provoking a Nazi invasion that returned Italy to the Axis, albeit as an occupied territory. Levi and his friends took to the mountains to fight as partisans, but were inexperienced and caught almost immediately. Levi admitted he was a Jew and was transferred to Auschwitz.

All this I knew, and is told in Levi's autobiographical works such as "If This Is A Man"--that I have yet to read. "The Periodic Table" is different. A set of 21 short essays, each named after an element, and linked to its chemical nature, they form a rough autobiography of Levi. But not every essay is personal; some are imaginative tales of "types" (one an over-obvious tying of the German mentality to a certain element); others political metaphors of fictional characters. Only a single chapter, Cerium, is written about Levi's time in Auschwitz, though about half the book is post-war--and Levi plainly never recovers.

Yet, for all that, this is a tremendous science book. (I come from a long line of chemists; I'm the aberration.) Plus a worms-eye view of Italian history. And some of the most beautiful writing:


"Our hands were at once coarse and weak, regressive, insensitive: the least trained part of our bodies. Having gone through the first fundamental experiences of play, they had learned to write, and that was all. They knew the convulsive grip around the branches of a tree, which we loved to climb out of a natural desire and also (Enrico and I) out of a groping homage to the origin of the species; but they were unfamiliar with the solemn, balanced weight of the hammer, the concentrated power of a blade, too cautiously forbidden us, the wise texture of wood, the similar and diverse pliability of iron, lead, and copper. If man is a maker, we were not men; we knew this and suffered from it."


"The factory of which he was the owner was on the outskirts of Milan, and I would have to move to Milan. It produced hormonal extracts: I, however, would have to deal with a very precise problem, that is, research into a new cure for diabetes, which would be effective if taken orally. Did I know anything about diabetes? Not much, I replied, but my maternal grandfather had died of diabetes, and also on my paternal side, several of my uncles, legendary devourers of pasta, had shown symptoms of the disease in their old age. Hearing this, the "Commendatore" became more attentive and his eyes smaller: I realized later that, since the tendency to diabetes is hereditary, it would not have displeased him to have at his disposal an authentic diabetic, of a basically human race, on whom he could test certain of his ideas and preparations."


"And yet Cerrato aroused my curiosity… He had not been compromised by Fascism, and he had reacted well to the reagent of the racial laws. He had been an opaque but reliable boy in whom one could trust: and experience teaches us that just this, trustworthiness, is the most constant virtue, which is not acquired or lost with the years. One is born worthy of trust, with an open face and steady eyes, and remains such for life. He who is born contorted and lax remains that way: he who lies to you at six lies to you at sixteen and sixty."


The penultimate chapter, called "Vanadium," is the work's apex--riveting, emotional, and yet (typically) unresolved. The final chapter is a revision of a story/poem Levi first wrote while studying for his PhD. Despite its grounding in organic chemistry (Do they still make those CRC manuals? Brutal.), it's almost Eastern in its cyclic mysticism.

Levi was depressed for years. He died in 1987 after falling three stories from his balcony. The coroner called the death a suicide. Holocaust survivor Elie Wiesel disagreed: "Primo Levi died at Auschwitz forty years later." This book has vastly more joy than depression, especially for those who enjoy puzzles of any sort, even when translated into the search for chemical knowledge.

Преди една седмица прочетох "Периодичната система" и си помислих "Толкова е хубава, че няма да развалям впечатленията си от нея с опити за драскане, за "обобщаване". Обикновено почтително си мълча - след заглавия, които особено много съм харесала.
Така се случи обаче, че следващата книга, която отлежава известно време и чиито ред най-после дойде, ме върна бързо към действителността на родното книгоиздаване - двадесет липсващи страници, ей така, като телепортация напред в сюжета. И понеже престъпно често се случва да се разочаровам от качеството на книги, които купувам с най-добри намерения, е важно да се спомене:
Слава Богу, че се появяват заглавия като "Периодичната система"! "Пипнати" от първия до последния детайл, с прекрасен превод, с уважение към читателя, с почит към автора.
Това е издание, в което всичко си е на мястото - защото аз така обичам да се случват нещата - смислен предговор да ме "покани" в книгата, да ме настрои на правилната честота. Заключителното интервю пък беше едно от най-близките състояния до чисто читателско щастие, което съм изпитвала някога - аз, верният и заклет почитател на Рот, често питащ се кого ли харесва, към кого ли изпитва уважение старият циник (Рот и Леви е оксиморонна двойка в очите ми - колкото краен, саркастично - жесток може да е първият, толкова деликатен и умерен е вторият. И все пак това е приятна среща, пълна с взаимна симпатия).
За всичко останало, което се намира между предговора и заключението, няма да остроумнича. На пръв поглед имах поне две причини да не харесам книгата, да ми остане далечна - аз, получилата първата двойка по хими�� в живота си още в седми клас (церий, титан, ванадий ми говорят толкова, колкото и съответните им преводи на китайски), недоизучила италианския език в гимназиалните години. Само че обичам кротки разкази, в които човечността е естественото състояние на индивида, а вярата му в себе си е проста и еквивалентна на вярата в ежедневието, семейството, дома, мира, оцеляването и съхраняването.
Затова - моля, превеждайте още от Леви на български! Нека не ми се налага да се връщам тепърва към италианския :)

Uno dei capolavori della nostra letteratura del secondo Novecento. Riletto ultimamente alla radio "Ad alta voce" (Radio 3) si conferma un libro scritto felicemente, sotto tutti gli aspetti, concentra tutto ciò che si può dire di bello e importante in 240 pagine, lo fa con una scrittura esatta, ispirata, curiosa, umoristica, umanissima: da far leggere nelle scuole per mostrare la nostra migliore prosa.
Anzi, da far leggere a tutti, italiani per primi, perché alle volte mi viene il sospetto (oggi più che mai) che Primo Levi noi non ce lo meritiamo.