Qué belleza de libro!! Me tomó años leerlo, pero cada vez que lo tomé, me atrapó sin fallar una sola vez. El gran protagonista es el puente del Drina, desde su construcción, y todo lo que lo rodeó, hasta que empieza la guerra y le falta un pedazo. Unos cuantos siglos. Pero en medio de eso, cuenta historias entrañables de distintos personajes, siempre alrededor de la vida del puente. Me hizo pensar mucho en Vida y Destino de Vasilli Grossman, que también te iba acercando a historias de esa forma, es precioso. No lo olvidaré fácilmente, es increíble como hay libros que te lees cuando lo necesitas, y este libro para mí siempre será uno de ellos.

Ponte sobre o rio Drina - Visegrad - Bósnia e Herzegovina

O romance histórico “A Ponte Sobre o Drina”, publicado em 1945, foi a minha estreia literária com o escritor Ivo Andric (1892-1975), nascido na antiga Jugoslávia, e Prémio Nobel da Literatura em 1961.
Estamos no século XVI na pequena cidade de Visegrad, na fronteira entre a Sérvia e a Bósnia nas margens do rio Drina.
A construção da ponte sobre o Drina é um pretexto para revelar a história ou as histórias que se estendem por cerca de quatro séculos, do império Otomano ao império Austro-Húngaro, da Guerra das Balcãs até à Primeira Guerra Mundial.
Mas mais relevante que os conflitos armados assentes em questões geográficas, económicas e políticas, Ivo Andric, descreve-nos a vivência de homens, mulheres e crianças, enquadrados por fundamentos religiosos – muçulmanos e cristãos – que condicionam comportamentos sociais e emocionais.
Alguns desses comportamentos revelam actos monstruosos inimagináveis, em que pessoas “normais” revelam atitudes atrozes, numa luta pela sobrevivência e pela hegemonia social e política.
“A Ponte Sobre o Drina” apresenta-nos homens, mulheres e crianças que resistem ao sofrimento e à arbitrariedade mantendo sempre a dignidade, apesar dos nacionalismos exacerbados e das transformações políticas.
A história ou as histórias narradas por Ivo Andric mantém uma actualidade intemporal e revelam a mestria e a qualidade da sua escrita e da temática relatada.
Porquê quatro estrelas em vez de cinco estrelas? Achei excessivo a quantidade de “episódios/histórias” paralelas sobre algumas personagens, que dispersaram a minha atenção e a minha concentração, na construção da narrativa.
Fiquei "cliente" de Ivo Andric a dúvida é escolher o que ler a seguir: "O Pátio Maldito", "A Crónica de Travnik" ou "A Velha Menina"?


Ponte sobre o rio Drina - Visegrad - Bósnia e Herzegovina - na actualidade



Ivo Andric (1892-1975)

اقترب من الجسر على نهر درينا إيها الصديق، خذ تاريخا، خذ ثقافة، وعش قصصا لاتنسى. تعال وكن صلفا كالعثمانيين أو ثوريا كالصرب، أو ماكرا كالنمساويين. إن شئت كن مسالما كأهل البوسنة، وإن شئت فاقض وقتك في التنظير كالطلاب، ولا أنصحك أن تنزوي كاليهود.

ستستمتع كثيرا بصيف فيشيغراد الساحر، الطبيعة الخلابة تترنم على إيقاع النهر. لكن لا تقل أنني لم أحذرك من هدير المدافع التي تدوي بين الفينة واﻷخرى. احتس قدحا من القهوة على الجسر، وارقص مع المحتفلين، تجنب الحديث في السياسة، فهو خطر في كل زمان. وإياك إياك أن تطيل النظر في بنات اﻷتراك مهما فتنك حسنهن، فالثمن الذي ستدفعه أكبر بكثير من المكسب الذي تجنيه.

ليس اﻷمر متعلقا بسحر المكان والزمن، فقد تمنيتك معي للتعرف إلى شخصيات فيشيغراد الفريدة. وددت لو أنك جلست لعلي خجا. بدماغه الشبيه بالصخر اﻷصم الذي يأنف تقبل اﻷفكار، قد يفلح بإقناعك بأن القادم دائما اسوأ. كنت ستعجب كثيرا باليهودية الفاتنة، التي تدير الفندق بكل حنكة، وتحمل هم عائلتها في كل مكان، وليس ثمة من يحمل همها. لاتسألني عن نهاية المجند التركي الذي كلف بحراسة الجسر، ثم أغرم بالعابرة التركية، فنهايته أقسى مما تقوى على سماعه. اقصد المقامر العتيد الذي قامر يكل مايملك على وجه البسيطة. سله بنفسك ماذا دهاه كي يقلع عن ذلك الشغف، فإن أخبرتك فلست بمصدق إياي. فلتذهب بنفسك لتشاهد الأعور الذي مانفك رواد الحانات يتندرون به، حدق به وهو يمشي على حافة الجسر، وادع له بالسلامة. تفضل وشارك المعلمة الرقيقة المناقشات عن الحرية والعدالة، انصت لرفاقها يتراشقون بالنظريات، حاول ألا تذكرها بحبيبها الذي غاب، فهي لا تعلم بعد أكان يعشقها أم أنه لم يعرف الحب.

خذها مني ولا تتردد، ستأنس وتأسى لحكايات كل شخوص الرواية، من العروس الجبلية التي أبت الزواج من أحد ابناء الوادي الخفيض، إلى قصة المرابي العجوز الذي شب على الإقتصاد والتوفير. ومن الفلاح الثائر الذي تعمد تخريب الجسر إلى الوزير الذي بناه عله يشفى من علته المريبة. ثلاثة أنصحك ألا تخالطهم، رئيس الحامية الذي لا يتفاهم سوى بالخوازيق، والزنجي المختبئ في تجويف الجسر، وكذلك المجنونة التي فقدت طفليها التوأمين.

لا نقد أوجهه، لا عاتب انتويه. رواية تأخذك عبر التاريخ والحقب، لتشهد تلقب أحوال البشر، وتتعجب على تصاريف القدر. ولى العثمانيون، والنمسا، رحل البشر، فاضت سيول وغاضت، نشبت حروب ثم وضعت أوزارها. لم يبقى إلا صدى وذكرى، وبقي ذلك الجسر الذي على نهر درينا.

So entrückt und empathielos wie ein Fels in der Brandung. Ein Buch für alle und niemanden, das als Roman nicht überzeugt, nur stellenweise mit geschliffener Sprache glänzen kann.

Ausführlicher, vielleicht begründeter auf kommunikativeslesen.com

Literaturnobelpreisträger von 1961, Ivo Andrić hat mit „Die Brücke über die Drina“ einen Roman sowie eine Chronik über Višegrad geschrieben. Schon auf dem Titelblatt konfligieren also zwei Ansprüche, zwei Erzählweisen: Die detailgenaue Chronik über eine Stadt, die keine Rücksicht auf Längen, Langeweile und Lektüreerwartungen nehmen kann; und der Roman, der erzählen, verdichten, zusammenfassen möchte, so dass das Vergangene wieder lebendig vor Augen gestellt wird. Wo sich aber zwei streiten, freut sich nicht immer ein Dritter:

Die Kinder wurden eingemauert, denn es konnte nicht anders sein. Aber der Baumeister – so sagt man – empfand Mitleid und ließ in dem Pfeiler Öffnungen, durch die die unglückliche Mutter ihre geopferten Kinder stillen konnte. Das sind die schön ausgehauenen blinden Fenster, eng wie Schießscharten, in denen jetzt die Wildtauben nisten.

Geprägt wird der Stil von „Die Brücke über die Drina“ von einem auktorialen Erzähler, der über den Dingen schwebt, weit seine Kreise zieht und nur manchmal, überraschend und scheinbar auch willkürlich, in vereinzelte Figuren hinabstürzt und aus deren Innenleben berichtet. Die überhöhte Distanz, die keinem Chronisten entspricht, da aus der Höhe und Entfernung des Erzählstandpunktes Details verloren gehen und unwichtig werden, ja, ein Allgemein-Menschliches durch den Abstraktionsgrad scheinbar, und zwar aus Ermangelung an Nähe und Empathie, erzwungen wird, führt zu vielen phraseologischen Wendungen und teilweise schwer zu ertragenden Klischees:

[…] Denn eine liebende Frau liebt, auch wenn sie völlig enttäuscht wurde, ihre Liebe, als sei sie ein Kind, das ihr vom Schicksal nicht bestimmt wurde.

[…] Jener Rausch der nächtlichen Schönheit und Größe der Welt, den sie noch eben verspürt, erlischt kraß. Jenes üppige Atmen der Erde hört auf. Die Brüste des Mädchens erstarren in einem leichten Krampf. Die Sterne und die Weiten versinken. Nur das Schicksal, ihr Schicksal, ausweglos, jäh, morgig, erfüllt und vollzieht sich, gleichzeitig mit der verrinnenden Zeit, in der Stille der Reglosigkeit und Leere, die hinter allem bleibt.

Die Erzählinstanz von Andrić liebt die Verallgemeinerung, das Schicksal, die Natur, das Blut, die gottgewollte Ordnung und besingt sie melancholisch durch die Zeiten, vom 16. Jahrhundert bis ins 20. Jahrhundert hinein:

Ein starker Strom drang aus der sommerlichen Erde in die tanzenden Füße und verbreitete sich durch die Kette heißer Hände; an dieser Kette zitterte der Kolo [die tanzenden Jungen und Mädchen] wie ein einheitliches Lebewesen, erhitzt vom gleichen Blut und getragen vom gleichen Rhythmus.

Die Brücke gilt als das verbindende Element, das die osmanische Herrschaft der serbischen und bosnischen Bevölkerung der Stadt hinterlassen hat. Die Mischung aus Chronik und Erzählung verliert sich zunehmend im Ungefähren, denn politische, militärische, wissenschaftliche, architektonische Hintergründe tauchen so gut wie gar nicht auf. Andrić geht es um das Zwischenmenschliche in der kulturell-sanktionierten Einheit. Das Individuelle trennt. Das Kulturelle bindet.

[Die Vagabunten] sind ein ewiges und uneingestandenes Bedürfnis der Städter, deren Geistesleben eingeengt und verzerrt ist. Solche Männer und Frauen, Sänger, Spaßmacher, Sonderlinge und Possenreißer gibt es immer in der Stadt. Verschwindet einer von ihnen und stirbt, dann löst ihn ein anderer ab, denn neben den Bekannten und Berühmten entwickeln sich und wachsen neue heran, die neuen Generationen die Zeit verkürzen und das Leben froh machen.

Auf Details wird kaum eingegangen, und wenn, dann verkürzt, fast hektisch. Auf diese Weise geht der narrative Zusammenhang verloren, was aber eindrücklich entsteht und vor Augen geführt wird, ist die Brücke als identitätsstiftender Zusammenhang, von dem der Roman singt und handelt. Es geht um die Einheit, den Zusammenhalt, der nur auf Kosten der einzelnen und des Einzelnen zustande gebracht werden kann. Erzähltechnisch handelt es sich bei dem Roman von Ivo Andrić eher um eine Hymne, um eine narrativ eingeholte symbolische Geste, eben um ein Nationalepos, das sich so jeder ästhetischen Bewertung entzieht, als Roman jedoch nicht überzeugt, nur hier und da kurz mit seiner geschliffenen Sprache glänzen kann.

Der Leser sei gewarnt und lese den Untertitel aufmerksam. Dort steht nicht nur „Roman“, sondern auch „Eine Wischegrader Chronik“. Wer also einen typischen Roman mit durchgehendem Plot erwartet wird enttäuscht. Stattdessen erleben wir die Stadt an der Drina in Form von Schlaglichtern auf historische Momente und deren Akteure. Wir beginnen im 16. Jahrhundert mit Mehmed Paša-Sokolović, der ihm Rahmen der osmanischen Knabenlese aus einem bosnischen Dort nach Istanbul entführt und dort zum mächtigsten Mann nach dem Sultan aufgestiegen ist. Um seine Heimatregion zu stärken und eine dauerhafte Handelsroute an der Westgrenze des osmanischen Reiches zu schaffen, gibt er den Bau eine Steinbrücke über die Drina bei der Stadt Vyšegrad in Auftrag. Diese Brücke und besonders ihr zentraler Bereich, die „Kapija“ bilden den Schauplatz der Szenen des Buches. Es endet mit der Sprengung eines Brückenpfeilers zu Beginn des ersten Weltkrieges.



Für mich ist das Besondere dieses Buches sind nicht sein erzählerischer Inhalt und auch nicht die Sprache. Es ist seine multikulturelle Atmosphäre, seine unaufgeregte, provinzielle Stimmung und seine tiefe Menschlichkeit. Über die Jahrhunderte gelingt es den Menschen dreier Glaubensrichtungen, der orthodoxen Serben, der moslemischen Bosniaken (im Buch leider Mohammedaner bzw. Türken genannt) und der sephardischen und aschkenasischen Juden größtenteils friedlich miteinander oder zumindest nebeneinander zu lesen. Erst der Nationalismus zu Ende des 19. Jahrhunderts und schließlich der 1. Weltkrieg setzen dem ein Ende.

Das Buch endet dort, aber der Leser weiß, dass die Wischegrader Chronik weitergeht. Während der deutschen Besetzung Jugoslawiens wird von deutschen und kroatischen Faschisten fast die gesamte jüdische Bevölkerung der Stadt ermordet. Und auch in jüngster Zeit kam die Stadt nicht zur Ruhe. Anfang der 90er Jahre wird während der serbischen Aggression fast die gesamte muslimische Bevölkerung ermordet oder vertrieben. Viele Leichen wurden von der durch Ivo Andrić verewigten Brücke in die Drina geworfen. Das Vyšegrad von heute ist eine „ethnisch gesäuberte“ Stadt in dem Republika Srpska genannten serbisch dominierten Landesteil Bosnien-Herzegowinas und hat kaum mehr etwas mit der Stadt des Buches gemein – auch wenn die Stadt versucht den Schriftstellen durch den Bau des Holiday Parks Andrićgrad versucht, den Autor für sich in Beschlag zu nehmen. Da nehme man lieber das Buch Herkunft, des aus dieser Stadt stammenden Deutschen Buchpreisträgers 2019 in Saša Stanišić zu Hand, wenn man noch etwas ihres alten Flairs erleben möchte.

A várólistámra kerülése is különleges volt (egyik kedves kézisem kedvenc könyve) és olyan elvárásokkal kezdtem olvasni, ami nagyon veszélyes lehet, mert onnan jóformán már csak lefele van. De nem. (: Elvarázsolt az író fogalmazása, a híd története, a casaba lakóinak a történetei… és nem tudtam egyetlen idézetet sem kiragadni, mert a könyv hangulata nálam egyben él és nem akartam megtörni (ilyet eddig még nem éreztem más könyvnél). És természetesen olvastam volna még tovább is… :)

Later edit: for perspective, this here is the linguistic structure of Bosnia and Herzegovina by municipalities based on a 2013 survey. Just the Slavic ones.

***

I can't figure out which thread to start unravelling to review this. There's no point, Dr Andrić won a Nobel Prize off it - well deserved - a mammoth of a creation going through a historically accurate chronicle of Bosnia & Herzegovina, structured episodically throughout the eyes of the inhabitants of Višegrad, in Eastern Bosnia. A novel without a hero, where the main character is a Bridge, a real Bridge - this one here, the Mehmed Paša Sokolović Bridge, more here.

The area was historically populated by Illyrians, Thracians and Celts; the South Slavic people migrated here around the 6th century. The Ottoman Empire ruled the territory from 15th to 19th century, capturing it took over a century. In 1908 they break free of Ottoman rule and are annexed to the Austro-Hungarian empire only to be re-incorporated into the Kingdom of Yugoslavia. They proclaim independence following the 1992 breakup of Yugoslavia, sparking the Bosnian War that lasted until 1995.

But this is a story of a Bridge. Deep in the Republika Srpska entity (see here) in Eastern Bosnia, this historically relevant Bridge on the river Drina was built in 1577 By Grand Vizier Sokollu Mehmed Pasha (see here), a trusted member of Suleyman The Magnificent's government and two other sultans.

A boy that was forcefully taken from his family from a village close to Višegrad as blood tribute (child levy enslavement) and sent to Istanbul to be raised as an Ottoman and integrated in their army as a Janissary, see here.

Meant to forget their families, culture, religion and language, these blood taxes became heavy assets of the Ottoman army, a formidable military unit, perhaps the first infantry force in the world to be equipped with firearms.

By the 17th century, they dominated they government due to their prestige and influence: they could dictate policy, collect wealth and propriety, instigate palace coups to change sultans and even limit child levy. By the end, they even turned arms against the Ottomans and their own: in 1730 a Janissary troop rebellion of 12,000 marched through Central Serbia; fearing the sultan would oust them, they executed 72 noble Serbs and put their heads on display to limit Serbia's power. Instead, this triggered the start of the Serbian Revolution (see here) that put an end to 370 years of Ottoman occupation of modern Serbia.

But this is a story of a Bridge.

Built by a Janissary.

A blood tax.

A child levy.

Born in Bosnia and forcefully taken to be converted to Islam, he rises through the ranks of the system, fully embracing his Muslim life. He never returns to Bosnia, dies in a stabbing on his way to mosque whilst trying to give alms to a beggar - an assassin in disguise.

But blood does nor forget blood.

And the Grand Vizier did not forget his blood. He persuades Suleyman to restore the Serbian Church and appoints members of his own family to important positions in the Ottoman government.

In 1571 he sends the master Miman Sinan (see here), a Janissary himself possibly of Armenian origin, one of the greatest architects of the Ottoman empire, a contemporary of the Italian Renaissance. Over the river Drina that he himself might have crossed as a child on a dinghy, one Bajića Sokolović, Grand Vizier of the Ottoman Empire, builds a bridge that would connect Višegrad to Višegrad, Bosnia to Serbia - the same bridge that the British and Greek army crossed on their way to the Ottoman Empire during WWI, that allowed them to reach as close as 30km away from their borders. The Ottomans surrendered in 3 days.

Since Ottoman conquest in 1306, Bosnian society has comprised of a complex intermingling of Muslims, Roman Catholics and Orthodox Christians. The Slavic language does not define clear boundaries between the dialects, the concept of an ideal of nationalism intensifies the confusion in such an oddly religious structure and culturally divided society - a subject of great importance to Andrić, a place where he and I meet as true equals in the struggle.

Dr Andrić was born in Travnik, but lived most of his childhood in Višegrad, on the banks of the shiny river Drina, in an Orthodox Christian family. He is a Bosnian and a Serb. These regional and religious subtleties are important, Dr Andrić has been observing them his entire life. No wonder this novel covers three and a half centuries. In middle age he was compelled to abandon the expectation of his youth that linguistic nationalism would somehow resolve social conflict in Bosnia.

"So, on the kapia, between the skies, the river and the hills, generation after generation learnt not to mourn overmuch what the troubled waters had borne away. They entered there into the unconscious philosophy of the town; that life was an incomprehensible marvel, since it was incessantly wasted and spent, yet none the less it lasted and endured like the bridge on the Drina."

***

Memorable moments: Milan's potential encounter with the Devil during a game of otuz bir (thirty one), Corkan drunkenly dancing on the parapet of the bridge with Stiković witnessing the moment as a child and then remembering it decades later during a fantastically written argument about Vanity v Bravery with Pećikoza, the tragic tale of Fata Avdagina who only wanted to keep her promise as well as the chapter with the flood, a great lesson in collective Stoicism.

***

Quotes:

"This town on the very frontier of Bosnia and Serbia had always been in close connection and permanent touch with everything that took place in Serbia and grew with it 'like a nail and its finger'."

"As if we did not know what is in store for us in the times to come? We know where it hurts us and what we are losing; we know it only too well. If you came here to tell us this, you should not have returned here."

"There was still one more novelty which the occupation and the newcomers brought with them; women began to come to the kapia for the first time in its existence. The wives and daughters of the officials, their nursemaids and servants would stop there to chat or come to sit there on holidays with their military or civil escorts. This did not happen very often, but none the less it was enough to disturb the older men who came there to smoke their pipes in peace and quiet over the water, and disconcerted and confused the younger ones. Women had never stopped or sat on the kapia, neither Christian nor, still less, Moslem. Now all that was changed."

"Human life was so ordered that for every dram of good there were two drams of evil and there could be no goodness on this earth without hatred and no greatness without envy, even as there was not even the smallest object without its shadow."

"But the bridge still stood, the same as it had always been, with the eternal youth of a perfect conception, one of the great and good works of man, which do not know what it means to change and grow old and which, or so it seemed, do not share the fate of the transient things of this world."

"Desire is like a wind; it shifts the dust from one place to another, sometimes darkens the whole horizon, but in the end calms down and falls and leaves the old and eternal picture of the world."

"For time is always short to lovers and no path long enough."

"The summer of 1914 will remain in the memory of those who lived through it as the most beautiful summer they ever remembered, for in their consciousness it shone and flamed over a gigantic and dark horizon of suffering and misfortune which stretched into infinity."

"That is the way it was. Here is human reality, stubborn, irregular, awkward, heartfelt, and ever-changing in spite of everything people can do to maintain, or to overthrow, inherited patterns of life."

It has been a few years since I was in Višegrad, sitting in a café on the banks of the Drina, sipping coffee while looking out upon the unbelievably grand, arched bridge that traversed the width of the river.

I had come to Višegrad for the same reason I had been to many villages in Bosnia; to discuss war crimes and atrocities that took place more than two decades prior to my even stepping foot in the country. Višegrad – like Srebrenica, Prijedor, or Foča – evokes a certain consciousness of the worst ways that war disassembles and destroys lives, boundaries, histories, humanity, etc.

In 1975, the year that Ivo Andrić died, the municipality of Višegrad was inhabited by about 25,000 people, with over 35% of the population identifying as Serbian Orthodox and slightly over 60% identifying as Bosnian Muslim. By 2015, over 20 years after the area was the situs of one of the war’s worst campaigns of ethnic cleansing, the population in the municipality of Višegrad had shrunk to less than half of what it was 40 years prior, with over 85% of the inhabitants identifying as Serbian Orthodox and almost 10% identifying as Bosnian Muslim.

Reading Ivo Andrić’s masterpiece in this long aftermath of a war that he never knew, was so astonishingly emotional that I am not sure I can encompass the feeling in one little review. The book is a revelation of everything that makes up life and country and identity – so prescient and so acutely beautiful in it’s telling.

The bridge over the Drina was built in the latter half of the 16th century under the dream of the grand vezir Mehmed-paša Sokolović. – a tribute to the Ottoman empire in an otherwise sleepy village where persons of various nationalities lived in an understanding that existed somewhere in that space between magnanimous acceptance and suspicious dissension.

Andrić’s novel begins with the building of the bridge, carrying on through the life of Višegrad for the next four centuries. The beauty of the book lies in the way Andrić weave the larger historical narratives – eg. the encroachment of the Austro-Hungarian empire - with the stories of the ordinary lives that are lived along the banks of the Drina: the alihodja; Milan, the gambler; Lotte, the hotel owner; the various doomed and blessed young lovers. Each tale is told with unique richness by Andrić, and he uses the bridge so eloquently as the spoke from which the wheel of life keeps turning.

In the end, it feels like history wrote the missing later chapters to the book, with the war that broke Yugoslavia in pieces finally breaking the tender balance of nationalities that lived around the bridge.

But the bridge still stood, the same as it had always been, with the eternal youth of a perfect conception, one of the great and good works of man, which do not know what it means to change and grow old and which, or so it seemed, do not share the fate of the transient things in the world.

nach 140 Seiten Abbruch.
Eine angebliche Chronik, die mir scheint, sehr stark mit der eigenen Sichtweise des Autors eingefärbt ist, die mehr phantastisch aufgeladene Erzählungen aufwärmt, Geschwätz der Menschen in den Vordergrund stellt, als ein Versuch Historie mit belegten Verweisen anzubieten.
Das Erzählen und Erinnern wird als Hauptmerkmal in den Fokus gerückt und fällt der eigenen Kritik: Einschränkungen, Brüchigkeit und Vergänglichkeit der Erinnerungserzählungen zum Opfer.
Ein emphatisches Eintauchen ist durch die von oben thronende Erzählweise nicht möglich.

Ich hab keine Ahnung welchen Mehrwert mir so etwas bieten soll. Ich kann schlichtweg, nichts damit anfangen.

A superb novel which takes the concept of a real bridge in Visegrad Bosnia and adds fictional lives to the centuries that pass over it. The bridge is constructed in the 16th century and so, along with factual aspects of this period, we are given the story of a man who, with others, tried to sabotage its construction leading to his capture and death. They shove a spear up his backside until it pokes out of his shoulder (making sure to avoid vital organs in the process) to ensure that his death is slow and painful. Then more years pass, more people, more lovers, more events. Andric does an excellent job of highlighting the presence of Turks over the centuries, the relationship between Christian and Moslem members of this particular community. The bridge remains a constant while the transient existence of mortal humans comes and goes. Later, the book spends a significant amount of time in the late 1800s, early 1900s, and focuses on the arrival of the Austrian army and, inevitably, the events that lead up to the first world war. In between all this we encounter several characters, some that are more memorable than others, some that age quietly in the background.

The writing is wonderful and always highly engaging. I must say, however, that I did find the earlier chapters more fun to read as they felt natural, fluid, and (presumably because they were predominantly fictional) more entertaining as a whole; they involved (very obviously) characters who were entirely made up and therefore had an element of mystery and intrigue about them. Meanwhile, when Andric is writing the later chapters, set in a period that was presumably more historically documented, you feel as though he is somewhat constrained by having to maintain a good account of the facts regarding that period. Characters became a little less realised, more of a prop to set the scene of the wider activities occurring around them. it was still wonderfully written but I began to feel that drag you feel when your focus is waning.

But even here, Andric gives little moments of insight that are exquisite and human, little touches that are immediately familiar and eternally human. When he talks about the exuberance (and perfomativity) of youth, for example, he could, of course, be talking about any era, any time, such is the cliche of our repetitive lives.

they could do with their youth what they liked, and give judgements freely and without restriction; they dared to say what they liked and for many of them those words were the same as deeds, satisfying their atavistic need for heroism and glory, violence and destruction, yet they did not entail any obligation to act nor any visible responsibility for what had been said. The most gifted amongst them despised all that they should have learnt and underestimated all that they were able to do, but they boasted of what they did not know and waxed enthusiastic at what was beyond their powers to achieve.

Every human generation has its own illusions with regard to civilisation; some believe that they are taking part in its upsurge, others that they are witnesses of its extinction.

It really is a magnificent piece, with some exceptional prose, but a little dense on occasion and prone to lose its flow when stifled by real world concerns. The moments that felt the most lyrical and creative were those which possessed a greater sense of storytelling and artistry (almost in a folk tale manner), these (predominantly) occurring during the earlier stages of the book. I became less engage later despite the fact that the Austrian occupation and the upcoming great war ought to have been of interest to me. But that aside, the book is amazing.

"Мостът на Дрина" е страхотен орнаментален разказ.
Засяга няколко епохи, от годината на строежа 1571г. до началото на Първата световна война. Огромно проучване е провел Андрич, за да напише тази книга. В нея няма да бъдат пропуснати легендите и историческата истина, ще има от всичко.

Повествованието се развива в трето лице, от всевиждащата позиция на автора-разказвач, върви в постоянен ритъм, наситен с богати метафори и народна мъдрост, от началото до самия край.

"Гласът зад кадър" е като дух, който ще прелита през годините, а мостът винаги ще бъде център на вниманието. От време на време, този глас ще си набелязва някоя личност или събитие, ще се спуска върху него, ще влезе под кожата на въпросната личност, ще бъдем него, ще следваме случката, след което отново ще се отправи на нужната височина и дистанция, където мостът, както винаги ще е център.

Дотолкова свикнах с това редуване на истории, лица и събития, че имах усещането как всеки момент ще се появя някъде на моста, ще дойде моя ред.

Краят ..., няма да спойлвам, да кажем, че в него едновременно има и край, и продължение ...

Богат улов на цитати:

Абид ага упорствува няколко дни, но най-после отстъпи. Разпусна работниците и преустанови работата. В най-голямата виелица си тръгна и той със своите хора. Същия ден отпътува след него и Тосун ефенди на селска шейна, затрупан със слама и черги, а майстор Антоний в противна посока. Целият лагер от ратаи се пръсна по селата и дълбоките долини, изчезна нечуто и незабелязано като вода, която попива в земята. Строежът остана като захвърлена играчка.

Но още през следващото лято споменът за голямото наводнение почна да минава в паметта на старите хора, дето щеше да живее още дълго, а младежите седяха с песни и разговори на бялата гладка капия над водата, която течеше дълбоко под тях и със своя шум допълваше песента им. Забравата лекува всичко, а песента е най-добрият начин за забрава, защото в нея човек си спомня само онова, което обича.

... защото няма власт без бунтове и завери, както няма имане без грижи и загуби.

Тук един ден осъмна и главата на вишеградския свещеник, същия онзи поп Михайло, който намираше сили да се шегува с ходжата по време на „голямото прииждане“. В общия гняв срещу сърбите той бе невинно погубен, а циганчетата поставиха цигара в мъртвата му уста.
Това бяха неща, които Хайрудин остро осъждаше и осуетяваше, когато може.
А когато дебелият анадолец неочаквано умря от синята пришка, новият палач, наистина много по-несръчен, продължи неговата работа още някоя година и докато въстанието в Сърбия не стихна, на капията винаги стърчаха по една-две отсечени глави. Хората, които в такива времена бързо закоравяват и затъпяват, така свикнаха с това, че преминаваха равнодушно, без да се обръщат към главите, и не забелязваха веднага, когато престанаха да ги излагат.

Всъщност тая хроника не бе нито обширна, нито опасна. За пет-шест години, откак я водеше мюдерисът, тя бе изпълнила всичко четири страници от една малка тетрадка. Защото по-голямата част от градските събития мюдерисът не смяташе за достатъчно важни и достойни да влязат в неговата хроника и поради това тя остана така безплодна, суха и празна като високомерна стара мома.

Сега тия четирима души седяха на слънцето и се потяха, облечени в празнични дрехи, разтревожени и загрижени повече, отколкото искаха да покажат.
— Я да запалим още по една; имаме време, баба му негова, да не е птица, та да се спусне на моста — казваше поп Никола като човек, който отдавна е свикнал да прикрива с шега грижата и истинската мисъл, своя и чужда.
Всички погледнаха към Околища, па се хванаха за тютюна.

Цялото негово красноречие и цялото му величие на учен човек го бяха напуснали сутринта изведнъж. Той нямаше и най-малка представа колко слисан изглежда и до каква степен е уплашен, защото високото мнение, което имаше за себе си, не допускаше да си помисли такова нещо. Опитваше се да произнесе една от ония свои книжовни речи, в които измерените движения обясняват всичко, но хубавите му ръце сами падаха на скута и речта му се объркваше и прекъсваше. И сам се чудеше къде се е дянало неговото всякогашно достойнство, и напразно мъчително го търсеше като нещо, с което отдавна е свикнал и което сега, когато най-много му трябваше, бе загубил някъде.

Защото, ако играчите търсеха произхода на всички пари, никога не би могло да се образува игра.

Не е лесно да съсредоточиш своето внимание само на един предмет, когато си на двайсет и три години, когато по тялото ти лазят тръпки от сила и живот и когато край тебе от всички страни шуми, блести и мирише на пролет.

След половин час — на моста още владееше обедното затишие — туркинчето се върна от чаршията и отново мина край смутения младеж. Сега той погледна малко по-дълго и по-смело и, което е най-чудно, тя също го погледна с кратък, но открит поглед, косо, малко усмихнато, малко лукаво, но с онова ведро лукавство, с което децата се надхитрят едно друго в игра. И пак се отлюля нататък, като вървеше полека, и се отдалечи скоро с хиляди извивки и движения на широката бохча, в която бе загънато цялото му младо, но вече снажно тяло. Ориенталските шарки и живият цвят на нейната бохча дълго още се мяркаха между къщите на другия бряг.

Изглеждаше, че обичат сълзите и виковете толкова, колкото и тоя, за когото плачат.

И по-рано имаше пари и богати хора, но те бяха редки единици и криеха парите както змия краката си, а чорбаджийството си показваха и носеха само като сила и отбрана, тежка и за самите тях, и за всички край тях. А сега богатството или онова, което се смяташе за такова или пък се наричаше така, беше явно и се проявяваше в облика на ползуването и личните удоволствия; и затова много хора можеха да имат по нещо от неговия блясък или от неговите отпадъци.

Те живеят от песни, шеги и ракия.

— Ако беше мъж, какъвто не си, щеше да пернеш няког�� с това длето или с чука по кратуната, та на тия турски селендури да не им идва и на ум да те закачат, а да скачат на крака, когато минаваш по моста.
— Ех, Стано, Стано — казва добродушно и малко нажалено майстор Перо, — как мозе цуек цуека с цука по кратуната?

С всяка лятна ваканция те носят свободни схващания по обществените и религиозни въпроси и възторг към оживелия национализъм, който в последно време, особено след сръбските победи в балканските войни, израсна до общ култ, а у мнозина младежи и до фанатично желание за действие и лична саможертва.

В свободните си часове чете много, но тая духовна храна не го укрепва или издига, а бръмчи в него.

Затова и националното освобождение и обединение трябва да се извършват в духа на социалното освобождение и възраждане. Иначе ще стане така, че селянинът, работникът и дребният буржоа ще внесат в новата държавна формация, като смъртна зараза, своята бедност и своя робски характер, а малобройните експлоататори — своя паразитен реакционен манталитет и всички свои антисоциални нагони. А от това не може да стане нито трайна държава, нито добро общество.

Има три неща, които не могат да се скрият — казваха османлиите, — а това са любовта, кашлицата и сиромашията.

Мъчи се човек до края на живота си и никога няма това, което му трябва, камо ли онова, което желае.

А тая предпазливост и издръжливост дават на неговото лице напрегнат и загрижен израз, подобен като брат близнак на оная тъжна маска, която лицата на селяните носят в неплодородни години.

Писмото, което получи от него, беше съвсем кратко, един малък образец на литературно изкуство, но отмерено като адвокатско мнение и ясно и прозрачно като празен стъклен съд.

Всеки човек със светъл дух и отворени очи, който живееше по това време, можеше да види как се извършва това чудо и как цяло едно общество се преобразява за един ден. За няколко мига бе заличена чаршията, която почиваше на вековна традиция, в която винаги е имало и притаена омраза, и завист, и религиозна нетърпимост, и общоприети грубости, и жестокост, но и човечност и задушевност, и чувство за ред и мярка, чувства, които държеха всички тия лоши инстинкти и груби навици в поносими граници и накрая ги укротяваха и подчиняваха на общите интереси на задружния живот. Хората, които четирийсет години имаха думата в тая чаршия, изчезнаха за една нощ, сякаш изведнъж всички измряха, заедно с навиците, схващанията и институциите, крито олицетворяваха.

Навел се над малкия, напсувал баба му от умиление, а детето кротко гледало неговото едро лице с големи сини очи и широка червеникава брада.

Почерпват всички с още по една ракия и кафе, та като забравят действителността, да могат да я понесат, и всички по-леко и по-свободно говорят, и на всички им става някак си ясно, че в живота има и други неща, по-човечни и по-радостни от тоя мрак, страх и убийствена пукотевица.
Така минава нощта и с нея животът, целият в опасности и страдания, но ясен и непоколебим, верен на себе си. Водени от старите и наследени нагони, те го късат и делят на мигновени впечатления и непосредствени нужди и потъват напълно в тях. Защото само така, като се изживява всеки миг сам за себе си и не се гледа нито напред, нито назад, може да се понесе такъв живот и живият човек да се запази за по-добри дни.

E’ la prima volta che leggo un romanzo che ha per protagonista un oggetto architettonico, il ponte del titolo appunto, che congiungendo le sponde della Drina consente la comunicazione tra l’Europa balcanica e l’impero ottomano, laddove la regione bosniaca si trova ad essere per quasi cinque secoli l’avamposto occidentale dell’impero ottomano in Europa. Del resto il visir Mehemed-pascià Sokolovic, che nella seconda metà del ‘500 ne progetta e realizza la costruzione, come denuncia anche il cognome, era egli stesso un contadino serbo scelto da funzionari turchi e strappato alla sua terra per diventare classe dirigente a Istanbul.

Nel primo capitolo del libro Andric racconta il “senso” ultimo del ponte, ovvero come la sua costruzione abbia determinato la forma e la vita sociale della città Visegrad che si sviluppa sulle sue sponde. I bambini lo attraversano giocandovi fin da piccoli, i ragazzi passano le notti d’estate sulla grande terrazza collocata al centro (il sofà) raccontandosi le pene d’amore e sognando il futuro. I più anziani vi si ritrovano per allontanare fumando e bevendo caffè i problemi quotidiani. Raccontando il ponte Andric descrive una comunità dalla forte identità civica, seppure composta da contadini serbi, commercianti ebrei e bottegai mussulmani. Questi ultimi spesso di origine turca, altri invece di origine comunque serba, ma convertiti all’islam per ragioni sociali o economiche.

Dal secondo capitolo in poi, Andric racconta la storia della cittadina, dalla costruzione del ponte nella seconda metà del ‘500 del fino al 1914 anno in cui scoppia la prima guerra mondiale. E la storia di Visegrad sembra diventare il simbolo del destino dell’intero territorio Bosniaco nei secoli, centro di lotte tra l’oriente (impero ottomano) e l’occidente (Vienna e l’Austria) che finiscono per ricadere sui suoi abitanti la cui indole, secondo Andric, è invece pacifica e amante dei piaceri della vita.
Il racconto storico nella prima metà del libro, fino a tutto il settecento, si mischia agli aneddoti e alle leggende fortemente improntate alla tradizione orale, sia turca che serba. Invece le storie più recenti, dalla conquista austriaca in poi, sono chiaramente autobiografiche o derivano da racconti familiari e sono abitate da personaggi che sopravvivono lo spazio di un capitolo, più psicologicamente tratteggiati, più vicini alla sensibilità moderna. In tutti i racconti, in tutti i capitoli, nonostante le ribellioni che accadono altrove e le repressioni che ne conseguono anche tra la popolazione di Visegrad, sopravvive quello spirito di appartenenza cittadina che Andric ci ha premesso nel primo capitolo. Mai nasce a Visegrad una guerra civile. Ma il libro termina nel 1914, durante la prima guerra mondiale. Poiché termina in quel momento il ponte e la sua funzione storica. Che ne sarà di Visegrad? E della Bosnia, ponte tra oriente e occidente che essa rappresenta?