Имам особена история с Алиенде, макар това е първата нейна книга, която чета. Връщайки назад лентата, сега си давам сметка, че подсъзнателно я избягвам години наред. Заради злощастния ми отит с Маркес. В ранните си студенткси години, когато си купувах само и единствено стари издания на "доказали се с времето писатели", нека го наречем "класическия" ми период, реших, че е време да прочета един от постулатите в латиноамериканската литература - "Сто години самота" на Маркес. Няма да задълбавам много в тази тема, защото ми е болно място.
Дали, защото просто не й беше тогава времето и не бях с правилната настройка, дали заради гигантските ми очаквания, дали защото нямах представа в какво се забърквам или просто защото не е моята, но не можах да оценя по достойнство тази вечна и толкова коментирана класика. Онзи момент постави едно клеймо в ума ми върху латиноамериканската литература. Този момент, както и последвалия злощастен опит да прочета една книга на Букай, която се подвизаваше в библиотеката на сестра ми.
Докато един друг голям испаноговорящ писател не открехна отново тази врата за мен преди няколко години - Карлос Руис Сафон.
Но за жалост, когато човек започне веднъж да избягва една тема, опасенията от повторно разочарование са значителни, толкова, че чак ме беше страх да не си разваля красивото усещане от стила на новооткритата си любов към творчеството на Сафон.


И така поради ред причинии години по-късно реших да открехна още една врата към друго голямо име на латиноамериканската литература. И срещата ми с Алиенде се оказа едно продължително и магнетично ухажване, което завърши със силна привързаност.
И си мисля, ако "Сто години самота" беше написана по този начин, щеше да е една от любимите ми книги.

"Къщата на духовете" започва като приказка за едно зеленокосо момиче с покосяваща красота, за нейния вуйчо авантюрист, малката й чудата сестра, за един амбициозен млад и влюбен до лудост мъж и за едно куче - Барабас. И прераства в една натуралистична и жестока история за любов, насилие, идеали, еснафщина и разбира се, духове.
Исабел Алиенде проследява четири поколения от дългата потомствена линия на едно семейство, което преживява бури, загуби, мъчения, споделена и несподелена изгаряща любов, живот и смърт, оплетени в едно, желание и отвращение, изтъкани в една и съща длан. Тази книга е животоописание и в същото време носи динамиката, вълнението и силата на самия живот. Ту катери своите върхове триумфиращо, ту пълзи изтощено в калта.
А краят ни довежда до кървавия военен преврат на Пиночет, излял се по страниците й като суров разказ за тези мрачни, жестоки и брутални години, на които самата Алиенде е била свидетел.

Стилът на Алиенде е нежен като коприна и твърд, където е необходимо, нейното перо умело може да предаде направо в душата на читателя всяка интонация и чувство, всеки нюанс дори и на най-тривиалните реплики. А фактът, че тази история е нейният дебют, сам по себе си обяснява това, че днес тя е едно от най-коментираните имена в литературния свят. Роля в този силен страт играе несъмнено и историята на нейното семейство, което е било пряко замесено в събитията от онези години (президентът Салвадор Алиенде е брат на баща й).
"Сякаш отворих артерия. Така извираше всичко от мен", казва самата Алиенде за своята първа книга.

В началото на тази история се питаш как ли ще свърши. Ще свърши ли изобщо? Нима животът спира? Къде ще бъде последната точка.
Ами как къде! В началото. Точно като кръговрата на живота.


http://readersense.blogspot.com/2020/...

Qué barbaridad, para nada me esperaba semejante novelón.

Realismo mágico.

Tres generaciones. Familia relacionada con la política.

Un país corrupto. Revolución. Golpe militar.

Protagonistas mujeres.

Espíritus. Clarividencia. Profecías.

Amor. Odio. Violencia. Perdón. Castigo. Rencor. Sacrificio. Poder. Ideales.

Y todo ello con una narración sumamente sensible, a veces sutil y poética, otras cruda y sincera. Se mezcla en ocasiones el mundo de aquí con el de allí, lo que ocurre con los recuerdos y estos con las predicciones.

Me ha gustado mucho más que Cien años de soledad y que Los recuerdos del porvenir, a los que tanto recuerda. Sin duda se ha convertido en una de mis novelas favoritas. De las que deja resaca.

Kitabın benim için en etkileyici taraflarından biri onlarca karakterin hiçbirinin hikayesi öne çıkmıyor. Herkesin hikayesini eşit olarak anlatmış. Kitabı okuyanlar olarak mutlaka favori karakterimiz ve onun başından geçenler oluyor, fakat Isabel hanım herkesi o kadar eşit anlatmış ki keşke şunu biraz daha anlatsaydı diyerek şikayet edemiyorsunuz.
Marquez gibi Isabel hanım da hikayeyi yoyo gibi en ileri sarıp başa çekerek anlatıyor. Olayların nasıl sonlandığını en başında öğreniyorsunuz. Olayın nasıl sonlandığıyla değil nasıl yaşandığıyla –genel- ilgilenmeniz gerektiğini usul usul öğreniyorsunuz kitap boyunca. (Spoilerdan nefret edenler için enteresan bir deneyim olacaktır klgldfkg)
14 bölümden oluşan kitabın ilk 12 bölümünü gerçeküstücülüğün ağır bastığı haliyle okurken geri kalan bölümlerde gerçeküstü olacak kadar gerçekdışı hikayeleri tüm gerçekliğiyle okuyorsunuz. Kitabın başında acaba bunlar olmuş mudur derken, benzer tarihi olan bir coğrafyada yaşayan biri olarak bunlar kesin olmuştur diyerek kitabı tamamlıyorsunuz. Hikayeye bir anda ortak oluyorsunuz, kendi tarihinizdeki benzerlikleri kıyaslıyorsunuz.
Son olarak çeviriden bahsedecek olursak, Nihal Yeğinobalı standartlarının üstünde olmakla birlikte Türkçe’de İspanyolca’dan ortalamanın üstünde çeviri yapan bir çevirmenin elinden çıkmış olsaydı sınıf atlayacak bir kitap olurdu. Nihal Hanım kitabı İngilizceden Türkçeye kendi uyduruk kelimeleriyle çevirmiş olmasına rağmen elimden bırakmadan okudum kitabı.
Pablo Neruda’yla yaptığı bir röportaj esnasında Neruda’nın çok renkli bir hayalgücün var, gazeteciliği bırak kitap yaz demesi üzerine bir şeyler yazmaya başlayan Isabel hanım iyi ki Neruda’yı dinlemiş de yazmış.
Çok şiddetli tavsiye ve özenme ile ani bir kararla başlamıştım kitaba. Son zamanlarda aldığım en isabetli kararlardan biriymiş, bilmiyordum.