La Tre stelline sono una media tra le due che, secondo me, si merita la prima parte (lunga, noiosa e ripetitiva) e le cinque che invece merita la seconda, quando cioè la storia vira verso il legal thriller. sono stata in procinto di lasciar perdere la lettura per un senso costante di già visto, già sentito nella feroce critica ai vacui anni '80 (ma immagino che in certi contesti la situazione non sia cambiata molto) e questo, a mio parere, dimostra che l'aspetto di denuncia sociale del romanzo di Tom Wolfe non regge al passare del tempo.
L'aspetto che ho trovato più interessante è la descrizione dei racconti tra stampa e potere.
Da metà libro in poi, l'intera vicenda si anima e non è più possibile staccarsi dal libro: il rischio è, comunque, di non arrivare mai a leggere quelle pagine per la noia che si può provare leggendo la prima metà del libro.

Mental and good fun. Just like New York imagines itself to be. But New York is just annoying.



"Vulgar, but not as vulgar as Louis Vuitton, thought Sherman."

"He gave the boy a wide-eyed smile of such warmth and love, it caused Kramer to swallow"

"If you consciously envisioned something that dreadful, then it couldn't possibly take place, could it ... God or Fate would refuse to be anticipated by a mere mortal, wouldn't He ... He always insisted on giving His disasters the purity of surprise, didn't He ..."

"The telephone blasted Peter Fallow awake inside an egg with the shell peeled away and only the membranous sac holding it intact. Ah! The membranous sac was his head, and the right side of his head on the pillow, and the yolk was as heavy as mercury, and it rolled like mercury, and it was pressing down on his right temple and his right eye and his right ear. If he tried to get up to answer the telephone, the yolk, the mercury, the poisoned mass, would shift and roll and rupture the sac, and his brains would fall out."

"Like more than one Englishman in New York, he looked upon Americans as hopeless children whom providence had perversely provided with this great swollen fat fowl of a continent. Any way one chose to relieve them of their riches, short of violence, was sporting, if not morally justifiable, since they would only squander it in some tasteless and useless fashion, in any event."

"but the Brits hung on every word with rapt and beaming faces, as if he were the most brilliant raconteur they had come across in the New World. They chuckled, they laughed, they repeated the tag ends of his sentences, like a Gilbert and Sullivan chorus."

"Kramer felt embarrassed for the boy, who appeared to be deep in the book. The title was The Woman in the Dunes. As best as Kramer could make out from the cover, the author's name was Kobo Abe."

"As soon as he said 'conscience,' he realized that every guilty man talks about his clear conscience."

"Despite everything, Sherman was pained to learn that he had been a dud at the Bavardages'."

"in short, he was learning for himself the truth of the saying 'A liberal is a conservative who has been arrested.'"

"The Protestants were split up into such a crazy bunch of sects nobody could even keep track of them all. It was all very pagan and spooky, when it wasn't ridiculous. They were all worshipping some obscure Jew from halfway around the world. The Rockefellers were! The Roosevelts even! ... You could joke about the Wasps, and he often did so with his friends, and yet they weren't so much funny as creepy."

The book is certainly dated, but it's very good and the "masters of the universe" crowd still has that sense of untouchability as so beautifully exposed in the book. It's a really well-written book

Let us not speak about the dreadful movie that was made from this novel, starring the normally reliable Tom Hanks. Put that out of your mind. Let’s just focus today on the book, which I first read in the late 1980s. I loved it, loved it enough that I read all of Tom Wolfe’s subsequent novels, even though none of them lived up to this one, Mr. Wolfe’s (R.I.P.) fictional masterpiece.

The plot of the story surrounds an automobile accident in which a young black man is struck and left in a coma. Sherman McCoy, a self-described “Master of the Universe” who earns a million dollars a year as a bond trader yet still lives beyond his means, is arrested for the accident. And make no mistake, it’s a good story, with some great courtroom scenes.

But what makes the book is the quality of the writing and the detailed descriptions within. Wolfe brings his reporter’s background to bear as he describes so many different pieces of 1980s New York City, from the DAs and cops tackling street crime to Upper West Side dinner parties. His characters, major and minor, are richly drawn and constantly entertaining, in particular Reverend Bacon, an Al Sharpton-like figure ready to turn the accident into a crusade, and Peter Fallow, the British muckraking tabloid writer, who falls into this story and makes the most of it. And the writing itself is gold, with great dialogue and inner monologues, and often powerful exposition:

And in that moment, Sherman made the terrible discovery that men make about their fathers sooner or later. For the first time he realized that the man before him was not an aging father but a boy, a boy much like himself, a boy who grew up and had a child of his own and, as best as he could, out of a sense of duty and, perhaps, love, adopted a role called being a father so that his child would have something mythical and infinitely important: a Protector, who would keep a lid on all the chaotic and catastrophic possibilities of life. And now that boy, that good actor, had grown old and fragile and tired, wearier than ever at the thought of trying to hoist the Protector's armor back onto his shoulders again, now, so far down the line.

There has been more than one Great American Novel, a novel that perfectly captures its time and place in America.  The Adventures of Huckleberry Finn.  The Great Gatsby.  To Kill A Mockingbird. I would submit that The Bonfire of the Vanities and its perfect, satirical portrayal of 1980s New York City, is a worthy addition to the list of such novels. A must read.

Las estructuras sociales sobre las que se asienta el teatro de la vida están unidas por un hilo tan fino, que cualquier traspié puede romperlo. Uno vale lo que aparenta, muestra su superioridad con lo que acumula, sin importar cómo ha sido obtenido. Su vanidad acrecienta su ego pero su caída será épica. Al otro lado están los que se creen desposeídos, los que envidian al que tiene, pero que son fácilmente manipulables. Pues la verdadera vanidad, lo que llena de orgullo, lo que te coloca en otra dimensión, por encima de las riquezas y la fama, más allá del bien y del mal, es el poder. Y ese poder se puede ejercer desde un periódico, un juzgado, en el Bronx o en Wall Street.

fiction was not his strong suit... clunky writing, unclear characters, weird flow... sad.

Трудна книга, мъчителна за четене. Много политика и придружаващият я цинизъм. Жалко, че за толкова години правилата на политическата и медийната игра не само не са се променили, а много са се влошили. Но още по-жалкото е, че (съдейки по моите реакции) ние сме обръгнали и приемаме, че нещата с медиите са точно такива и затова винаги имаме едно на ум с "новините". Но това не ни прави по-малко податливи към манипулации - нито нас, зрителите, нито зависещите от медийното отразяване политици. Определено книгата засяга актуални и тревожни теми. Не ми е комфортно когато не мога да заема страна и да кажа - тези са добрите, а тези лошите, светът трябва да е такъв, а не онакъв. Не харесвам когато няма щастлив край. Но не е ли това идеята на добрата книга - да ме извади от комфортната зона?

От времето на цар Соломон и неговата въздъхната “суета на суетите” се е променил само мащабът. Той вече е глобален.

Тръгва от предизборната кампания на един главен прокурор и двама кандидати за кметския пост (единият от които - настоящият кмет) в Ню Йорк, в навременна комбинация с блъснат чернокож младеж от бял шофьор на лъскав мерцедес. Никоя лъжа не е неудобна и никоя истина не е от значение и не е невъзможна за замитане. Залозите удрят тавана на съдебните зали в Бронкс, триметровите прозорци на пищните обитавани архитектурни колоси на Пето Авеню, залите с компютри и лудо надцакване с непреводими на прост човешки език финансови инструменти на Уолстрийт, жужащите нюзрумове на големите медии, дори изисканите ресторанти - гнезда на държавни глави и финансови величия. И всички те рикошират в гетото.

Страданията на гетото и жестоките последствия на расизма са осребрявани изключително ловко между образованите мафиоти, произлезли и царуващи над същото това гето, и представителите на всички възможни обществени сили - власт, медии, църква и достопочтеното “общество”. Познато, нали?

Географската карта на фалша е опъната пред смаяната публика с размах, точен мащаб, кристална яснота, сарказъм и мъничко тъга. Ню Йорк на белите протестанти, на евреите, на латиноамериканците, на чернокожите, на бледоликите пришълци от Европа е показан в замразен кадър. Привидно отделни вселени, пресечните им точки и тайни свързващи проходи се оказват удивително много.

Дисекцията плавно разрязва пластове съдебна система, продажба на гласовете на бедните и престъпните, фабрикуването на неустоимите цунамита от фалшиви новини, ежедневието на адвокати, съдии, прокурори, брокери, богати наследници, журналисти, сервитьори, изтормозени полицаи или на редовните посетители на съдебната зала и следствения арест. Нито една констатация на Улф не е успокояващо политически коректна по тогавашните и по днешните “стандарти”.

Улф е изстрелял всеки един клавиш на пишещата си машина след натискането му в куп посоки, без нито един пропуск. Като истински разследващ журналист ни потапя и в най-малката подробност от сюжета, до последна запетая. Като шедьоврите на интериорния дизайн, съпътстващи бляскавите приеми на висшето общество - до последната гънка златиста драперия или мраморна облицовка. Или миризмите в следствения арест. Душевните състояния на героите са проследени до извивката в интонацията на гласа. Герои, които сме презирали в началото, неочаквано ни стават симпатични, насила освободени от суетата си, а тези, които са ни били симпатични, се сливат с маниашкия карнавал на различните суети и шарени привидности.

Светът на 2020 г. е изумително ясно отразен в света на 1987 г., когато е издадена книгата. Нито една горчива констатация за умишлено замъглените, скърцащи и разместени обществени механизми или струни на човешката душа не е остаряла и излязла от употреба.

А Том Улф, подобно на неговия великолепен съдия Ковицки, е последният ни приятел, който няма да се огъне пред чудовищния натиск. Но и той като него е един от малкото и е натикан в ъгъла.

Разкошен превод на Зорница Христова! Предвид всички езикови гимнастики и заигравки на Том Улф българското издание е просто наслада!

***
▶️Цитати: