Non è uno di quei libri che si possono definire "belli" o "brutti" perchè non sono fiction.
Questa è la storia vera di Primo Levi, raccontata in maniera puntuale e precisa, quasi distaccata, dal momento in cui entra a Monowitz, campo satellite di Aushwitz, fino alla liberazione del campo.
È un libro duro, che fa venire i brividi e le lacrime agli occhi. Non è per nulla pesante, è una descrizione senza fronzoli, diretta e non edulcorata.
Ed è un libro necessario per capire.
Perchè è stato necessario per Levi "tornare mangiare e raccontare" e per noi è necessario mantenere la memoria di quegli orrori per non ripeterli più.

This pair of books are the Italian Primo Levi's autobiographical account of his time in the Auschwitz complex of camps in If this is a Man which was written soon after his return to Italy. It is as harrowing as The Truce, covering his liberation and roundabout return to Italy, is cheering. That journey undertaken at a time when Europe was covered in refuges and displaced persons. First task - find shoes you can walk in, second task - find a market.

Completely captivating and heart wrenching writing.

Ένα αντιπροσωπευτικό δείγμα του πώς ένα πονημα χωρίς ιδιαίτερες εκφραστικές και υφολογικές αρετές, μπορεί να μετουσιωθεί σε ένα κλασικό αριστούργημα. Ένα βιβλίο με στρωτή, δωρική γλώσσα, χωρίς ωραιοποιημένες περιγραφές και καλλιέπεια έκφρασης, ακροβατεί ανάμεσα στο χρονικό, τη μαρτυρία, το ημερολόγιο, το μυθιστόρημα και το δοκίμιο, συμπυκνώνοντας πολυεπίπεδα νοήματα σε κάθε ξεχωριστή φράση.

Με απίστευτα ψύχραιμη ματιά (πολλώ δε μάλλον για κάποιον που έζησε το Άουσβιτς εκ των έσω) προκαλεί πόνο χωρίς να το επιδιώκει, γεννά την οργή στον αναγνώστη χωρίς να καταφεύγει σε εξάρσεις και συναισθηματικές κορώνες. Ενας άνθρωπος που θα είχε κάθε λογο να εξαπολύσει ένα δριμύ «κατηγορώ» για το Ολοκαύτωμα, μας δίνει μια σπάνια αντικειμενική οπτική, σαν να υπήρξε ενας εξωτερικός παρατηρητής.

Σε λίγες σελίδες προλαβαίνει να μας προβληματίσει για τον βιολογικό ντετερμινισμό και το πώς διατήρησαν ή όχι τα βασικά στοιχεία του χαρακτήρα τους οι κρατούμενοι των στρατοπέδων συγκέντρωσης, ή πώς αντίστοιχα παραδόθηκαν στην επίκτητη κόλαση των κρεματορίων, απεκδυόμενοι κάθε ανθρώπινο χαρακτηριστικό.

Η ανθρωπογεωγραφία, η εθνολογική κατανομή, η κοινωνική ιεραρχία του Άουσβιτς, γίνονται μερικά μόνο από τα βέλη στη φαρέτρα του κορυφαίου Ιταλού, ο οποίος παραδίδει σε όλες τις επόμενες γενιές ένα πραγματικό λογοτεχνικό διαμάντι

Due colossali opere racchiuse in un unico libro che altro non è che la sconvolgente e struggente testimonianza, raccontata in prima persona, del ritorno a casa di Primo Levi (e del suo peregrinare in giro per l'Europa) dai campi di concentramento nazisti. Bisogna leggerlo per capire (almeno in parte e per quanto possibile) come può un uomo privato di tutto, anche e soprattutto della sua dignità, riuscire a perdonare i suoi carnefici e a fare ogni sforzo affinché non venga dimenticato ciò che è stato fatto quando il genere umano ha smarrito il lume della ragione…
[https://lastanzadiantonio.blogspot.co...]

Love Levi's books but, strangely enough, hadn't read this. Picked it up in a charity shop earlier this year; only realised a few days ago that it's 70 years old (from Philippe Sands' wonderful piece in the Guardian). So a strangely fitting time to read it, and it helped bring me out of a low....

I read this for a number of reasons: because I thought The Periodic Table was superb, because I wanted to read about Levi's experiences in writing of that quality, because I wanted to see whether I could apply any of the wisdom Levi gleaned from his experiences to my own existence, because I wanted to see whether Levi did something similar, and because I wanted to read Levi's thoughts about the wider context of his and other people's treatment.

Some of those reasons were based on the ill-thought-out expectation that liberation from the camps and return home would have been swift and restorative, and that The Truce would have been written in velvet-cushioned comfort, satiety and isolation. Based on idiocy, basically.

So wide-ranging musing is largely absent, but If This Is a Man and The Truce are both unshowily excellent throughout, and at times unshowily shatteringly awful and at others unshowily joyously redemptive in recounting acts of enormous horror and small-scale humanity, respectively. I turned down the corners of a lot of pages, but here are a couple of illustrations (which are exceptions to what I said at the start of this paragraph):

"Sooner or later in life everyone discovers that perfect happiness is unrealizable, but there are few who pause to consider the antithesis: that perfect unhappiness is equally unattainable. The obstacles preventing the realization of both these extreme states are of the same nature: they derive from our human condition which is opposed to everything infinite. Our ever-insufficient knowledge of the future opposes it: and this is called, in one instance, hope, and in the other, uncertainty of the following day. The certainty of death opposes it: for it places a limit on every joy, but also on every grief. The inevitable material cares oppose it: for as they poison every lasting happiness, they equally assiduously distract us from our misfortunes and make our consciousness of them intermittent and hence supportable."

"When it rains we would like to cry. It is November, it has been raining for ten days now [...] If I could walk ten steps to the left I would be under shelter [...] It is lucky that it is not windy today. Strange, how in some way one always has the impression of being fortunate, how some chance happening, perhaps infinitesimal, stops us crossing the threshold of despair and allows us to live. It is raining, but it is not windy. Or else, it is raining and it is also windy: but you know that this evening it is your turn for the supplement of soup [...] Or it is raining, windy, and you have the usual hunger, and then you think that if you really had to, if you really felt nothing in your heart but suffering and tedium [...] well, even in that case, you could always go and touch the electric wire-fence, or throw yourself under the shunting trains, and then it would stop raining."

A book with weight, where there is something at stake. The harrowing account of circumstance and psychology at Auschwitz from a man who beat the one-in-twenty odds of surviving. Endurance in the skeleton of humanity. Incredibly, there are even glimpses of beauty. He parallels Viktor Frankl’s teaching, the ultimate human freedom is a mental freedom—the power to refuse consent; the ability to choose one’s attitude in any given circumstance. And Levi is a great prose writer. A book I’ll revisit.

This is a powerful story of Primo Levi who was imprisoned in Auschwitz. I’m giving it 3 stars, since I felt that his writing style was confusing and tedious.

I believe that this is the first holocaust account that I have read that has been written from an objective, rather detached and unemotional point of view, or at least the first that I can remember. I know that if I had gone through all those horrors, there is no way in God’s green earth that I could have felt the same way. No way.

Some of my favorite quotes:
"One of the most important things I had learnt in Auschwitz was that one must always avoid being a nobody. All roads are closed to a person who appears to be useless, all are open to a person who has a function, even the most fatuous."

“I am constantly amazed by man's inhumanity to man.”

“Auschwitz is outside of us, but it is all around us, in the air. The plague has died away, but the infection still lingers and it would be foolish to deny it. Rejection of human solidarity, obtuse and cynical indifference to the suffering of others, abdication of the intellect and of moral sense to the principle of authority, and above all, at the root of everything, a sweeping tide of cowardice, a colossal cowardice which masks itself as warring virtue, love of country and faith in an idea.”

Se Questo è un Uomo ; La Tregua = Survival in Auschwitz; And, the Reawakening: Two Memoirs (Auschwitz Trilogy #1-2), Primo Levi, Stuart J. Woolf (Translator)
'With the moral stamina and intellectual poise of a twentieth-century Titan, this slightly built, dutiful, unassuming chemist set out systematically to remember the German hell on earth, steadfastly to think it through, and then to render it comprehensible in lucid, unpretentious prose. He was profoundly in touch with the minutest workings of the most endearing human events and with the most contemptible. What has survived in Levi's writing isn't just his memory of the unbearable, but also, in The Periodic Table and The Wrench, his delight in what made the world exquisite to him. He was himself a magically endearing man, the most delicately forceful enchanter I've ever known' - Philip Roth
تاریخ نخستین خوانش: روز شانزدهم ماه آوریل سال 1994 میلادی
عنوان: زنده ماندن در آشویتس؛ و بیدار شدن؛ نویسنده: پریمو لوی؛
داستان زنده ماندن ��ر جهنم روز زمین است. ا. شربیانی

Не трябваше да бързам да се отделям толкова бързо от книгата, защото все още погледът ми е премрежен от горчивите сълзи от последните страници, главата ми е замаяна от тази Одисея през немислимото; от умението на Примо Леви да разказва и да ангажира читателя – не с изгаряща омраза въпреки всичко (и въпреки цитата по-долу), а с неизкоренима хуманност и с въпроси, въпроси, въпроси за човечеството. Преди всичко тази книга е и за големите срещи между хората - не непременно трайни приятелства поради естеството на годините (безмилостно вихрене на смъртта и разпръсване на оцелелите по света).

А първата част – действителното пребиваване (престой ли, какво да кажа…) в Освиенцим – остана назад в дните (всичко, което сме чели и гледали за концлагерите, разказано отново с неповторимия глас на Примо Леви); парадоксално, по-съкрушаващите преживявания за мен започнаха от момента на бягството на нацистите от концлагера (дали защото се бях стегнала преди това като форма на самозащита, дали защото действително все пак сме чели толкова много за това концентрирано зло).

От тук нататък, от момента на освобождаването, само цитати. Аз продължавам да си плача (но и да се нахраня, не с присвоени трохи).
(След бягството на нацистите в лагера остават само болните до пристигането на руснаците (а колко бушувах срещу тях като четох Св. Алексиевич преди месец); после ще търся да прочета още накъде са повели „здравите“ лагерници пеша през януари, за да ги използват още за работна ръка, и колко малко от тях са оцелели.)

„Струваше ни се, а и така беше, че нищото, изпълнено със смърт, в което се въртяхме от десет дни като угаснали звезди, бе намерило здрава опорна точка, ядро около което да се сгъсти: четирима въоръжени хора, но не въоръжени срещу нас; четирима посланици на мира с груби и детски лица под големите кожени калпаци.
Не помахваха за поздрав, не се усмихваха – изглеждаха потиснати не само от състрадание, но и от смутена сдържаност, която запечатваше устата им и приковаваше погледа им върху мрачната гледка. В него се четеше същия срам, който ни беше известен, срамът, който ни заливаше след селекциите и всеки път когато трябваше да присъстваме или да понесем някакво безчестие – срам, който немците не познаха, срамът, който праведният изпитва за чуждата вина и угризението, че такава вина съществува, че се е сместила безвъзвратно в света на нещата, и че добрата му воля се е оказала нищожна или недостатъчна за отбрана.
Така че за нас дори часът на свободата удари тежко и приглушено и изпълни душите ни едновременно с радост и с мъчително чувство на срам, поради което ни се искаше да измием съвестта и спомените си от мръсотията, утаена в тях; и на мъка, защото чувствахме, че не може да се случи нищо тъй добро и тъй чисто, та да заличи миналото ни; че белезите на оскърблението ще останат завинаги у нас и в събитията, на които всеки бе присъствал, и в местата, където това бе ставало, и в спомените, които щяхме да разказваме. Защото – и това е ужасната привилегия на нашето поколение и на моя народ – никой по-добре от нас не беше успял да изпита неизличимата природа на оскърблението, която се разпространява като зараза. Глупаво е да се мисли, че човешкото правосъдие може да я заличи. То си остава неизчерпаем извор на зло: прекършва тялото и душата на затъналите, изпепелява ги, прави ги низки; петни като безчестие насилниците, остава вечно като омраза у оцелелите, пъпли по хиляди начини против волята на всички, като жажда за отмъщение, като морално отстъпление, като отрицание, като умора, като отказ.“

„Хурбинек, който бе на три години и може би бе роден в Освиенцим, не бе виждал дърво: Хурбинек, който се бе борил като мъж до последен дъх, за да си осигури достъп в света на хората, от който го бе прогонила една зверска власт, безименният Хурбинек, носещ на ръчичката си татуировката на Освиенцим, умря в първите дни на март 1945, свободен, но неизкупен. От него не остана нищо: за себе си той свидетелства чрез тези мои думи.“

Това сигурно е недопустимо да се копира тук и където и да е, но в момента на прочита твърдо реших да го включа, макар и скрито.

„Имаше стотина нара и поне половината бяха заети от трупове, вдървени от студа. Само две-три свещи разкъсваха мрака – стените и тавана се губеха в мрак и ми се стори, че съм влязъл в дълбока пещера. Нямаше никакво отопление с изключение на заразния дъх на все още живите петдесетина болни. Въпреки ужасния студ, вонята от изпражненията и смъртта беше толкова силна, че човек трябваше да се насилва да диша. И все пак петдесетина още живееха. Лежаха свити под завивките; някои стенеха или крещяха, други слизаха мъчително от наровете, за да се изходят на пода. Викаха имена, молеха се, ругаеха, умоляваха за помощ на всички европейски езици.“

„От шестстотин и петдесетте, колкото бяхме тръгнали, се връщахме трима. А какво бяхме загубили през тези двадесет месеца? Какво щяхме да намерим вкъщи? Колко в нас бе похабено, изпепелено? По-богати ли се завръщахме, или по-бедни. По-силни или по-кухи? Това не знаехме, но знаехме, че на прага на домовете ни, за добро или за зло, ни чакаше изпитание, което отсега ни вдъхваше страх. Чувствахме във вените ни да тече, заедно с изнемощялата ни кръв, отровата на Освиенцим. Откъде щяхме да почерпим сили, за да продължим да живеем, за да съборим преградите и изтръгнем плевелите, които никнат бързо по време на всяко отсъствие, около всеки пуст дом, около всяко празно гнездо? Скоро, още утре, ще трябва да влезем в бой с непознати врагове, във и извън нас, а с какви оръжия, с каква енергия, с каква воля? Чувствахме се стари сякаш бяхме на векове, подтиснати от едногодишни жестоки спомени, празни, безжизнени. Прекараните напоследък месеци на скитничество, макар и тежки, сега ни се струваха като някакво примирие – отрязък от време, изцяло на наше разположение, предвиждан, но неповторим дар на съдбата.“

Questi due volumi di Levi sono senz'altro una sfida. Non aggiungono "nulla" all'immaginario del nazismo che molti di noi conoscono come orripilante e disumano, ma leggendo ci si chiede di continuo "ma può essere vero?", Perchè nella letteratura o la storia si inventa facendo ricerche e scrivendo di fatti verosimili o si basa su fatti veramente accaduti in tempo di guerra. Questa invece è esperienza di primo pelo con però varie peculiarità.
Primo Levi è un ebreo torinese che nell'anno della sua cattura aveva raggiunto la resistenza. Il combattimento non era la sua vocazione e non a caso faceva il chimico. La resistenza di cui accenna è più di intenti che di azioni perchè c'è volontà di agire, ma non formazione. Tutte le teste pensanti furono già state eliminate. Levi ed i suoi compagni furono traditi, internati a Fossoli e poi indirizzati ad Auschwitz ed in particolare nel lager di Monowitz.
Ci aspetteremmo una narrazione piena di dolore e odio, rancore. Invece Levi scrive con l'intento di offrire testimonianza e la testimonianza deve essere limpida. Non si sentono ne odio ne ira. A tratti nemmeno compassione che comunque era pericolosa. Era difficile rimanere uomini in un campo di concentramento. Si viene brutalizzati e guai a contravvenire agli ordini. Si vive nella lordura e si pretende pulizia ed ordine dagli ospiti cui però si tolgono i mezzi per farlo. Le persone vengono rese animali, trattate come tali (non a caso inizialmente li marchiano col numero e li tosano, costretti a vivere ammassati gli uni agli altri). L'umanità, la compassione, il pensiero o sono caratteristiche dei suicidi che durano poco o comunque vengono uccise prima, si impara a non ammazzarsi di lavoro per sopravvivere.
Si instaura anche una gerarchia tra gli occupanti del lager e sta al più furbo sopravvivere tra se e gli altri. Si forma una sorta di mercato nero, La Borsa, dove si commercia tutto quel che può anche avere un vago valore. Si rischia di aumentare la propria fame togliendosi misere ed orribili razioni di pane e minestra per altri vantaggi. Gli aguzzini vengono visti raramente, si interagisce coi loro sottoposti del campo.
Fortunatamente Levi ha qualche piccola alleanza, qualche furbizia la impara, la sua specializzazione in chimica non lo protegge ma lo aiuta, fatalmente positivo il ricovero in infermeria a ridosso della liberazione da parte dei russi poichè i malati vengono abbandonati dai tedeschi e lasciati alla loro sorte, miserevole ed atroce per molti.
Da qui inizia la Tregua, libro scritto quattordici anni dopo la liberazione che narra del viaggio di ritorno da KAtowice, dove furono portati in seguito all'uscita dal lager. Un viaggio lungo che porta Levi dalla Polonia alla Russia e poi a casa a Torino.
Nei pressi di Zmerinka il convoglio che doveva portare gli esuli italiani ad Odessa dove sarebbe partita la navigazione per l'Italia viene interrotto. Da li verranno condotti a Sluzk e poi a piedi a Starye Doroghi, villaggio minuscolo nella steppa dove però gli italiani verranno trattati bene.
Aspetterano un'intera estate, fino al 15 settembre 1945 l'organizzazione del convoglio che li riporterà in Italia per davvero e anche li con mille traversie. D'altronde il dopo guerra è stato assai caotico e l'organizzazione russa assai vaga.
Memorabili alcuni amici e persone importanti presentate da Levi, spesso sopravvissuti:, Henri(che Levi non desidera rivedere) un ospite del lager che le conosceva tutte per farcela,l'ingegner Alfred L che dimostrò gran disciplina ed ordine conseguiti a fatica e si fece notare positivamente dalle SS (Levi non dubita che possa essere sopravvissuto grazie ad astuzia ed impegno),Charles e Arthur, francesi vosgi conosciuti in infermeria prima della liberazione,il greco Mordo NAhur (molto cinico e realista, il diletto deve essere poco e molto il dovere a suo dire) con cui passò parte del suo periodo della liberazione a KAtowice, il gioviale commerciante romano Cesare che poi ritorna da solo in Italia stufo di aspettare a Starye Doroghi(impresa non facile con le dogane e frontiere); l'amico e infermiere Leonardo che lo aiutano nella malattia. Purtroppo Alberto, l'ex camerata di lager ed amico di Levi, morrà prima.
Levi ci presenta un mondo. A Starye Doroghi troviamo umani che si avvicinano più facilmente alla vita campestre senza gran sforzo, anche cittadini. Uno di esse, il Velletrano, viveva nel bosco ed era autosufficente.
In quegli anni, in prigionia e dopo, in esilio e nel ritorno, ci si arrangiava a sopravvivere, ci si ingegnava (ad esempio Cesare cucinò funghi strani e ne diede piccole porzioni a tutti. L'esperimento fu rischioso ma un successo poichè chi ha fatto la fame non si permette di sprecare nulla, timoroso di soffrirne ancora).
Questo memoriale è stato scritto da Levi appena tornato in Italia nel tempo libero dal lavoro (ad eccezione della tregua scritto più avanti) perchè il desiderio impellente di raccontare era troppo forte. Se non fosse stato internato probabilmente non avrebbe scritto mai. E' incredibile sapere che Levi non perdonò mai i suoi aguzzini e complici, ma non vive nell'odio e che i fatti passati rimasero passati. Certo, resta l'incubo che il lager sia eterno e che il periodo buono sia illusione, ma non vive nel terrore del ricordo. Non parla di camere a gas, di folli uccisioni. Sapeva che coi tedeschi si moriva, le esecuzioni c'erano, ma era una realtà lavorativa quella del suo campo.
Questo libro è un'importante lettura per noi. Levi stesso ci dice che adesso (morì nel 1987, quindi indico il suo adesso pressapoco in quegli anni) è facile reperire informazioni da una stampa pressochè libera, non essere perseguiti per le proprie idee. E' dunque importante informarsi. QUando fascismo e nazismo si imposero i pochi informati ed oppositori dei regimi erano un'elite annientata subito. E' una delle spiegazioni per cui nessuno intervenne durante il conflitto. La massa è facilmente soggiobabile. La stessa popolazione tedesca era ignorante e se anche poteva sapere preferiva l'ignoranza. Inoltre l'informazione era univoca e non si potevano sbandierare troppo le proprie idee. Ora c'è il dovere di informarsi, di ricordare e prevenire questi orrori e nel caso dovessero tornare regimi terrificanti organizzarsi subito per abbatterli. E' triste per lui constatare l'allora sistema totalitarista russo con tutto l'aiuto che ricevette dai russi come altri italiani, ma non può negare quello che fecero di cattivo i russi. Per quanto i loro campi di concentramento erano meno mortali di quelli tedeschi. Si faceva la fame, si pativa il freddo, ci si ammalava e moriva per queste cause, ma non erano organizzativamente mortali come la macchina tedesca. C'era la speranza di uscire. Erano un luogo punitivo più veritiero del lager che condannava.
Rattrista sapere che in realtà questi orrori esistono ancora. Lontano da noi ma anche vicino a noi benchè questi ultimi in forme più sottili ( e da qui purtroppo è un attimo arrivare al terrore e chissà se non ci aiuterebbe ad aprire gli occhi e la testa!).