Le rats sont délicieux ou au moins c'est l'avis de l'auteur James Clavell qui a passé deux ans dans le camp de prisonniers de guerre sur Changi (un l'île à l'est de Singapour) pendant la deuxième. "King Rat" est un roman fortement autobiographe qui rend hommage aux détenus courageux qui avaient le courage et la volonté de survivre une situation infernale.
La cote de "King Rat" a toujours été très élevée chez les lecteurs qui s'intéressent à l'histoire parce que c'est un des rares témoignages d'un phénomène historique important. Pourtant, "King Rat" est beaucoup plus. C'est aussi un plaidoyer contre le racisme et l'homophobie. Finalement c'est une critique féroce du système sw classe anglais. Aux yeux de Clavell, les véritables ennemis des détenus n'étaient pas les Japonaise mais les officiers de l'armée britannique qui appliquaient les règles des Japonais.

"E usor sa mori. Un chin sa traiesti."
Un roman captivant, plin de actiune dar si de notiuni istorice despre prizonierii de razboi din lagarele japoneze. Atat de bine este scris incat in 1965 s-a facut si un film pe baza acestei carti: King Rat se numeste.

Клàса. И красота. За разлика от другите му (за мен — недотам интересни) романи този е велик. И не омръзва, колкото и пъти да го препрочетеш.

I thought I was enjoying this, but then my bookmark fell out and I realized I didn’t care.

Usually when reading about WW2, it's either history or it's memoirs/fiction about the Jews and the Nazis and the Holocaust. This time, I came back to Clavell for his Asian Saga, in the first written novel of his, which is based on his experience in the Changi prison camp in Singapore. I've been to Singapore, I've been to the airport. To think that just where my plane landed, 70 years ago those people were living their hell on earth, leaving them with anxieties and PTSD maybe for the rest of their lives... It's harrowing just to have this realisation. I am used to think of the British and Americans as the winners of the WW2. Ok, yeah, sure, they had their share of losses, of heroes and veterans with all sorts of disabilities, but they fought bravely to protect their countries and a certain way of life. And they won, right? But what was the cost? The veterans are forced to live with what they saw and lived, with what they did to survive. What about the ones that were prisoners? The ones who could not avoid being captured and who struggled maybe their entire lives with the status of "war hero", because they thought they did not deserve it, that they were cowards for being captured and survived.
Clavell writes here about the prison camp and the daily life inside, the hierachy of power and it reminded me in a certain way of the Stanford Experiment. The images are so vivid, everything is so intense, you start to see and care about these people. And when you get the news from the outside, when the camp is liberated, you feel what they feel, you see what they see, even though the pages are shorter on that part.
Excellent writing, just as always, Mr. Clavell! The most powerful up to now (read chronologically), maybe because it's based on his own experience.

This was Clavell’s first novel, and it shows a little bit. A step or two below ‘Shogun’ and ‘Taipan’, but that’s an awfully high bar to set. Loosely based off of Clavell’s personal experiences in Changi POW camp during WWII, ‘King Rat’ is slower paced than you might expect. Nevertheless, it is entertaining with solid character development. The conclusion is a bit muted and surprisingly introspective, but I think Clavell was looking for an accurate depiction of his experiences in Changi, rather than a crowd pleasing prison break. Overall, a good book. Especially considering he wrote it in 9 weeks.

Disappointing, which is a shame, because the concept has so much potential: American, British and Australian POWs in a Japanese prison camp in the latter stages of the Pacific War have basically been abandoned to self-governance; they can do pretty much anything they want, except leave, or get a decent meal or bath. The society they form, with rules and rivalries, seems all the more absurd, as is the central quest of "King" to be the biggest capitalist wheeler-dealer in the sandbox, and even more so, the Les Miserables-style quest of his rival to somehow "catch" King in an act of "illegality" and cut him down to size. Page by page, though, it breaks down into a bunch of testosterone-fueled antics interrupted by boredom and meaningless jockeying for power...which is the whole point, I know...but that would be fine for a short-story. For a 400+ page novel, I need a little more to hang my interest on. Still, I'll probably finish it.

I think I haven't appreciated this author enough until reading this book. In a relatively short book he tells the story of the horrors of war and especially the experiences of POWs. It explores the resilience of mankind and the fragility of someone's sense of self. Life, death, honor, class, and the senselessness of war itself are all turned over. Each experience is unique and the characters discover much about themselves and the meaning of life and loyalty.

The beginning of Clavell's truly epic series of culture clash novels is a curiously autobiographical book. King Rat takes us to Changi, a Japanese prison camp during World War 2, where British and American soldiers are held in dire conditions. We watch as people cling to honor, duty and any semblance of structure for their own mental health and survival. Every observation about humanity in these conditions is more interesting because Clavell himself was held in a Japanese prison camp during the war. He controls his memories admirably in the novel, to create a very moving, but never selfishly irrational narrative. His control creates a story that is never too hopeless to lose its deeper meaning, and that embraces its characters as real people, rather than tools for social messages. Readers may be surprised by how entertaining such a dark story can be - authors don't usually go the route Clavell travels. King Rat has the least culture clash of Clavell's series, as most of the interactions are between the Westerners themselves and the major emotional crux is the captivity. For new readers, do not be daunted by the series - the books are tenuously related and can be read in almost any order you like. As this book is the shortest and deals with the most characters of our own cultures, it may be the easiest introduction to James Clavell, though some readers may prefer to jump right into the deeper culture clash of Shogun or Noble House. Regardless, please read at least one James Clavell book in your lifetime. There is no one in historical fiction or literary fiction quite like him.

След толкова много фентъзи време беше да прочета някоя класика. Впечатлен съм от Клавел, разбирам защо книгата е толкова харесвана. Най-важното, е че научих доста неща за живота от нея... Препоръчвам я на всеки, който търси отговори :)

Cholernie dobra lektura.

Има хора, чиято предприемчивост не знае граници и успява да се разгърне дори и в най-
удивителните и враждебни обстоятелства. Такъв е Царя, озовал се заедно с куп американски и британски военни в затвора в Чанги, Сингапур. Условията са мизерни, хората изнемощяват и измират, но тези, които успяват да се докопат до вътрешния кръг "царедворци", изпълняващи по-малки или по-големи поръчки на Царя, се радват на достатъчно храна и на толерантно отношение от страна на японските власти.

Книгата е брилянтна илюстрация на психологията на сключване на сделки в екстремни условия, на това как умението да рискуваш се отплаща, но и как рисковете никога не са случайни. Този, който познава добре и не се свени от света на лъжата, корупцията, лакомията и пресметливостта, в крайна сметка печели оцеляването си.

Героите с ригидни ценности изглеждат нелепи и тесногръди в този свят, в който всичко отдавна е подменено и сведено до всекидневното оцеляване.

И все пак, дали всяка предприемчивост е етична? Кои са губещите в тази тиха икономическа война, в която умението да сключиш изгодна сделка се простира в края на краищата и до способността да опазиш своя живот, а и този на няколкото души около теб? И дали човешкото не умира много преди да си отидат (физически) хората?
Книгата поставя доста трудни въпроси и оставя неприятен привкус, особено с края си и с усещането, че този, който е сключвал сделки с японските главорези, няма да намери място в света след освобождението от лагера. А хората, които са му лъскали ботушите и са се надявали да получат огризките от софрата му, оцелявайки благодариние на неговата повратливост, първи ще му обърнат гръб.

Ето няколко страници от последните в книгата, които предават унинието на тази свобода.

..."Форсайт бе смъртно уморен. Бяха му връчили заповедта преди четири дни в Бирма. После чакането, полетът, сокакът, пътят до караулното, тревогата какво го чака в лагера, как ще реагират японците, как въобще ще се справи — всичко това прогони съня му и изпълни с ужас нощите му. „Е, момчето ми, ти сам се натискаше, — сега се оправяй какво можеш! Поне първият изпит — при портала — мина. Ама и ти си един глупак — мислеше си той — ангелите си беше изкарал. Само крещеше на ония копелдаци да отдадат чест и толкоз.“
tНо където и да се извърнеше, погледът му срещаше безмълвни пленници, скупчени в бараките, по прозорците, на праговете и в сенките, впили очи в него. Видя пътеката, която пресичаше лагера, и тоалетните отвъд нея. Забеляза ужасното състояние, в което се намираха бараките. Воня на пот, мухъл и урина изпълни ноздрите му. Из целия лагер крачеха призраци — призраци в дрипи, призраци с препаски на кръста, призраци в саронги, призраци от кожа и кости.
t— Добре ли се чувствате? — загрижено го попита Царя. — Нещо сте доста блед.
t— Нищо ми няма. Какви са тия нещастници?
t— Ами пленници, от лагера — обясни Царя. — Офицери.
t— Какво?
t— Ами да. Защо, какво има?
t— Значи това там са офицери?
t— Да. Всички бараки наоколо са офицерски. Малките постройки са за по-старшите — майори и нагоре: В бараките южно от затвора има горе-долу хиляда австралийци и англичани, а в самия затвор — седем-осем хиляди войници и сержанта.
t— И всичките ли са такива?
t— Моля?
t— Всички ли изглеждат така? Така ли са облечени?
t— Ами да! Вярно, отстрани сигурно на нищо не приличат — изсмя се Царя. — Хич не съм и обърнал внимание. — Изведнъж долови изпитателния поглед на Форсайт. — Какво има? — попита Царя и усмивката му угасна.
tВсички очи бяха вперени в тях. Питър Марлоу също бе наблизо. Но никой не смееше да се приближи. Не можеха да повярват, че наистина това там е човек — истински, жив човек с револвер на колана, и Царя разговаря с него.
t— А вие защо правите изключение? — попита Форсайт.
t— Моля?
t— Вие защо сте прилично облечен, а те целите са в дрипи?
tУсмивката на Царя се появи отново:
t— Ами аз си пазех дрехите, а те сигурно не са.
t— Доста добре изглеждате.
t— Е, не съм в цветущо състояние, но не мога да се оплача. Искате ли да ви разведа наоколо. Като ви видях, рекох си: тук ще трябва да се помага! Ще накарам момчетата да се поразтичат, ще съберем доброволци. В лагера няма кой знае какви припаси, но в гаража стои един камион. Може да отидем до града и да…
t— Вие защо се отличавате в такава огромна степен от всички? — Въпросът изсвистя като куршум.
t— Моля?
t— Тук виждам най-малко двеста, дори триста души — дебелият пръст на Форсайт посочи бараките, — а единствено вие сте облечен. Всички са слаби като вейки, а вие — не. — Той се обърна и впи леден поглед в Царя. — Вие „не можете да се оплачете“.
t— И аз съм като всички. Само дето повече ми сече умът и излязох късметлия.
t— В ад като този късметлии няма.
t— Има, как да няма — каза Царя. — Пък и не е престъпление да си пазиш дрехите и да се поддържаш във форма, доколкото е възможно. Човек трябва да се грижи за себе си, нали? Какво лошо има в това?
t— Нищо лошо, стига да не е за сметка на другите! — отговори Форсайт, после рязко попита: — Къде е щабът на коменданта?
t— Ей, там — посочи Царя първия ред бараки. — Но не разбирам, какво ви става? Аз идвам с най-доброто желание да ви бъда в помощ. Все някой трябва да ви обясни…
t— Нямам нужда от вашата помощ, ефрейтор! Как се казвате?
tЦаря съжали, че си изгуби времето да се разправя с тоя. „Кучият му син! — ядоса се той. — Ето какво става, като се опиташ да услужиш!“
t— Царя… сър.
t— Свободен сте, ефрейтор. Но няма да пропусна да поговоря с капитан Бръф при първа възможност.
t— Какво искате да кажете, по дяволите?
t— Искам да кажа, че ми се виждате крайно подозрителен — рязко отсече Форсайт. — Искам също да знам защо изглеждате толкова добре, когато останалите са толкова зле. За да има човек вашия вид на такова място, значи пари са играли. А пари тук се печелят по много малко начини. Съвсем малко! Доносничество като начало! Или черна борса с лекарства и храна…
t— Няма да позволя да ме обиждат така…
t— Свободен сте, ефрейтор! И помнете, че ще се занимая с вас!
tС върховно усилие Царя се овладя да не смаже с юмрук физиономията на капитана.
t— Свободен сте! — повтори Форсайт, после злобно процеди през зъби: — Махайте се от очите ми!
tЦаря козирува и се отдалечи с кървясали от гняв очи.
t— Здрасти! — пресече му пътя Питър Марлоу. — Де да имах твоята смелост!
tПогледът на Царя се избистри и той изхриптя:
t— Здравейте, сър.
tКозирува и понечи да отмине.
t— Чакай, Раджа, какво ти става?
t— Нищо. Просто… просто не ми се разговаря.
t— Защо? Ако съм те обидил с нещо или ако ти се натрапвам, моля те, кажи.
t— Не, ти нямаш нищо общо с това. — Царя се усмихна пряко сили, а цялото му същество крещеше: „Боже мой, какво толкова лошо сторих? Та аз хранех тия проклетници, аз им помагах, а сега всички отвръщат очи от мен, сякаш съм някакъв звяр.“ Той хвърли поглед назад към Форсайт и го видя да изчезва между две бараки. Преряза го остра болка: „Ето го и тоя — той пък мисли, че съм доносник.“
t— Какво ти каза капитанът? — поинтересува се Питър Марлоу.
t— Нищо. Той… аз… трябва да му свърша една работа.
t— Кажи ми, ако мога да ти помогна с нещо. Нали сме приятели. Ето, виждаш, а�� няма да те изоставя.
tНо единственото желание на Царя бе да се скрие вдън земя. Форсайт и мъжете в лагера го бяха унищожили, смазали бяха гордостта му и сега в него живееше само ужасът.
t— Хайде, довиждане — измърмори той, козирува и бързешком се отдалечи. — „О, господи боже мой! — В гърдите му напираше плач. — Нека бъда пак това, което бях, моля те, моля те!“
tНа следващия ден над лагера прелетя самолет и от търбуха му се изсипаха провизии. Част от пратките паднаха в лагера, други потънаха в джунглата. Тях така и не ги потърсиха. Никой не смееше да излезе извън оградата — можеше да им кроят номер. Въздухът както винаги гъмжеше от мухи, няколко души умряха. Мина още един ден. Над пистата закръжиха самолети. В лагера пристигна истински полковник. С него дойдоха лекари и санитари, донесоха медикаменти. После и други самолети направиха по няколко кръга над пистата и се приземиха.
tВнезапно из лагера забръмчаха джипове, появиха се огромни мъжаги с пури в уста и четирима лекари, все американци. Нахлуха в бараката на американците, започнаха да им слагат разни инжекции, наливаха ги с пресен портокалов сок, тъпчеха ги с храна, даваха им цигари, прегръщаха ги — „нашите момчета“, „нашите герои“. После ги качиха на джиповете и ги откараха до главния портал на Чанги, където ги чакаше камион. Питър Марлоу наблюдаваше смаян. „Та те не са герои — мислеше си той в недоумение. — Нито пък ние. Ние изгубихме, нашата война ние я изгубихме, не е ли така? Ние не сме герои, не сме никакви герои.“ През мъглата, обгърнала мозъка му, видя Царя. Неговият приятел! Колко пъти бе дебнал случай да си поговорят, но Царя все го отпращаше.
t— По-късно — казваше той. — Сега нямам време. Когато дойдоха американците, пак нямаше време. И Питър Марлоу, заедно с мнозина други, отиде до портала да изпрати американците, да каже последно „сбогом“ на приятеля си, да се опита да му благодари — за спасената ръка, за веселите часове, прекарани заедно."...