***** SECOND REVIEW ********

As promised I took a second look at this book, I will leave the original review below this one.

I still find the rape scene in this book repulsive, even though AR wrote once that "if it was rape it was rape by engraved invitation." I point out that Dominique herself CALLED it rape. She goes on about her own self loathing and wanted to shout out that she had been raped. Dominique is painted as a character so world weary and despising of society that she could only (finally) be aroused by a man who could "take her". Both Dominique and Roark are described as having condescension and violence as "positive" traits.

Okay, so I waded through this huge pretentious, self congratulatory, patronizing tomb. Having read more than this by AR I've got to say that while she hits the nail squarely on the head in some ways she takes the hard lessons life taught her and gets many wrong answers (not all wrong, but many wrong, at least in my opinion). To her compassion is the same as weakness. The word "compassion" has nothing but negative connotations. She cannot (and I truly believe it's "cannot" as well as "will not") see the difference in willingly giving help as opposed to being compelled by law to give up your living to those who "won't" work. The fact that there are many (and I admit possibly even most) who when given help will simply do nothing but keep asking for a hand-out extrapolates out for her that ever giving help is simply enabling loafers. She saw all unselfishness as weakness and all who acted unselfishly as hypocrites.

One can only wonder how she would have looked at Mother Teressa...probably as a weak dupe...or the world's greatest con-person who never got caught?

Personally I like Atlas Shrugged better as far as an actual novel goes. Dominique is such an odd personality that while I know AR was basing the character on herself, she was just too odd. I mean am I the only one who finds a woman who can't get aroused unless she's physically assaulted as a protagonist a little troubling? Oh well, beating a dead horse I suppose.

The book has good points and AR is a good writer of prose, at times, but not consistently, at least that's my take. I will raise the rating to 3 stars, mainly because the 1 star rating was a visceral reaction to a scene where the male protagonist rapes the female protagonist.

************** Original review below this line *******************


How do I rate this book??? I believe that while Ms.Rand has some huge holes in her reasoning she also had some insights. I think this is a book everyone should take a look at (especially now). I would hope we can differentiate between the valuable and the dross. Read this book (and her other works) with an open and also a critical mind. She has some important insights into human nature and the way humans think and the way the world actually works. She simply carries some of it to a place where it doesn't apply. For example, those who produce will come to a point where they will stop alloying themselves to be stripped of the rewards of their work and thought, it's human nature. On the other hand her view of those who need help and the spiritual side of life are somewhat wanting. she seems to be heavily influenced by Nietzsche.

I prefer Atlas shrugged to this novel. You can see Ms. Rand in the heroines of both books. In Atlas Shrugged she (Dagny Taggart) "trades up" in her romantic relationships each time she meets a "stronger" man who better exemplifies Ayn Rand's ideal (representing her philosophy "objectivism"). In this book, the heroine (Dominique Francon) is or "appears to be" raped by the "strong hero" Howard Roark. I say "appears to be" because even though to many readers and reviewers of the book at it's publication and since it is an obvious rape (and that includes me) Ms. Rand wrote that "if it was rape, it was rape by engraved invitation." I found this so distasteful that I completely lost my taste for this book and put it down.

4.5

Trải nghiệm đọc sách rất thú vị, cho điểm đánh giá cũng rất khó khăn.

1200 trang sách mang tới cho bạn những bức tranh, sự lộn xộn và thống nhất về
- Vị tha hay vị kỉ. Sống đời suối nguồn và đời thứ sinh
- Sống với giá trị như một điều hiển nhiên, như một hy vọng, như sự tranh đấu và lạc lõng
- Sự hiện diện thuần khiết làm thay đổi không gian và thời gian
- Tận cùng của cái ác, tận cùng của cái đẹp
- Những điều tồi tệ được tạo ra bởi đám đông và dành cho đám đông
- Sự cực đoan mang tính giải thoát, tự do
- Tình yêu hoang dã và hoang dại và hoang đường
- Hi vọng cho một thế giới mới nhưng dường như đã không thành

Sách có thể tạo ra nhiều thái cực, hoặc cực thích hoặc cực ghét. Cực thích thì nên nghe thử người cực ghét, và ngược lại, để có thêm góc nhìn và tận hưởng một kiệt tác như Suối nguồn.

If you like your characters rendered in stunning Black and White, without all that pesky grey in between, this is the book for you. With characters as self-centered and unbelievable as they are unlikeable, is it any wonder that architecture students who are encouraged to read this end up so full of themselves? I wouldn't use it to prop up the short leg of the couch. I throw my poop at it.

Well well well… a solid 4.5 or 4.75…Almost a 5 star book…
The ONLY minor point I don’t like is how the author has such an extreme POV on some religious and politicals issues…
Other than that, amazing book! It made me think about it the whole week I read it …
Brilliant, but too extreme…

"Научи се да цениш себе си, което значи- да се бориш за своето щастие. "
~ Айн Ранд

"Изворът" е творба за идеалите. Това е най- вече книга за хората, които отстояват себе си, влагат сърце и душа в нещата, които правят; които обичат да изпипват детайлите, не защото така е редно, не за да се докажат на някой, а заради себе си, заради техния естествен стремеж към съвършенство, заради желанието да дадат най- доброто от себе си, оставайки верни на принципите си. О, не, не бъркайте понятията перфекционизъм и перфектност, индивидуализъм и егоизъм. Защото има тънка разлика. И прочитайки тази книга, може би ще усетите каква е тя. Не всеки може да бъде първенец в нещата, които прави, но всеки може да влага всичко от себе си за нещата, които прави. Ключовия двигател, мотиватор, катализатор за това обаче се състои в едно единствено нещо- страст. Страст да сътворяваш; страст да оставяш ясен почерк; страст да градиш; страст да изпипваш нещата; страст да развиваш себе си, изграждайки все по- добра своя версия; страст да се открояваш, не защото се мислиш за по- добър от другите, а защото искаш да ��апазиш своята идентичност.
Контрастът между тези, които претупват нещата, и тези, които показват отношение към детайла е било актуално от време оно и ще остане такова, докато свят светува. И това, което задвижва целият този механизъм не е мотивацията, а просто това да ти пука, да си заинтересован, да си ангажиран. А това не става с меркантилни средства. Това е нещо, което човек или носи в себе си, или не. Това се казва ХЪС да останеш верен на себе си и на онова, което обичаш.
Отношението към това, което правим показва най- вече отношението към самите нас, нашето самоуважение, нашата вътрешна сигнатура.
Главният герой Хауърд Роурк е точно от малкото, които влагат своята страст, своята същина да сътворяват. И именно затова е и презрян. Защото се откроява като сигнална лампа сред масовата мъгла. Такива хора като Хауърд Роурк са винаги трън в очите на тези от другата страна на монетата, защото са като огледало, отразяващо собствените им недостатъци.
Това е ТОЙ, който не го е страх да отхвърли правилата и не потъпква принципите си, за да не го изключат от играта. ТОЙ, който няма нужда от одобрението и оценката на другите, защото има своите лични стандарти и значимост. ТОЙ, който е уверен, знае какво иска и знае как да го постигне. Това е ТОЙ, който има смелостта да заяви себе си.

"На мен ми предстоят, да речем, шестдесет години живот. Повечето от тях ще прекарам в работа. Избрал съм си работата, която искам да върша. Ако тя не ми доставя наслада, сам осъждам себе си на шестдесет години изтезание. А мога да изпитам наслада, само ако си върша работата по възможно най-добрия за мен начин. Но най-добрият начин е въпрос на стандарти и аз определям своите собствени стандарти. Не наследявам нищо. Не съм продължител на никоя традиция. Възможно е обаче да стана основоположник на някаква традиция."

"Мразя некомпетентността. Вероятно тя е единственото нещо, което истински мразя. Но тя не ме е подтиквала към желание да властвам над хората. Нито да ги поучавам. Подтиква ме да си върша работата по своя начин и ако трябва, нека ме разкъсат на парчета. "


В историята ясно се открояват няколко типа хора:

- уверени и непокорни идеалисти, ярки индивидуалисти с буден ум, които не потъпкват принципите си; хора, които мислят самостоятелно, имат собствено мнение и не робуват на предразсъдъци- точно като Хауърд Роурк

- дребнави душици, които са склонни да постигнат целите си на всяка цена; интересчии и нагаждачи, които са готови да лижат з@дници, за да постигнат своето; паразити, човечета, които се облагодетелстват на гърба на другите и трупат позитиви и успехи за тяхна сметка; хора, които печелят света, но губят себе си- точно като Питър Кийтинг. Дълбоко нещастен в себе си, защото колкото и да драпа да е на върха, винаги ще е едно стъпало по- надолу. Финансово удовлетворен, но морално и принципно ограбен.
Накрая обаче ми стана жал за него, защото той всъщност бе жертва, най- вече на болните амбиции на майка си, на това да се доказва постоянно на някого и да покрива очакванията на другите.

"...жалост към този човек, лишен от достойнство и надежда, към неговата обреченост, към чувството му за безвъзвратност."

Неговото нещастие и вътрешна неудовлетвореност идваше точно от там- да прави това, което ще накара другите да го оценят и да се гордеят с него, сякаш тяхната оценка беше основа за неговата собствена самооценка. Горкият той, който имаше уж всичко, но всъщност нямаше нищо. Жалко, че не успя никога да изпита свободата на духа.
Тъжно е... " светът, в който това уродливо усещане   ( жалост) се нарича добродетел, е твърде несправедлив."

- вълци в овча кожа; манипулатори от висш порядък, които тихомълком подронват устоите и се опитват да дирижират живота на другите, защото това е единствения начин да отклонят вниманието си от собственото им безлично и комплексарско съществуване; хора, които са като подводно течение, примамват те и те завличат на дъното - точно като Елсуърт Тухи. Коварно, нещастно, дребно човече, чиято основна цел е да не допуска да има открояващи се, незаменими личности, в името на неговата вяра, колективизмът.

- бунтари, които се бунтуват не само срещу света, но и срещу самите себе си; хора, които не искат да се привързват към нищо и никой, защото това ограбва тяхната свобода и ги подчинява- точно като Доминик Франкън.

- хора, които държат властта в ръцете си и имат възможността да се заиграват със съдбата на другите, да ги подчиняват, когато и както решат- точно като Гейл Уайнънд.

Ще е голямо клише ако кажа, че " Изворът" е вдъхновяващ шедьовър, но той е точно такъв. Извор на смисъл, извор на съзидателност, извор на високи цели, извор на принципи. Айн Ранд е внедрила по един майсторски начин своята философия( която страшно много ми харесва) в художествена литература и е изобразила нагледно светът с неговите механизми. Тя разчупва статуквото на правилата, излиза извън рамките на наложената матрица и ни показва изкристализирал индивидуализъм. Изключително жив език, рисуващ прецизно увлекателни картини.
Това не е просто книга. Това е концентрирана форма на философия, която няма аналог- оригинална сплав между рационализъм и екзистенциализъм. Айн Ранд се бори срещу размиването на индивидуализма и претопяването в една обща маса. Обективизъм, рационален егоизъм, свобода и независимост на идеите- ето това е идеологията на Ранд, която тя така умело облича в неподражаем стил на писане.

=====

" Не е ли липсата на его коренът на всяко презряно деяние? Човекът, който мами и лъже, но запазва фасадна почтеност. Знае, че е нечестен, но другите го мислят за честен и той извлича от това себеуважение втора ръка. Човекът, който печели престиж чрез чуждо постижение. Знае колко е посредствен, но е велик в очите на другите. Неудовлетвореният неудачник, който изповядва любов към по-низшия и се вкопчва в некадърните, за да докаже превъзходството си със сравнение. Човекът, чиято единствена цел е да прави пари. Не, не виждам нищо лошо в желанието да се правят пари. Но парите са само средство към някаква цел. Ако човек ги иска за лични нужди – за да инвестира в своето умение, да твори, да изследва, да пътува, да се наслаждава на лукс – той е напълно морален. Но хората, които поставят парите на първо място, отиват много по-далеч. Личният лукс е ограничено начинание. Тези хора се стремят към показност: да се изявяват, да смайват, да забавляват, да впечатляват другите. Такива са хората втора ръка".

" Хората ненавиждат страстта, голямата страст."

"Никой не е в състояние да ти разкрие най-важното, онова, което е същността, изворът. Създаденото от теб… то е твое, не мое, аз мога само да ти покажа как да го правиш по-добре. Мога да ти дам средствата, но целта… но целта е твоя."


„Най-трудното нещо на света е да правим онова, което искаме. То изисква най-голяма смелост. Онова, което наистина искаме.”

Защитната реч на Хауърд Роурк взриви от кеф всичките ми сетива. Споделям откъс от любимата ми част. ( Част 4, глава 18). Ще сложа само есенцията:

" Способността да се твори не може да се преотстъпва или отнема, да се споделя или дава назаем. Тя принадлежи на отделни, индивидуални хора. Сътвореното от нея принадлежи на твореца. Хората се учат един от друг. Но ученето е само размяна на суровина. Никой не може да даде на друг способността да мисли. А тази способност е единственото ни средство за оцеляване.

Човек не получава на земята нищо наготово. Всичко, от което се нуждае, трябва да бъде произведено. И тук човек се изправя пред същностната алтернатива: той може да оцелее по един от двата начина — или чрез самостоятелна дейност на своя разум, или като паразит, захранван от умовете на другите. Творецът е създател. Паразитът е крадец. Творецът се изправя сам срещу природата. Паразитът се изправя срещу природата чрез посредник.
Творецът се стреми да властва над природата. Паразитът се стреми да властва над хората.
Творецът живее заради своята работа. Той няма нужда от други хора. Неговата първостепенна цел е вътре в самия него. Паразитът живее живот втора употреба. Той има нужда от другите. Другите се превръщат в негов първостепенен мотив.
Творецът има нужда на първо място от независимост. Мислещият разум не може да работи под никаква форма на принуда. Той не може да бъде обуздаван, жертван или подчиняван на каквито и да е съображения. Той изисква пълна независимост на действието и мотива. За твореца всички отношения с хора са второстепенни.
Посредственият човек има нужда на първо място да си осигури връзки с хората, които да го хранят. За него отношенията с хората имат първостепенно значение. Той твърди, че човекът съществува, за да служи на другите. Той проповядва алтруизъм.
Алтруизмът е доктрина, която изисква човек да живее за другите и да поставя другите над себе си.
Никой не може да живее за другите. Човек не може да споделя нито духа, нито тялото си. Но посредственият човек използва алтруизма като оръжие за експлоатация и преобръща фун��амента на нравствените принципи. На хората са натрапвани всевъзможни правила за унищожаване на твореца. Натрапва им се, че зависимостта е добродетел."

​​Літературу варто любити і цікавитись нею хоча б тому, що інколи вона тебе може приємно здивувати. Ти можеш читати багато книг, знати про основні сюжетні повороти, хитрощі авторів, розуміти "шлях героя", але в один момент в житті може з'явитись книга, від якої нічого особливо не очікуєш, але вона нагадує тобі про те, за що ти колись давно полюбив літературу.

"Джерело" Айн Ренд це книга, якою або захоплюються, або критикують, або ігнорують. Власне, я так розумію, це стосується всієї творчості Айн Ренд та її філософії об'єктивізму. Так чи інакше можу зрозуміти усі три категорії.

Захоплення. Коли ти читаєш книгу на 700+ сторінок десь трохи більше ніж за тиждень, при цьому моментами ти б не зупинявся, якби не сон, то це прекрасний показник того, що є в цій книзі щось, що чіпляє. Харизма. Мої перші емоції були "Чорт, тут же нічого не відбувається ніби, якісь архітектори, пафос…Але чому я читаю вже три години підряд і не хочу зупинятись?". Разом з цим я помічав у тексті щось таке, що було дуже сучасним, дуже актуальним, мені важко було повірити, що "Джерело" написане 80 років назад. Було відчуття, що Ренд випереджає свій час, власне, як і головний герой книги - архітектор Говард Рорк. І Рорк став тим магічним персонажем, який тримав мене в сюжеті. Якщо "Джерело" для мене це харизматична книга, то Говард Рорк - це харизматична людина. Але всі інші персонажі лиш трішки поступаються йому - всі вони такі ж цікаві, за ними хочеться спостерігати, і їхні взаємодії зачаровують.

Критика. Залежить від того, що ви бачите в цій книзі, який ваш рівень начитаності і літературні вподобання. Це книга не для всіх. І навіть якщо вам здається, що вона може вам сподобатись - ну не факт. Але парадокс в тому, що про ці наші уподобання і є ця книга. Це як маніфест - він може комусь сподобатись, або ні, але якщо не сподобався, то це може свідчити про те, що вам потрібен інший маніфест, а не те, що вам не подобаються маніфести. В словах Рорка, Тухі, Домінік і Вайненд ми можемо впізнати нас або інших людей, погляди, дії та переконання. Тут виокремлюються дві сили - колективізм та індивідуалізм, але від рівня вашої підготовки залежить, чи побачите ви тут ще якісь протистояння різнорівневих ідей. Такий тип літератури, який підв'язаний так сильно під філософію, та ще й таку, в якій домінує таке страшне слово як егоїзм, а протистоїть йому таке приємне слово як альтруїзм, не може апріорі подобатись всім. Але як мінімум він є цікавим для ознайомлення.

Ігнор. Я почув про "Атлант розправив плечі" і феномен Ренд десь років 10 тому. З того часу ігнорував. Зараз прочитав "Джерело" і думаю десь пізніше почитати й інші книги авторки. Але є щось в ній таке, чого люди остерігаються. Хтось відчуває, що ідеї дуже радикальні, хтось розуміє, що не зможе відділити сюжет від філософії, хтось взагалі сприймає це як якусь секту (це не так). Моя рекомендація - спробувати.

Я мало сказав про сюжет, більше про емоції та думки, але сюжет не важливий за великим рахунком. Головне те, що книга заслуговує на увагу, на дискусії, на рефлексії, і на прочитання. А талант Ренд після прочитання для мене безперечний. Не думав, що мені аж так відгукнеться, але відгукнулось.

В межах розумного

First of all let me say, just because I've read The Fountainhead doesn't mean I agree with Ayn Rand's views. But it's an important work of fiction because it has influenced so many people around the world and still continues to do so. Having said that, the novel does showcase her political and social views which focus on the power of the individual and their abilities to achieve their goals, which is the only way to improve society, at least in Ayn Rand's mind. On the other hand, she despises socialistic views and the thought of society acting as a group or collective. Unions for example are evil. Does any of this sound familiar? It should, you can see it everyday in our government representatives all over the world.

The Fountainhead does have interesting characters and a decent plot that makes it readable, and that's what I focus on. But the characters and the world she creates are unreal, it's a fantasy world that is hardly recognizable to us as reality. But still, readers are going to hate and to love this novel based on whether their views agree or disagree with Rand's. All you have to do is look at the reviews here on Goodreads to see that.

Even though my political views stand directly opposite of Rand's, I'm glad I've read her work to try and understand how and why such a large group of people could idolize her and her views. I don't get it, but I do believe Pogo when he said, "We have met the enemy, and he is us".

I did not like The Fountainhead as much as Atlas Shrugged. Atlas Shrugged was more of a page turner. There were very specific character goals that drove that story. The Fountainhead had a gradual buildup to a very climactic courtroom scene. The Fountainhead took the reader on a very linear journey, but never going beyond the basic story of a man who wants to succeed. Of course there are more nuances than that, but that is the basic essence. Atlas Shrugged takes a more epic approach and raises more issues and more awareness of the world around you. As Ayn Rand has said, The Fountainhead was the story of man, while Atlas Shrugged was a story of society. And, of course, society is going to have more things going on in it.
Both stories revolve around a central character, the perfect man. In The Fountainhead, this man is Howard Roark, Architect. While being "perfect" in the Ayn Rand sense, he seems more human than the counterpart in Atlas Shrugged, John Galt, Destroyer, who is more of a god in that story. Even the speeches made at the end by both men are as different. Roark's speech is approachable, readable, understandable and relates directly to the reader. The reader is instantly drawn in. John Galt's Speech, however, is a massive didactic and at times condescending speech that as a reader is a major undertaking in a book as involved as Atlas Shrugged. But the audiences were different for the men. Roark spoke to men who he chose to listen to him. Men who were logical thinkers; cold and objective. Galt spoke to the radio masses; basically sheep. He had to find 42 different ways of saying the same thing, just so the people could understand him. Beyond the speeches these men are different in their presentation in the book. Roark begins and ends the story. Galt is a mystery for the majority of Atlas Shrugged. He is mythic and godlike. Referenced, but never known and understood with the constant elusive and almost meaningless quote "Who is John Galt?" That book really focuses on Dagny Taggert, a rare very strong female character. Atlas Shrugged is really her story, her failing quest to save a world that doesn't understand its own danger from a destroyer. Both she and Galt are a matched pair, similar in philosophies, drive and dedication, but different in their approach. Dagny was relentless in trying to hold the world together, even though the world tried to stop and undermine her at every turn. Galt did not actively seek out destruction. He merely illustrated that without the exploitation of people like Dagny, it will not and can not survive. He simply withdrew himself from being exploited.
One thing that Ayn Rand really impresses me with is that while she gets a kick out of creating and describing and telling the story of the perfect man, she incorporates some of the strongest women I have ever read in literature. As Dagny is in Atlas Shrugged, Dominique was in The Fountainhead. While not as strong or dominate as Dagny, Dominique finds her own niche in the story as the perfect female and satirizes what society usually paints as the "perfect female." Besides being physically attractive she is smart beyond normal comprehension. When trapping herself in a meaningless marriage and playing the part of the "perfect wife," she performed her womanly duties; everything when the husband wanted. Did he love this "perfect wife?" He was miserable because who would want to date a robot who did everything he wanted. She exhibited no personality or thought of her own and was perfectly compliant with everything everyone wanted from her....specifically to show how miserable they can be by simply using her.
Fountainhead is a brilliant novel. Ayn Rand has found a way to share her philosophies in a way that is entertaining and enlightening and only a rare trace of didacticism. The Fountainhead shows a very true if not menacing picture of how evil altruism can be.

Malonė skaitytojo akiai, intelektui. Niekur nebuvau skaičiusi taip preciziškai atlikto veikėjų charakterių pjūvio. Keturi skyriai- keturios asmenybės. Kai kurie be galo sudėtingi, man taip ir nepavyko jų perprasti, galbūt, skaitydama knygą po daugybės metų, įminsiu jų paslaptį Sluoksnis po sluoksnio, asmenybės lupasi, lupasi lyg svogūno galvos, kol prieinama iki pačios šerdies. Ji gąsdina, graudina, kelia susižavėjimą arba pasibjaurėjimą.
Prisitaikėlis, Manipuliuotojas, Diktatorius ir Kūrėjas.
Yra sudėtinga meilės istorija, kuri vertė stebėtis, o kartu džiaugtis dėl originalaus, savininkiškumą atmetančio požiūrio į mylimą žmogų. Kūnas tik mėsa, koks skirtumas, su kuo ją daliniesi.
Faktas, kad romanas pirmąkart pasirodė 1943m., o toks aktualus ir šiai dienai, verčia lenktis autorės talentui ir toli siekiančiai akiai.

Yes: this is just as wretchedly unreadable as you've always imagined.

З перших сторінок ти потрапляєш у знайомий світ. Ні, не світ вже відомого мені “Атланта”, а той, де людина проходить по життю всі передбачені авторкою 750 сторінок тексту і залишається вірною собі, своєму вибору, своєму “я”. Тут авторський стиль настільки знайомий, наче з моменту прочитання славнозвісної трилогії і не минуло цілих 2 роки.
А що ж людина? Людина йде проти суспільства, критичне мислення - проти простого повторення думок інших, оригінальність - проти калькування і вторинності. І хто б ще так перевертав наші уявлення про егоїзм і альтруїзм? Тут дійсно було над чим порефлексувати)
Хіба що лишилося подумати над кількома питаннями:
- Наскільки актуальним в наш час є нівелювання внеску першопрохідців і новаторів?
- Чому Ґейл Вайненд отримав таку неправдоподібну і нелогічну початкову лінію?
І наостанок -  чим займалася всі ці роки Домінік, коли стала місіс Вайненд, якщо не працювала і була “замкнена” вдома?

When I meet people and want to assess their personality, I often ask them what they think of Ayn Rand. There are only two responses I ever get. One is a statement of Ayn Rand's lacking writing skills and reprehensible moral philosophy. The other is a statement that Rand was "brilliant", "ground-breaking", and "life-altering."

When I get the latter, I always know that I have found a new enemy.

Whether you agree with Rand's capitalism on crack and meth philosophy, there's one thing intelligent people cannot disagree about: her writing is terrible. Her metaphors are juvenile; her stories are poorly crafted, and the only people who think she is brilliant are children (literal or otherwise).