Едно семейство тътри прашни нозе из американската пустош в търсене на своята Обетована земя. А тя се оказва Химера. Не просто илюзия, а чудовището, което ненаситно разкъсва всеки, дръзнал да навлезе във владенията му. И ако не те погълне същата тази Химера, се превръщаш в неин роб, тя те пуска в пастта си, опитва те на вкус, изсмуква соковете ти и те изплюва – сивкава останка от собственото ти минало.

Историята на мигриращото семейство по време на Голямата депресия през 30-те години в САЩ е наситена със символизъм. Някои биха си помислили, че той дори идва в повече; че е хиперболизиран. Възможно е и да е така. Литературата обаче е проводник на идеи, тези, емоции, ако щете, а не на твърдо фактологично познание. Повествованието започва с мотива за завръщането на блудния син; има го и елементът за Учителя, който дори цитира Библията; за жената майка, но и за момичето, на което предстои да се превърне в майка – и наистина се превръща, макар и по един преобърнат начин в един свят с преобърнати ценности.

Фабулата следва мъчителните стъпки на семейството, прогонено от алчността на земевладелците. Проследява нищетата, задушаващата безизходица, която къс по къс ръфа изнемощялото тяло на рода. В него родителите и прародителите нямат собствени имена – назовани са само с нарицателни и неясните черти на лицата им биха могли да бъдат заети от всеки. Те са обобщения изразител на старото, опитващо се с мъка да съхрани и продължи живота.
„Първо слушам какво говорят хората, а после разбирам какво чувстват те. Постоянно ги слушам и ги чувствам; хората бият с криле, като птици, влезли в някой таван. И накрая, разбира се, си счупват крилете в прашните стъкла и не успяват да излязат на свобода.“

И в невъзможността си да поеме дъх семейството постепенно започва да се напуква като оная спечена земя, по която пътува. Достигнал до жадуваната Калифорния обаче, всеки човек се оказва своеобразен Тантал. Пресягаш се за къшея хляб, висящ като мираж пред теб, и някой човек (с пари и земя), който не знае какво е глад, току го дръпва изпод треперещите ти ръце. И къде остава човешкото в тебе? Къде остава стремежът за нещо повече от това просто да се нахраниш, просто да продължиш да бъдеш? Гроздовете на гнева започват да се наливат със сок и скоро ще са готови за беритба. Мотивът за гнева всъщност е заложен в романа като концепция, но остава недоразвит. Остава ти да усещаш само нагнетяването и да се питаш кога цялото недоволство просто ще бъде избълвано навън. А накрая… краят е абсолютно поразителен.

Преди време един познат ми обърна внимание, че казвам „САЩ“ с някакво пренебрежение, както той го нарече, а не „Америка“ или „Щатите“ като повечето нормални (явно) хора. След прочита на „Да убиеш присмехулник“, където е засегната съвсем различна сериозна тема от настоящата, но определено също е петно, което едва ли лесно може да се прикрие, „Гроздовете на гнева“ отново ме накара да се замисля доста за похватите на най-напредналата държава в света. Просперитетът може би се гради като стъпиш на главите на всички, които са под теб, и ги накараш хубаво да коленичат. САЩ ни дават чудесен пример в това отношение.