It is hard for me to translate my experience of this book to words. It's not that my feelings are ambiguous, or even that I can't find the right words; my problem is that it created such an emotional and intellectual response from me, that I'm finding it difficult to know where to start, or how much of it really belongs in a review.

This is actually two books in one: "If This is a Man" recounts Primo Levi's experience of entering and living on one of the Auschwitz concentration camps, and "The Truce" follows his struggle to return home after leaving the camp. Levi writes in a remarkably contained, almost dispassionate way, which, as he explains in the afterword, is not only a consequence of his analytical and scientific mind, but also an attempt to create a valuable and valid witness account, unaffected by strong emotions.

Primo Levi was twenty-four years-old when he entered the camp (or Lager, as it was known), which is how old I am at the moment, so I couldn't help comparing myself to him, and wondering how I would have reacted to what he and countless others went through. It's difficult to imagine. The whole of the "If This is a Man" book is filled with innumerable examples of the horrific events that took place, but the one that most profoundly affected me was the "treatment" they received on the day of their arrival. Here is a group of human beings, torn from their normal lives and homes, slowly being transformed into something that is only a shadow of themselves, at best. In a matter of days, what defines them as human is reduced to nothing. This was a deliberate effect from the Nazi's part, since it was easier to perpetrate unspeakable horrors to beasts, to shadows, than to something you could recognize as a human being. It's an honest, deep-felt and terribly empathic description of what he felt and what he saw in the eyes of others, and it's chilling to the bone.

After this first part, "The Truce" is almost a relief. Although also filled with a lot of suffering and miserable conditions, it is nothing compared to what went on before, and like Levi, I felt myself recovering, almost forgetting the most gruesome details of what I had just read before.

I guess that's the way the human mind works, and I really believe that, were it not from the survival's stories and the effort on the different nations' part to keep the concentration camps as a testament of those times, humanity would, sooner or later, forget what happened, or at least remember it like we remember the Inquisition, or the Napoleon Wars. Bloody events, but events that lack the human, individual side that is necessary for true empathy and understanding. World War II will remain as a terrible scar in history of the World, but the collective memory will dwindle, and we need books like this to remind us, those who weren't there, who didn't go through it or anything like it, of how low humankind can go, and has been, and will in all probability go again.

I perhaps approached this book in the wrong way.
This is a non-fictional account of a Jewish Italian incarcerated in Auschwitz for ~10 months before the camp is liberated ('If This Is A Man'), and he continues to be without agency as the Russians take him on a meandering route through post-war Europe back to Italy ('The Truce').
I was looking for a narrative that flowed like a story, with characters and a plotline - and certainly the second half fulfilled some of these expectations. The first half was harder to engage with, being a little disjointed and stagnant.
However, the author clearly has a deep understanding of human nature and the eloquence with which he describes and expresses this is very pleasant to read. I also liked the theme of languages that constantly pops up, and how the educated Levi acts as a linguistic chameleon in various settings.
Overall, flashes of literary brilliance make this an interesting read, but I'd be careful not to expect too much from a storytelling point of view if I were to read it again.

I don`t really think that anything I could say could ever do justice to this book. Peoples` spirit and will to survive in the face of the most awful atocities never ceases to amaze me.

When we talk about orders of magnitude, the intelligence of humans vs ants for example, this is the only way to describe Primo Levi in comparison with most writers. So much so that to say this book is the 'best' I've read in years feels so clumsy and crude an adjective as to constitute an insult. Levi conveys the absurdity amongst the horror and insanity of the nightmare in a way few others have ever done. I would give it 6 stars if I could, it's in a league (almost) of its own.

An unflinching and detailed account of his time in Auschwitz. Levi reflects on the nature of evil, the psychology of both the oppressed and the oppressors, and the broader implications of the Holocaust. Herein he describes the ways in which individuals maintained their humanity and dignity, even in a place designed to strip them of both. The writing is precise and evocative, a timely reminder of the human capacity for both cruelty and resilience.

One of the most important books of the 20th century.

How can I even think that I can pass judgement on this in a literary sense? It would be wrong.

Quite simply the rawest and most moving book I have ever - and probably will ever - read. Not just because of the personal experiences that Primo describes, but also for the inconceivable way in which he rises above the inconceivable evil.

The end of the books contains a list of the questions he was often asked after writing the book and his answer that he doesn't hate Germans because that is the root of the evil that he endured, is incredible. A truly great man.

An absolute must-read.

Края на книгата направо те втриса.

n  Струва ми се излишно да добавям, че нито един от фактите не е измислен.
Примо Левиn

136
tДа разрушиш човека е трудно - почти толкова, колкото да го създадеш.
...
tЕто ни покорни пред вашия поглед, от наша страна няма никаква заплаха за вас, ни опити за бунт, нито предизвикателни слова, нито дори един осъждащ поглед.

238
tИ така през 1935 година мъжът й бил откаран от Гестапо и повече не чула нищо за него. Мъката й била голяма, но трябвало да се яде и тя продължила работата си в магазина до тридесет и осма, когато Хитлер, “der Lump” произнесъл по радиото прословутата си реч, с която обявил, че желае войната. Тогава тя се възмутила и му писала. Писала му лично, "До господин Адолф Хитлер, Райхсканцлер, Берлин", изпращайки му дълго писмо, в което настоятелно го съветвала да не започва война, защото много хора ще измрат, като извън това му доказвала, че ще я загуби, защото Германия не може да победи целия свят - това било ясно и на децата. Подписала се, прибавила и адреса си. После останала да чака;
tПет дни по-късно дошли кафявите ризи и под претекст за обиск, ограбили и изпотрошили всичко в магазина и в къщата й.

113
tБорихме се с всички сили да не дойде зимата. Вкопчвахме се във всеки топъл час, при всеки залез се опитвахме да задържим слънцето още малко, но всичко беше напразно. Слънцето безвъзвратно потъваше в плетеница от мръсна мъгла, от заводски комини и жици, докато една сутрин дойде и зимата..
tНие знаехме какво значи това, защото бяхме тук миналата зима, а новите скоро щяха да го научат. През месеците от октомври до април, на всеки десет души седем щяха да умрат. Който не умираше, щеше да страда всяка минута, всеки ден; от преди изгрев слънце до раздаването на вечерната чорба трябваше да държи мускулите си напрегнати, да подскача от крак на крак, да кръстосва ръце под мишници, за да издържи на студа. Трябваше да дава от хляба си, за да си набави ръкавици или да губи часове от съня си, за да кърпи старите. Понеже нямаше да можем да ядем на открито, трябваше да се храним в бараката, прави, като всеки разполагаше с една педя от пода, защото бе забранено да се облягаме на леглата. На всички ни щяха да се отворят рани на дланите, а за да получим бинт щяхме всяка вечер да стоим с часове на снега и вятъра пред лечебницата.
tТъй като нашият глад съвсем не беше онова чувство на човек, пропуснал едно ядене, така и начинът, по който студувахме изискваше друга дума. Ние казваме "глад", казваме "умора", "страх", "болка", казваме "зима", но това са други неща. Това са думи свободни, създадени и използвани от свободни хора, които живеят, радват се и страдат в своите домове. Ако лагерите бяха продължили да съществуват по-дълго, щеше да се роди един нов, суров език; такъв език е нужен, за да се обясни какво значи да се мъчиш цял ден на вятър, под нулата, само по риза, долни гащи и раирани затворнически дрехи от док - гладен, уморен, съзнаващ близкия си край.
tТъй както угасва една надежда, така и тази сутрин настъпи зимата.

154
tЧовек се уморява не само от радостта, страха и мъката, но и от очакването. Оцелели до 25 януари, прекъснали от осем дни връзките си с онзи свиреп свят, който все пак беше цял един свят, повечето от нас бяха твърде немощни дори да очакват.

81
tНе вярваме в най-очевидния и прост извод: че по природа човек е брутален, егоист и глупав в поведението си, когато му е отнета всяка цивилизована надстройка, както, че затворникът е човек без задръжки. По-скоро мислим, че в случая единственото заключение е следното: пред мъчителната нужда и физическото страдание много социални навици и инстинкти са обречени на мълчание.

27
tПредставете си сега един човек, комуто със загубата на любимите хора са отнели дома, навиците и дрехите - абсолютно всичко, което притежава. Такъв човек ще бъде изпразнен от съдържание, осъден на страдание и нужда, лишен от достойнство, неспособен да разсъждава, понеже често се случва оня, който е загубил всичко, да загуби и себе си. За такъв човек е лесно да се решава дали да живее или да умре, защото той вече не принадлежи към човечеството; в най-добрия случай го преценяват само с оглед на това доколко е полезен. Тогава ще се разбере двоякото значение на термина "Лагер за масово унищожение", ще стане ясно и какво искам да кажа с израза "да лежиш на дъното".

49
tНа маршировката сутрин и вечер, когато затворниците отиваха или се връщаха от работа, никога не липсваха есесовци. Кой можеше да им отрече правото да присъствуват на тази хореография, ставаща по тяхна воля, на танца на угасналите хора, които идваха от мъглата и изчезваха в нея отряд след отряд? Какво по-конкретно доказателство за тяхната победа?

53
tДотук пътувахме с пломбирани вагони; видяхме да отвеждат на смърт нашите жени и деца; превърнати в роби, стотици пъти отивахме и се връщахме с маршова стъпка към безропотния си труд, с изпепелени души, преди още да е настъпила анонимната ни смърт. Ние нямаше да се върнем. Никой не трябваше да излезе оттук и да занесе на света, заедно със знака, жигосан върху плътта ни, лошата вест, какво човек е дръзнал да стори на човека тук, в Освиенцим.

65
tВсички проявявахме животинско нетърпение да натъпчем стомаха си с топлия буламач, но никой не искаше да е пръв, защото на първия се падаше най-рядката чорбица. Както винаги, Капо ни се присмиваше и ругаеше за нашата лакомия, но внимаваше да не разбърква чорбата, защото гъстото на дъното му се падаше по право. После настъпваше дълбокото, целебно блаженство на отпускането, на топлината в стомаха и на разгорялата се печка в бараката. С пестеливи и точно отмерени движения пушачите свиваха тъничка цигара; дрехите ни, прогизнали от кал и сняг, задимяваха край зачервената печка - и се разнасяше воня на кучкарник и стадо.
tПо мълчаливо съгласие никой не говореше - в миг всички заспиваха, притиснати един до друг, някои изведнъж се накланяха напред, но бързо и рязко се изправяха. Иззад току-що спуснатите клепачи нахлуваха сънища, обичайните сънища: че сме си вкъщи, в чудна, гореща баня; че сме си вкъщи, седнали на масата; че сме си вкъщи и разказваме за този наш безнадежден труд, за вечния ни глад, за това как спим като роби.

72
tПри залез изсвири сирената за прекратяване на работа, и тъй като поне за няколко часа всички бяхме сити, не избухнаха свади, станахме добри, не стана нужда Капо да ни бие; отпуснахме се в мисли по нашите майки и жени, което не ни се случваше често. За няколко часа можехме да бъдем нещастни като свободните хора.

63
tХапех силно устни, защото знаех от опит, че причиняването на малка странична болка спомага за мобилизиране на последните резерви от енергия. Това знаеха и Капо; някои ни биеха, едва ли не приятелски, когато мъкнем товари и ударите им бяха предружени с увещания и насърчения, както постъпват каруцарите с добрите коне.

263
tГосподин Унфердорбен знаеше за Мавъра много повече неща от нас. Научихме, че Мавъра не е (или не е само) един стар лунатик: Вързопът си имаше своето обяснение, както и животът на скитащия старец. Вдовец от много години, имал дъщеря, една-единствена, вече петдесетгодишна и парализирана на легло; никога нямало да оздравее. Мавъра живеел за тази си дъщеря; пишел й всяка седмица писма, които нямало да стигнат до нея, само за нея работил цял живот, така че потъмнял като орехово дърво и станал твърд като камък. Само за нея Мавъра скитал по света и събирал всичко, което му попаднело под ръка, всеки предмет, които криел и най-малката възможност да послужи или да бъде разменен.
tДо Старие Дороги не срещнахме други живи същества.

318
tЗнаеха ли "те" за Освиенцим, за ежедневната и мълчалива касапница, на една крачка от техните врати? Ако са знаели, как са могли да ходят по улиците, да се връщат вкъщи и да гледат децата си в очите, да пристъпват прага на църквата? Ако ли не, за тях трябваше да бъде задължение да чуят, да научат от нас, от мен, всичко и веднага. Чувствах, че номерът, татуиран на ръката ми, смъди като рана.

Ho preso tra le mani questo libro con deplorevole ritardo rispetto a quando mi era stato consigliato, durante gli anni del liceo. Ma in fondo va bene così: ho l'età di Primo Levi nelle vicende narrate in questo doppio volume, il ché me lo fa sentire vicino, amico, compagno. Non che questo mi aiuti a comprendere l'orrore che ha vissuto, ma forse qualcosa dello spirito con cui l'ha vissuto, sì. Mi riconosco nel suo disincanto, nella sua fiducia nell'essere umano tradita, dopo aver imparato ciò che l'uomo può fare ad un altro uomo. Ma anche nella capacità di trasformare una sventura in avventura, come quella narrata ne La Tregua, e nell'impellenza di riavvicinarsi alle persone, rimparare la fiducia, l'affetto e la solidarietà.
Penso che per noi che siamo venuti dopo sia una fortuna aver avuto Primo Levi come narratore dell'inferno dei campi di concentramento tedeschi, e poi di quel terribile rimescolamento di genti per farle coincidere con i nuovi confini, durante la breve tregua tra guerra reale e smania di ricostruzione e rimozione. Levi con la sua scrittura formidabile, che oltre a descrivere i fatti che sarebbero poi diventati i mattoncini della nostra memoria collettiva dell'Olocausto, e ad abbozzare alcuni dei concetti che ci avrebbero permesso di decifrarlo, riesce a dare corpo anche alle sensazioni più profonde, quelle solitamente inaccessibili al pensiero e all'espressione verbale. Le parole di Levi più che leggerle, ti penetrano l'epidermide.
La Tregua termina con la descrizione di un incubo ricorrente, che si confonde con la realtà al punto che la pace ritrovata sembra essere un "sogno nel sogno", e il campo l'unica realtà. Mi rattrista profondamente il pensiero che da quel campo Levi non sia mai riuscito ad uscire. E come lui chissà quanti.

Dois livros que se complementam e contam a história inimaginável de um homem, mas que representa a de muitos outros, infelizmente.
Uma leitura verdadeiramente necessária, na minha opinião.
Apreciei bastante a imparcialidade do livro. O autor acabou por ser mais uma testemunha dos eventos, como ele mesmo refere, descrevendo o melhor possível as situações que experienciou.
Achei incrível como Primo Levi nunca demonstrou ódio pelos Alemães, o que seria totalmente justificável. Para além disso, fiquei chocado com as dificuldades sofridas para voltar a Itália; nunca tinha tido noção desse lado da História.

n  Ne pas chercher à comprendren
Quanto è avvenuto non si può comprendere, non si deve comprendere, perché comprendere è quasi giustificare… Ma se comprendere è impossibile, conoscere è necessario.

Non trovo parole adeguate per esprimere il mio commento a questa testimonianza di Primo Levi. Colpisce la razionalità di questo grande Uomo, che non indugia in giudizi e accuse, non usa toni recriminatori né accattivanti, non cerca pathos. Non è necessario. Applica il semplice metodo scientifico, cui la sua mente è abituata: fa riaffiorare nella sua memoria i fatti essenziali, li libera da quelli inutili e ce li presenta, con linguaggio semplice ma curato.
Dice lui stesso nelle note in appendice (pag. 330):
Nello scrivere questo libro, ho assunto deliberatamente il linguaggio pacato e sobrio del testimone, non quello lamentevole della vittima né quello irato del vendicatore: pensavo che la mia parola sarebbe stata tanto più credibile ed utile quanto più apparisse obiettiva e quanto meno suonasse appassionata; solo così il testimone in giudizio adempie alla sua funzione, che è quella di preparare il terreno al giudice. I giudici siete voi.

Quello che si legge entra e strugge. E non si dimentica.

Philip Roth called this "One of the century's truly necessary books". Primo Levi's description of surviving in the arbeitlager at Auschwitz-Buna is the story of human tenacity and the determination to find a way to survive in the face of incomprehensible and overwhelming odds. Reading this book and books such as Fateles by Imres Kerstz give an incomparable picture of the atrocities commited in Germany and Poland by the Nazis. These activities were facilitated in part by a Europe which couldn't or wouldn't understand. If this is a Man is a fantastic book and one that really did need to be written, not only so it could be read but because Levi needed to write it in part to come to terms with what happened to him.

However, I was possibly more fascinated by the little told story of what happened in Europe after the truce was called and liberation came to the death camps. It is difficult to imagine the chaos in Central Europe as hundreds of thousands of sick, malnourished and poverty stricken prisoners of all nationalities were left stranded thousands of miles from home. The reptriation process must have been phenomenal, especially with all lines of communication and many transport networks completely destroyed as a result of the war. Primo Levi uses "The Truce" to describe how difficult it was to return home and makes a strong case demonstrating surviving the arbeitlager was just the first step in a longer battle for liberation.