I don't know any other writer who could ridicule his (especially) male character the way Nabokov does it. Albinus is no exception. Lured by desire he is as blind as Swann was, humiliating himself for Odette.

What else to except? Literary humour, a good laugh at Dostoyevsky and a seriously sickening plot twist which made me really ponder about the musty depths of human nature and ask myself "where is the limit?".

Laughter in the Dark is a love story or rather it is a caricature of a love story. And telling the tale Vladimir Nabokov becomes grotesquely melodramatic.
The world is the stage and life is a play:

The stage manager of this performance was neither God nor the devil. The former was far too gray, and venerable, and old-fashioned; and the latter, surfeited with other people’s sins, was a bore to himself and to others, as dull as rain… in fact, rain at dawn in the prison-court, where some poor imbecile, yawning nervously, is being quietly put to death for the murder of his grandmother.

The hero is an infatuated idealist living with his head in the romantic clouds so he is doomed right from the start…

Once upon a time there lived in Berlin, Germany, a man called Albinus. He was rich, respectable, happy; one day he abandoned his wife for the sake of a youthful mistress; he loved; was not loved; and his life ended in disaster.

An object of the unbound adoration is a small-minded underage girl that is capable of nothing but to take…

“A lovely creature, unquestionably but there is something snakelike about her.”

And the happy rival is a cynical and unprincipled rascal…

His culture was patchy, but his mind shrewd and penetrating, and his itch to make fools of his fellow men amounted almost to genius. Perhaps the only real thing about him was his innate conviction that everything that had ever been created in the domain of art, science or sentiment, was only a more or less clever trick.

Laughter in the Dark is a parable of idealistic blindness: some are born to deceive others and some are born to be deceived.

Каква „тройствена“ книга (думата в кавички е заемка от романа; или от преводача). Набоков е наясно, че такива истории всеки ги знае – 4 реда след началото на книгата казва:

„Това е цялата история и бихме могли да я оставим дотук, ако от разказването ѝ нямаше полза и удоволствие…“

(Каква самоувереност има авторът – да разкаже цялата книга в първите изречения!)

Още в началото ми направи впечатление, че през последните няколко години ме изненадват книги от 135-165 страници, които ми стават изключително любими. Като казвам „любими“, не зная може ли да се обича „Смях в тъмното“. Толкова противни неща има в нея (и изобщо нямам предвид секса с малолетни; изобщо самия секс нямам предвид, с когото и да е).

Ето я тройката, чели сме за такива хора, но не всеки писател ги представя така добре :

I. Той, обсебеният:
„Слаба, със слънчев загар и тъмна грива, с протегната след хвърлената топка ръка, на която проблясваше гривна, Марго му изглеждаше като един прекрасно оцветен портрет, оглавяващ първата страница на новия му живот.“

„Постепенно беше събрал една малка менажерия от гальовни имена.“

„… Албинус напълно осъзна, че тънък, слузест слой низост бе затиснал живота му.“

II. Тя, искащата:
„Тя се хвърли на канапето и успя да избухне в плач.“

„Бързо и трескаво тя бълваше поток от пълни глупости, като притискаше с ръка пламтящата си буза.“

„Голотата ѝ беше толкова естествена, сякаш отдавна имаше навика да тича по брега на неговите мечти. В леглото прояви възхитителна акробатичност. След това се измъкна и заразхожда наперено нагоре-надолу из стаята, като въртеше момичешките си бедра и гризеше суха кифличка, останала от вечеря.“

„В прохладната стая с червени плочки на пода, където светлината се процеждаше през капаците на прозорците, танцуваше в очите и лягаше на ярки линии в краката, Марго като змия се измъкваше от черната си кожа, ядеше сочна праскова и се разхождаше нагоре-надолу из стаята само по чехли на висок ток, а слънчевите райета шареха отново и отново по голото ѝ тяло.“

(И това е етапът на „невинността“ на Марго…)

III. Той 2 (или 1?), играещият:
„За подобни случаи Рекс можеше да говори безкрайно, неуморимо, като съчиняваше истории за несъществуващи приятели и излагаше мисли, които биха се сторили не особено задълбочени на слушателя, но положени във фалшива бляскава форма. Общата му култура беше доста богата, умът му – остър и проницателен, а непреодолимото му желание да прави ближните си на глупаци граничеше с гениалност.“

Връщам се на Албинус. Около стр. 101 и 103 ми се искаше да го сритам. Но не съм очаквала, че после ще се чудя кой от тримата ме ядосва най-много. Май знам кой, колкото и да е жестоко. Защото на стр. 145 изпитах жал към него, забравила гнева си от 103…

Според мен книгата може да е много полезна, ако:
- живеете в един защитен (от външна и собствена низост) свят, без онова „чисто“ самозабравяне, в което няма и помен от съвест. Може би всички си мислим, че в някаква степен имаме представа от подобно самозабравяне, примерно във властта (все укоряваме политици, крупни бизнесмени). Но то има огромна сила и в личните отношения и тук можем да видим колко е лесно това плъзване и как в по-късен етап то може изобщо да не прави впечатление на „извършителя“;
- сте забравили или никога не сте знаели, че волята и трезвото мислене може да ви изоставят (никой не е (само)застрахован?!);
- мислите 16-годишните девойчета за деца. Като чета, че Марго е на 16 г., все си представям, че е поне на 18-19, а действа като 30-40 годишна „опитна“ жена. Веднага си спомням, че на 25 г. съм вършила велики глупости, но май не и велики низости (дали? всеки с мерилото си…). За всеки случай си представям съученичките на сина ми, вече на 15. А още не съм чела „Лолита“…
- обичате да се наслаждавате на език с „проницателни“ думички и наблюдения. Нищо не е в повече, а на места дори с по една думичка, по едно изречение по-малко („сети се сам“). Особено интересно ми беше подхилкващото се гласче в скоби.

„Имаше смътното усещане, че изведнъж всичко се е преобърнало наопаки и за да разбере смисъла на нещата, трябва да започне да чете отзад-напред. Това беше едно усещане, лишено от всякаква болка или учудване. Беше просто нещо тъмно и неясно, а в същото време меко и безшумно, което идва към него; и той стоеше там в някакво смътно, безпомощно вцепенение, без дори да се опитва да избегне призрачния удар, като че ли е някакъв любопитен феномен, който не може да му навреди, докато трае вцепенението.“

„ Аз… аз… – Албинус пое дълбоко въздух, което сякаш разду гръдния му кош до някакво огромно чудовищно кълбо, изпълнено с вихров вопъл, който той пусна навън алчно, непоколебимо… И когато целият излезе, започна да се пълни отново.“

„Смях в тъмното“ може да не се хареса толкова на читатели, които:
- са в друга възраст - на мен (не в първа младост) ми е чудно как може светът да се върти около едно голо тяло; са от друг пол (по същата причина, колкото и да оценявам женската съблазнителност, това няма как да ми е 100% обяснимо; и пак си казвам – всичко може);
- често четат книги със „съспенс“ (на мен май рядко ми се случва) и нищо в романа не би ги впечатлило толкова;
- не се интересуват особено от начина, по който се казват нещата в книгите – а тук наистина това е силното.

„Всичко беше твърде тихо, за да е нормално. Изглеждаше сякаш тишината расте, расте – внезапно ще прелее и ще избухне в смях.“

The style is superb, and the story is captivating. A man leaves his home to become infatuated with a very young, poor girl who will be attracted by luxury and money. She will be his and will play with him. But, unfortunately, he, too in love, will be blind to all the perversions and shenanigans.
I prefer this one to Lolita for the pacing and plot.
For my part, Lolita is too repetitive in its sentences, enthusiasm, and adoration to its nymphet.

I didn't remember the plot almost completely, apart from a few sparkling details here and there, so it was close to rereading in a sense. The ending is just a tiny bit less satisfactory than the rest, but on the whole, this is Nabokov at his best. His lab precision when he works with German characters is also kind of interesting. I assume his ignorance of German could not have been as complete as he loved to pretend.

Nabokov tells us the story in the first paragraph Once upon a time there lived in Berlin, Germany, a man called Albinus. He was rich, respectable, happy; one day he abandoned his wife for the sake of a youthful mistress; he loved; was not loved; and his life ended in disaster. Margot, the youthful mistress, is a clever little opportunist. Her lover Rex is a ghastly man and as Albinus’s life unravels, you almost feel sorry for this silly man after he abandons his family.

Lai gan sižets sākumā šķita bezgala banāls stāsts par padzīvojuša, dzīves nogarlaikota onkuļa un nepilngadīgas, bet dikti alkatīgas un seklas jaunuves attiecībām, tomēr lasot tas izrādījās daudz dziļāks un sarežģītāks nekā gaidīju. Turklāt Nabokovs raksta tik sasodīti labi.
Īpaši man patika epizode, kurā viņš parodēja Prustu - romānā ir personāžs, kurš ir sarakstījis 300 lappušu garu grāmatu par zobārsta apmeklējumu. Un mums ar šo izcili dramatisko sacerējumu nākas iepazīties arī nedaudz tuvāk, jo izrādījās, ka tam ir liktenīga nozīme romāna varoņa dzīvē.

Novela cruel y despiadada, criminal e irónica, cuento moral en forma de gran guiñol sobre un burgués que emprende una aventura sexual que se convierte en un infierno. La construcción del juguete, lleno de resonancias que se repiten a lo largo de la novela, o de capítulos brillantes como el del accidente de los protagonistas, la convierten en una fiesta de la literatura.

تا به حال ندیده بودم یک نویسنده کاراکتر مخلوقش را اینطور زجرکُش کند! و دل مخاطب را کباب.

Albert Albinus, a prosperous yet pedestrian art critic in Berlin, embarks on an ill-fated affair with Margot Peters, a young and ambitious usherette. Margot, with her eyes set on stardom and riches, deftly maneuvers Albert with the finesse of a puppeteer, leading him to abandon his wife, Elisabeth, and their daughter, Irma. Margot's machinations grow increasingly Machiavellian, culminating in Albert financing a film to showcase her dubious talents.

Albert's descent into darkness is marked by a series of tragicomic misadventures. Margot's dalliance with the duplicitous Axel Rex, a painter masquerading as a homosexual to allay Albert's suspicions, adds a layer of irony to the proceedings. Albert, blinded by love and later quite literally by an accident, becomes a tragic, modern-day Oedipus sans the prophetic insight.

Juxtaposing the farcical with the fatal, Nabokov sweeps us away as Albert's life unravels in a series of unfortunate events that are as darkly humorous as they are devastating. A cautionary tale of manipulation and obsession where the pursuit of pleasure leads to inevitable pain, and the laughter is tinged with the darkest shades of irony.

I read this book for a discussion in the Reading the 20th Century group, and it is a very difficult one to assess and review - three stars may be a bit mean, but that reflects the difference between this book and the likes of Pale Fire and Pnin. The Russian original was published in France in 1933, and Nabokov translated it into English himself five years later, but also described it as "one of his worst novels" in a 1941 letter.

Compared with his later work, it initially seems very light and farcical, but although the main protagonist Albert Albinus is vain, naive and to some extent deserves his fate, the cruelty of the games and deceptions played on him are extreme.

The dramatic first paragraph hints at what is coming: Once upon a time there lived in Berlin, Germany, a man called Albinus. He was rich, respectable, happy; one day he abandoned his wife for the sake of a youthful mistress; he loved; was not loved; and his life ended in disaster.

The "youthful mistress" Margot, something of a Lolita figure, and her lover Rex, who Albinus initially thinks of as a trusted friend, seem at first to be toying with Albinus, but after Albinus is blinded in a car accident, their treatment of him degenerates into sadistic games.. Nabokov devotes very little space to Albinus's innocent wife and daughter.

This must have been quite a bold book for its time, particularly its lack of conventional morality, but parts of it are very funny, and there is plenty of entertaining observational writing.

"Era uma vez um homem chamado Albinus que vivia em Berlim, na Alemanha. Era rico, respeitável, feliz; certo dia abandonou a mulher por causa de uma amante jovem; amava; não era amado; e a sua vida acabou em desastre.
Isto é a história toda e podíamos tê-la deixado por aqui se não fosse o proveito e o prazer no contar"

Assim inicia Nabokov este romance. E logo me lembrei de um trecho de uma recente opinião do Nelson Zagalo sobre o porquê de lermos literatura; não será, certamente, apenas pelas histórias que essas estão por "todo o lado" e todas semelhantes. O "proveito" reside na forma como um autor nos conta essas vidas e que as torna únicas e especiais. Nabokov fá-lo muito bem, revelando um poder absoluto sobre as personagens e, mesmo quando rasa o absurdo, não deixamos de acreditar nelas. Em Riso na Escuridão constrói - com grande requinte - um dramalhão de "fazer chorar as pedras da calçada". Eu - que com tal enredo, contado por outra pena, teria chorado nem Madalena - dei por mim, durante toda a leitura, sorrindo perversamente com a forma cruel com que Nabokov tiraniza o seu Albinus...
É isto (e outras coisas que não sei se algum dia saberei...) que procuro na literatura: o desconcerto oferecido pelo inesperado que me faz rir quando deveria chorar; o deslumbrar-me com uma frase que me diz o que já sei, mas de uma forma que eu nunca saberia dizer; o reconhecer-me numa personagem, nos seus ridículos, nas suas perversidades, nas suas fragilidades; e...

Se um dia me decidir a construir uma lista dos "meus 10 autores", creio bem que Vladimir Nabokov vai lá estar...