4.5

Trải nghiệm đọc sách rất thú vị, cho điểm đánh giá cũng rất khó khăn.

1200 trang sách mang tới cho bạn những bức tranh, sự lộn xộn và thống nhất về
- Vị tha hay vị kỉ. Sống đời suối nguồn và đời thứ sinh
- Sống với giá trị như một điều hiển nhiên, như một hy vọng, như sự tranh đấu và lạc lõng
- Sự hiện diện thuần khiết làm thay đổi không gian và thời gian
- Tận cùng của cái ác, tận cùng của cái đẹp
- Những điều tồi tệ được tạo ra bởi đám đông và dành cho đám đông
- Sự cực đoan mang tính giải thoát, tự do
- Tình yêu hoang dã và hoang dại và hoang đường
- Hi vọng cho một thế giới mới nhưng dường như đã không thành

Sách có thể tạo ra nhiều thái cực, hoặc cực thích hoặc cực ghét. Cực thích thì nên nghe thử người cực ghét, và ngược lại, để có thêm góc nhìn và tận hưởng một kiệt tác như Suối nguồn.

The rape scene from the Fountainhead. Ugh!

https://www.aynrandisdead.org/the-fou...


Ayn Rand's sociopath role model....

https://hartmannreport.com/p/american...

======

more on Rand....

https://www.salon.com/2015/10/14/libe...

If you like your characters rendered in stunning Black and White, without all that pesky grey in between, this is the book for you. With characters as self-centered and unbelievable as they are unlikeable, is it any wonder that architecture students who are encouraged to read this end up so full of themselves? I wouldn't use it to prop up the short leg of the couch. I throw my poop at it.

​​Літературу варто любити і цікавитись нею хоча б тому, що інколи вона тебе може приємно здивувати. Ти можеш читати багато книг, знати про основні сюжетні повороти, хитрощі авторів, розуміти "шлях героя", але в один момент в житті може з'явитись книга, від якої нічого особливо не очікуєш, але вона нагадує тобі про те, за що ти колись давно полюбив літературу.

"Джерело" Айн Ренд це книга, якою або захоплюються, або критикують, або ігнорують. Власне, я так розумію, це стосується всієї творчості Айн Ренд та її філософії об'єктивізму. Так чи інакше можу зрозуміти усі три категорії.

Захоплення. Коли ти читаєш книгу на 700+ сторінок десь трохи більше ніж за тиждень, при цьому моментами ти б не зупинявся, якби не сон, то це прекрасний показник того, що є в цій книзі щось, що чіпляє. Харизма. Мої перші емоції були "Чорт, тут же нічого не відбувається ніби, якісь архітектори, пафос…Але чому я читаю вже три години підряд і не хочу зупинятись?". Разом з цим я помічав у тексті щось таке, що було дуже сучасним, дуже актуальним, мені важко було повірити, що "Джерело" написане 80 років назад. Було відчуття, що Ренд випереджає свій час, власне, як і головний герой книги - архітектор Говард Рорк. І Рорк став тим магічним персонажем, який тримав мене в сюжеті. Якщо "Джерело" для мене це харизматична книга, то Говард Рорк - це харизматична людина. Але всі інші персонажі лиш трішки поступаються йому - всі вони такі ж цікаві, за ними хочеться спостерігати, і їхні взаємодії зачаровують.

Критика. Залежить від того, що ви бачите в цій книзі, який ваш рівень начитаності і літературні вподобання. Це книга не для всіх. І навіть якщо вам здається, що вона може вам сподобатись - ну не факт. Але парадокс в тому, що про ці наші уподобання і є ця книга. Це як маніфест - він може комусь сподобатись, або ні, але якщо не сподобався, то це може свідчити про те, що вам потрібен інший маніфест, а не те, що вам не подобаються маніфести. В словах Рорка, Тухі, Домінік і Вайненд ми можемо впізнати нас або інших людей, погляди, дії та переконання. Тут виокремлюються дві сили - колективізм та індивідуалізм, але від рівня вашої підготовки залежить, чи побачите ви тут ще якісь протистояння різнорівневих ідей. Такий тип літератури, який підв'язаний так сильно під філософію, та ще й таку, в якій домінує таке страшне слово як егоїзм, а протистоїть йому таке приємне слово як альтруїзм, не може апріорі подобатись всім. Але як мінімум він є цікавим для ознайомлення.

Ігнор. Я почув про "Атлант розправив плечі" і феномен Ренд десь років 10 тому. З того часу ігнорував. Зараз прочитав "Джерело" і думаю десь пізніше почитати й інші книги авторки. Але є щось в ній таке, чого люди остерігаються. Хтось відчуває, що ідеї дуже радикальні, хтось розуміє, що не зможе відділити сюжет від філософії, хтось взагалі сприймає це як якусь секту (це не так). Моя рекомендація - спробувати.

Я мало сказав про сюжет, більше про емоції та думки, але сюжет не важливий за великим рахунком. Головне те, що книга заслуговує на увагу, на дискусії, на рефлексії, і на прочитання. А талант Ренд після прочитання для мене безперечний. Не думав, що мені аж так відгукнеться, але відгукнулось.

В межах розумного

#2018ReadingChallenge #PopSugar
33. A book with song lyrics in the title

Suối nguồn quá táo bạo và dữ dội, khiến tôi có phần ngộp thở. Một cuốn sách dày bằng hai cục gạch được xây dựng trên toàn những nghịch lý và nghịch cảnh, biến nó trở thành một thứ mơ mộng nên thơ song hành một cách nghe chừng lố bịch cùng sự điên rồ.

Nhân vật chính Howard Roark, người đại diện cho lí tưởng và mơ ước của Ayn Rand, không được xuất hiện nhiều theo kiểu tự thân. Anh xuất hiện và được phác họa nhiều hơn trong cái nhìn của các nhân vật khác hay thậm chí còn chẳng được nhắc đến mấy câu (như trong phần của Gail Wynand), nhưng kỳ lạ là vẫn rất sắc nét. Và dù thái độ của họ đối với anh có là thù địch hay thiện chí, Roark cũng nổi lên chói lọi như một đại diện của phe chính nghĩa; một vị thánh.

Tôi không nói đến vị thánh trong một tôn giáo cụ thể. Không phải người ban ơn cho những kẻ khổ nạn, cứu rỗi những linh hồn tội lỗi, giúp đỡ những môn đệ lạc đường... Roark là một vị thánh trong thế giới của chính mình, giống như sự tồn tại của anh ta không liên hệ đến bất cứ một thực thể phàm tục nào. Một kẻ hoàn toàn sạch sẽ trước mọi vết nhơ của cuộc đời, bất kể nó có muốn vấy bẩn anh ta đến cùng cực. Anh ta quả thực vô cùng thanh cao, với cái sự cứng đầu đến mức rõ ràng cực đoan để bảo vệ những giá trị cao cả của mình. Được sống và quyết sống theo ý mình và chiến thắng - đó là phần nên thơ, phần lý tưởng mà chẳng ai lại không muốn với đến trong cái quỹ thời gian tồn tại hữu hạn này; cũng là phần không ai có thể thực hiện được bằng con đường chối bỏ quy luật xã hội của Roark, dù ở bất cứ một giai đoạn lịch sử nào. Sự vị kỷ đầy dũng cảm và được lí luận nghe rất xuôi tai của Roark có thể khiến người ta ngưỡng mộ, nhưng nếu muốn thì cũng chỉ có thể noi theo một cách rón rén mon men, tìm cách cân bằng và thỏa hiệp giữa lí tưởng và hiện thực mà thôi. Tôi không tin một Roark thứ hai có thể tồn tại giữa cuộc đời thực này. Nhưng dù là phi thực, hiển nhiên Roark là một người dễ gây thiện cảm. Dẫu sao anh ta cũng là hiện thân cho một cách sống ta ao ước nhưng khó lòng đạt được.

Giờ ta nói đến mối quan hệ giữa Roark và Dominique. Tôi lấy làm tiếc phải nói rằng tôi không hiểu và cũng không muốn hiểu cái tình yêu chứa đầy yếu tố SM tinh thần giữa hai con người này. Không hiểu nổi tại sao họ lại thấy hạnh phúc khi hủy hoại nhau và hành hạ những người khác. Cách họ gặp và yêu nhau làm tôi thật sự bối rối và không, tôi chẳng thấy cảm động gì cả trước những gian nan họ phải trải qua để cuối cùng được ở bên nhau. Tôi không chấp nhận một lời bào chữa nào từ bà tác giả hay từ bất cứ ai. Đây là cái thứ sai lầm nhất trong toàn bộ câu chuyện này. Hơn cả lũ người bất tài đạo đức giả như Keating, Toohey. Hơn cả cái xã hội không hơn gì một trò hề chỉ biết ăn bám và hùa theo đám đông thay vì tự dùng não của mình mà để bị người ta dắt mũi diễu đi khắp xó xỉnh New York. Hơn cả sự bướng bỉnh đến độc tài của Roark. Thật khó tưởng tượng một Suối nguồn không có Dominique. Sự hiện diện của cô đã bám rễ quá sâu vào 1200 trang sách này đến nỗi vắng mặt cô có thể làm thay đổi cấu trúc của toàn bộ cuốn tiểu thuyết. Nhưng nếu có thể, tôi ước gì bà Rand đã trao cho Dominique một vị trí ít trang trọng hơn thế này.

Nhìn chung những giá trị về mặt tư tưởng, lí luận của Suối nguồn là điều tôi không phủ nhận dù cái phần vượt ra khỏi tầm hiểu biết của tôi xem ra còn nhiều hơn. Có lẽ giấc mơ đẹp đẽ về những khát vọng được đền đáp mà Ayn Rand gửi vào ngòi bút dẫu đầy nữ tính nhưng không chút khoan nhượng của bà cũng là giấc mơ mà tôi muốn mơ. Thế nên dù biết chẳng thể đạt được nó ở thực tại tôi cũng muốn bất chấp mà trôi vào giấc mơ ấy trong chốc lát. (À mà cũng không chốc lát lắm. 1200 trang cơ mà :v Rất muốn hỏi sao Trẻ cứ khăng khăng trung thành với cái khổ sách này.)

Yes 5 stars, why? Because whenever i rethink about this book i become speechless.
The lessons it taught me and the life it showed me are invaluable. So whatever you may find below are the mixed emotions which i could withdraw out of it.
This books helps you realize the pain and agony of a person who stands on his own beliefs, defying the society rules and so called modern world culture.
So today whenever i see a person fighting with the world just for his own beliefs and his own values, i can always see a bit of Roark in him.
The most important thing of a man's character is his Integrity, that is what holds him true to himself and gives him courage to fight everything else in this world.
Society and the second handers always keep on trying to make others a second handers and they will never let them do something which they were not able to do.
It is the man's own Ego which gets him thru.It is the love of his work which makes him happy.
But the society teaches him that everything that makes him happy is a sin and he shall never be a happy person.
But it is a man's basic right to be happy and the general world calls it his Selfishness.

"...It was the only thing I ever really wanted. And that’s the sin that can’t be forgiven--that I hadn’t done what I wanted. It feels so dirty and pointless and monstrous, as one feels about insanity, because there’s no sense to it, no dignity, nothing but pain--and wasted pain...why do they always teach us that it’s easy and evil to do what we want and that we need discipline to restrain ourselves? It’s the hardest thing in the world--to do what we want. And it takes the greatest kind of courage...."

A book that was difficult to read. From the first pages I disliked all the characters. The supposedly kind characters are portrayed as pushovers and wimps, so equally unfavorable. Rand tries to make you believe that the hero of her story is to be admired. The more characters were introduced the more unlikable and extreme Rand's Objectivism shines through like a dark light. What an obnoxious world she is revering in this story. That is perhaps too unkind. (not that any of Rand's fans would care) I realize I'm not able to understand complete solitude and total disregard for relationships and the importance of community and 'feelings' that connect people together.

Would you like to hear the only joke I've ever written? Q: "How many Objectivists does it take to screw in a lightbulb?" A: (Pause, then disdainfully) "Uh...one!" And thus it is that so many of us have such a complicated relationship with the work of Ayn Rand; unabashed admirers at the age of 19, unabashedly horrified by 25, after hanging out with some actual Objectivists and witnessing what a--holes they actually are, and also realizing that Rand and her cronies were one of the guiltiest parties when it came to the 1950s "Red Scare" here in America. Here in Rand's first massive manifesto-slash-novel, we meet the theoretically ultimate Objectivist -- architect Howard Roarke, who is so just completely sure of what he should be doing with his constructions, he won't even participate in his industry at all unless his client gives him complete and utter control over the final project; which is why Howard Roarke barely ever completes any projects over the course of his life, which according to Rand is because of the vast unwashed masses of the insipid keeping the obvious genius down. Righteous, Ayn, righteous! Ultimately it's easy to see in novels like this one why Rand is so perfect for late teenagers, but why she elicits eye rolls by one's mid-twenties; because Objectivism is all about BEING RIGHT, and DROPPING OUT IF OTHERS CAN'T UNDERSTAND THAT, and LET 'EM ALL GO TO HELL AS FAR AS I'M CONCERNED, without ever taking into account the unending amount of compromise and cooperation and sometimes sheer altruism that actually makes the world work. Recommended, but with a caveat; that you read it before you're old enough to know better.

Chất liệu ngôn tình thua kém duy nhất Tân Di Ổ, với Cổ Mạn.

Recommend cho chị nào cá tính, đang ế chồng, và muốn tìm
niềm tin vào một chàng hoàng tử của đời mình. Ngoài ra các
kiến trúc sư cũng nên đọc để làm bản ngã của mình trở nên
lấp lánh, và huyền ảo hơn. (vì anh hotboy nhân vật chính là
một kiến trúc sư, và có rất nhiều quan điểm hay về kiến trúc,
tôi thích nhất là cái cách Ayn Rand định nghĩa về khoảng trống
nó rất giống như định nghĩa một khoảng lặng trong âm nhạc,
hay các định nghĩa về Yin Yang của Lão Tử)

Lưu ý, để thưởng thức hết nội dung ngôn tình của cuốn sách, các anh
chị cần một thời gian. Nhưng hãy kiên trì, tôi tin các anh chị (FA) sẽ
sống FA trong tư thế hãnh diện. Ttôi đọc cuốn này từ năm 2
đại học, trước đó tôi còn giằng xé trong nội tâm câu hỏi "Tôi là
ai ?" mà đéo có người yêu, nhưng sau khi đọc xong cuốn này ,
mụ Ayn Rand (mụ này rất nhiều anti fan, vì fan của mụ khá đông
đảo giống Sếp`ssss toàn bọn FA) đã tăng độ hoang tưởng cho tui,
nên đến giờ cứ mỗi năm thêm FA, tôi lại thêm hoang tưởng mình
là Howard Roark, Elon Musk và thoải mái ngồi chờ đợi nàng Dominique.
Đéo còn gì hãnh diện hơn khi được FA và nghĩ Thế giới ngu ngốc chừa mình
ra.

Chúc các anh chị đọc kiên nhẫn và vui vẻ.

Overall, this is not only great fiction, but Rand also has some great ideas which are presented with an uncanny amount of clarity.

The architectural profession serves as the backdrop for the story. The story itself is quite interesting; either Rand did a great deal of research or she did a good job faking it. I maintained a complete disinterest in architecture before reading the book, but still found myself actively engaged while Rand discussed the matter. I wonder how many young readers are steered towards the profession after reading this book for the first time.

With the exceptions of a few monologues that went on a bit too long, the story kept me engaged for the entire 700 pages. The characters are well developed; I found myself attached to some while despising others. There is adequate conflict to keep the plot moving.

While I understood the motivations of the actions carried out by Dominique and Roark, the actions themselves bordered on the edge of the extreme. At various times in the book, both engage in acts of violence and destruction which don't seem completely rational. These issues aside, it's a very well written book.

As to the philosophy.....

Rand's message is fairly clear. She doesn't abstract the message at all. In fact, she grinds it in as thoroughly and as clearly as she can.

The book provides us with Howard Roark as Rand's idea of an ideal man. He never falters in his convictions. He remains completely independent and relies on nobody. His only interest is to his work; to the manifestation of his creative genius. He doesn't care what others think - he only cares about his own productive achievements. He is an egotist - a term which carries a positive connotation in her book. She argues that it's the egotistical desire of man that build great civilizations.

“All that which proceeds from man’s independent ego is good. All that which proceeds from man’s dependence upon men is evil.”

The book is full of weaker people like Peter Keating. Keating lives through the thoughts and feelings of others. He is completely dependent upon others to justify his existence. Through Roark and Keating, Rand asserts that dependence upon other men is evil in nature. Keating lives not for himself, but for others. Rand has a title for such people - second handers. He can't do what he desires, as he is constantly worried about how others think of him.

In a world where self-interest is ideal, acts of altruism are counterproductive and should be despised. At first I was lost on this point, as it didn't seem to me that altruism was necessarily all bad. I see no problem with people giving of themselves to people they love. I also don't see a problem with my donating money to various charitable endeavors. After reading The Fountainhead, I now see that such acts are not altruism.

Altruism is the unselfish concern for the welfare of others - a state of complete selflessness. When I give to those I love or to causes I believe in, my actions are selfish. I provide for my family because I hold them to be the most important thing in my life. That check to the local SPCA goes towards providing a better life for animals, a cause I place some value in. Charity and kindness are not altruism; they're actually quite selfish acts.

However, to an extent society seems to feel that I should give to those who are less fortunate with no care for myself simply because the intended recipient is deemed to need such assistance by those who insist that I give it. Most social welfare programs are like this. I am forced to pay taxes on my earnings, which are then distributed to others via a variety of social programs despite the fact that I have no interest giving in such a fashion. This is nothing more than forced altruism.

"Научи се да цениш себе си, което значи- да се бориш за своето щастие. "
~ Айн Ранд

"Изворът" е творба за идеалите. Това е най- вече книга за хората, които отстояват себе си, влагат сърце и душа в нещата, които правят; които обичат да изпипват детайлите, не защото така е редно, не за да се докажат на някой, а заради себе си, заради техния естествен стремеж към съвършенство, заради желанието да дадат най- доброто от себе си, оставайки верни на принципите си. О, не, не бъркайте понятията перфекционизъм и перфектност, индивидуализъм и егоизъм. Защото има тънка разлика. И прочитайки тази книга, може би ще усетите каква е тя. Не всеки може да бъде първенец в нещата, които прави, но всеки може да влага всичко от себе си за нещата, които прави. Ключовия двигател, мотиватор, катализатор за това обаче се състои в едно единствено нещо- страст. Страст да сътворяваш; страст да оставяш ясен почерк; страст да градиш; страст да изпипваш нещата; страст да развиваш себе си, изграждайки все по- добра своя версия; страст да се открояваш, не защото се мислиш за по- добър от другите, а защото искаш да ��апазиш своята идентичност.
Контрастът между тези, които претупват нещата, и тези, които показват отношение към детайла е било актуално от време оно и ще остане такова, докато свят светува. И това, което задвижва целият този механизъм не е мотивацията, а просто това да ти пука, да си заинтересован, да си ангажиран. А това не става с меркантилни средства. Това е нещо, което човек или носи в себе си, или не. Това се казва ХЪС да останеш верен на себе си и на онова, което обичаш.
Отношението към това, което правим показва най- вече отношението към самите нас, нашето самоуважение, нашата вътрешна сигнатура.
Главният герой Хауърд Роурк е точно от малкото, които влагат своята страст, своята същина да сътворяват. И именно затова е и презрян. Защото се откроява като сигнална лампа сред масовата мъгла. Такива хора като Хауърд Роурк са винаги трън в очите на тези от другата страна на монетата, защото са като огледало, отразяващо собствените им недостатъци.
Това е ТОЙ, който не го е страх да отхвърли правилата и не потъпква принципите си, за да не го изключат от играта. ТОЙ, който няма нужда от одобрението и оценката на другите, защото има своите лични стандарти и значимост. ТОЙ, който е уверен, знае какво иска и знае как да го постигне. Това е ТОЙ, който има смелостта да заяви себе си.

"На мен ми предстоят, да речем, шестдесет години живот. Повечето от тях ще прекарам в работа. Избрал съм си работата, която искам да върша. Ако тя не ми доставя наслада, сам осъждам себе си на шестдесет години изтезание. А мога да изпитам наслада, само ако си върша работата по възможно най-добрия за мен начин. Но най-добрият начин е въпрос на стандарти и аз определям своите собствени стандарти. Не наследявам нищо. Не съм продължител на никоя традиция. Възможно е обаче да стана основоположник на някаква традиция."

"Мразя некомпетентността. Вероятно тя е единственото нещо, което истински мразя. Но тя не ме е подтиквала към желание да властвам над хората. Нито да ги поучавам. Подтиква ме да си върша работата по своя начин и ако трябва, нека ме разкъсат на парчета. "


В историята ясно се открояват няколко типа хора:

- уверени и непокорни идеалисти, ярки индивидуалисти с буден ум, които не потъпкват принципите си; хора, които мислят самостоятелно, имат собствено мнение и не робуват на предразсъдъци- точно като Хауърд Роурк

- дребнави душици, които са склонни да постигнат целите си на всяка цена; интересчии и нагаждачи, които са готови да лижат з@дници, за да постигнат своето; паразити, човечета, които се облагодетелстват на гърба на другите и трупат позитиви и успехи за тяхна сметка; хора, които печелят света, но губят себе си- точно като Питър Кийтинг. Дълбоко нещастен в себе си, защото колкото и да драпа да е на върха, винаги ще е едно стъпало по- надолу. Финансово удовлетворен, но морално и принципно ограбен.
Накрая обаче ми стана жал за него, защото той всъщност бе жертва, най- вече на болните амбиции на майка си, на това да се доказва постоянно на някого и да покрива очакванията на другите.

"...жалост към този човек, лишен от достойнство и надежда, към неговата обреченост, към чувството му за безвъзвратност."

Неговото нещастие и вътрешна неудовлетвореност идваше точно от там- да прави това, което ще накара другите да го оценят и да се гордеят с него, сякаш тяхната оценка беше основа за неговата собствена самооценка. Горкият той, който имаше уж всичко, но всъщност нямаше нищо. Жалко, че не успя никога да изпита свободата на духа.
Тъжно е... " светът, в който това уродливо усещане   ( жалост) се нарича добродетел, е твърде несправедлив."

- вълци в овча кожа; манипулатори от висш порядък, които тихомълком подронват устоите и се опитват да дирижират живота на другите, защото това е единствения начин да отклонят вниманието си от собственото им безлично и комплексарско съществуване; хора, които са като подводно течение, примамват те и те завличат на дъното - точно като Елсуърт Тухи. Коварно, нещастно, дребно човече, чиято основна цел е да не допуска да има открояващи се, незаменими личности, в името на неговата вяра, колективизмът.

- бунтари, които се бунтуват не само срещу света, но и срещу самите себе си; хора, които не искат да се привързват към нищо и никой, защото това ограбва тяхната свобода и ги подчинява- точно като Доминик Франкън.

- хора, които държат властта в ръцете си и имат възможността да се заиграват със съдбата на другите, да ги подчиняват, когато и както решат- точно като Гейл Уайнънд.

Ще е голямо клише ако кажа, че " Изворът" е вдъхновяващ шедьовър, но той е точно такъв. Извор на смисъл, извор на съзидателност, извор на високи цели, извор на принципи. Айн Ранд е внедрила по един майсторски начин своята философия( която страшно много ми харесва) в художествена литература и е изобразила нагледно светът с неговите механизми. Тя разчупва статуквото на правилата, излиза извън рамките на наложената матрица и ни показва изкристализирал индивидуализъм. Изключително жив език, рисуващ прецизно увлекателни картини.
Това не е просто книга. Това е концентрирана форма на философия, която няма аналог- оригинална сплав между рационализъм и екзистенциализъм. Айн Ранд се бори срещу размиването на индивидуализма и претопяването в една обща маса. Обективизъм, рационален егоизъм, свобода и независимост на идеите- ето това е идеологията на Ранд, която тя така умело облича в неподражаем стил на писане.

=====

" Не е ли липсата на его коренът на всяко презряно деяние? Човекът, който мами и лъже, но запазва фасадна почтеност. Знае, че е нечестен, но другите го мислят за честен и той извлича от това себеуважение втора ръка. Човекът, който печели престиж чрез чуждо постижение. Знае колко е посредствен, но е велик в очите на другите. Неудовлетвореният неудачник, който изповядва любов към по-низшия и се вкопчва в некадърните, за да докаже превъзходството си със сравнение. Човекът, чиято единствена цел е да прави пари. Не, не виждам нищо лошо в желанието да се правят пари. Но парите са само средство към някаква цел. Ако човек ги иска за лични нужди – за да инвестира в своето умение, да твори, да изследва, да пътува, да се наслаждава на лукс – той е напълно морален. Но хората, които поставят парите на първо място, отиват много по-далеч. Личният лукс е ограничено начинание. Тези хора се стремят към показност: да се изявяват, да смайват, да забавляват, да впечатляват другите. Такива са хората втора ръка".

" Хората ненавиждат страстта, голямата страст."

"Никой не е в състояние да ти разкрие най-важното, онова, което е същността, изворът. Създаденото от теб… то е твое, не мое, аз мога само да ти покажа как да го правиш по-добре. Мога да ти дам средствата, но целта… но целта е твоя."


„Най-трудното нещо на света е да правим онова, което искаме. То изисква най-голяма смелост. Онова, което наистина искаме.”

Защитната реч на Хауърд Роурк взриви от кеф всичките ми сетива. Споделям откъс от любимата ми част. ( Част 4, глава 18). Ще сложа само есенцията:

" Способността да се твори не може да се преотстъпва или отнема, да се споделя или дава назаем. Тя принадлежи на отделни, индивидуални хора. Сътвореното от нея принадлежи на твореца. Хората се учат един от друг. Но ученето е само размяна на суровина. Никой не може да даде на друг способността да мисли. А тази способност е единственото ни средство за оцеляване.

Човек не получава на земята нищо наготово. Всичко, от което се нуждае, трябва да бъде произведено. И тук човек се изправя пред същностната алтернатива: той може да оцелее по един от двата начина — или чрез самостоятелна дейност на своя разум, или като паразит, захранван от умовете на другите. Творецът е създател. Паразитът е крадец. Творецът се изправя сам срещу природата. Паразитът се изправя срещу природата чрез посредник.
Творецът се стреми да властва над природата. Паразитът се стреми да властва над хората.
Творецът живее заради своята работа. Той няма нужда от други хора. Неговата първостепенна цел е вътре в самия него. Паразитът живее живот втора употреба. Той има нужда от другите. Другите се превръщат в негов първостепенен мотив.
Творецът има нужда на първо място от независимост. Мислещият разум не може да работи под никаква форма на принуда. Той не може да бъде обуздаван, жертван или подчиняван на каквито и да е съображения. Той изисква пълна независимост на действието и мотива. За твореца всички отношения с хора са второстепенни.
Посредственият човек има нужда на първо място да си осигури връзки с хората, които да го хранят. За него отношенията с хората имат първостепенно значение. Той твърди, че човекът съществува, за да служи на другите. Той проповядва алтруизъм.
Алтруизмът е доктрина, която изисква човек да живее за другите и да поставя другите над себе си.
Никой не може да живее за другите. Човек не може да споделя нито духа, нито тялото си. Но посредственият човек използва алтруизма като оръжие за експлоатация и преобръща фун��амента на нравствените принципи. На хората са натрапвани всевъзможни правила за унищожаване на твореца. Натрапва им се, че зависимостта е добродетел."

As literature, I found the book dry, predictable, and overwrought. As philosophy, I found it circular, wholly unfounded, and completely contradicting reality.

This book is like a net set for unsuspecting minds. It breaches their defenses with a twisted logic, attempting to preclude any conclusions but the ones it sets forth.

Of course, it follows a natural flow from the author's assumptions: power, will, and self-determinism are the foundations of all life. Nothing matters, except that you do what you want. Only if you violate your own integrity are you doing wrong; and yet, this violation is quite easy: it involves believing anything contradictory to those first three assumptions.

If you believe this tripe, then you've probably already found a more intelligent and articulate champion for these values. In that case, I'd encourage you to read those authors instead, but ultimately come to the (correct) conclusion that the three aforementioned assumptions are a load of bullshit. If you don't believe this stuff, don't waste your time on this book.