I perhaps approached this book in the wrong way.
This is a non-fictional account of a Jewish Italian incarcerated in Auschwitz for ~10 months before the camp is liberated ('If This Is A Man'), and he continues to be without agency as the Russians take him on a meandering route through post-war Europe back to Italy ('The Truce').
I was looking for a narrative that flowed like a story, with characters and a plotline - and certainly the second half fulfilled some of these expectations. The first half was harder to engage with, being a little disjointed and stagnant.
However, the author clearly has a deep understanding of human nature and the eloquence with which he describes and expresses this is very pleasant to read. I also liked the theme of languages that constantly pops up, and how the educated Levi acts as a linguistic chameleon in various settings.
Overall, flashes of literary brilliance make this an interesting read, but I'd be careful not to expect too much from a storytelling point of view if I were to read it again.

Неизбежен е паралелът с Ремарк. "Нима това е човек" и "Примирието" са като "Искрица живот" и "Обратният път" при Ремарк. Но още по-добри. Много по-добри. И брутални със своята автентичност. Примо Леви е великолепен разказвач!

To say it is a "must read" is an understatement. I cannot think of what to say that has not been said before, but then I feel I should say something that would entice others to read it. Dr. Levi writes of atrocious facts with such moderation, fact based (his personal experience, what he witnessed) and at the same time with such profoundness, humanity and deep-rooted pain. It does not help, as nothing would, explain the whys and wherefores of that blackest of black periods in human history that is the Holocaust. Please read it.

Края на книгата направо те втриса.

n  Струва ми се излишно да добавям, че нито един от фактите не е измислен.
Примо Левиn

136
tДа разрушиш човека е трудно - почти толкова, колкото да го създадеш.
...
tЕто ни покорни пред вашия поглед, от наша страна няма никаква заплаха за вас, ни опити за бунт, нито предизвикателни слова, нито дори един осъждащ поглед.

238
tИ така през 1935 година мъжът й бил откаран от Гестапо и повече не чула нищо за него. Мъката й била голяма, но трябвало да се яде и тя продължила работата си в магазина до тридесет и осма, когато Хитлер, “der Lump” произнесъл по радиото прословутата си реч, с която обявил, че желае войната. Тогава тя се възмутила и му писала. Писала му лично, "До господин Адолф Хитлер, Райхсканцлер, Берлин", изпращайки му дълго писмо, в което настоятелно го съветвала да не започва война, защото много хора ще измрат, като извън това му доказвала, че ще я загуби, защото Германия не може да победи целия свят - това било ясно и на децата. Подписала се, прибавила и адреса си. После останала да чака;
tПет дни по-късно дошли кафявите ризи и под претекст за обиск, ограбили и изпотрошили всичко в магазина и в къщата й.

113
tБорихме се с всички сили да не дойде зимата. Вкопчвахме се във всеки топъл час, при всеки залез се опитвахме да задържим слънцето още малко, но всичко беше напразно. Слънцето безвъзвратно потъваше в плетеница от мръсна мъгла, от заводски комини и жици, докато една сутрин дойде и зимата..
tНие знаехме какво значи това, защото бяхме тук миналата зима, а новите скоро щяха да го научат. През месеците от октомври до април, на всеки десет души седем щяха да умрат. Който не умираше, щеше да страда всяка минута, всеки ден; от преди изгрев слънце до раздаването на вечерната чорба трябваше да държи мускулите си напрегнати, да подскача от крак на крак, да кръстосва ръце под мишници, за да издържи на студа. Трябваше да дава от хляба си, за да си набави ръкавици или да губи часове от съня си, за да кърпи старите. Понеже нямаше да можем да ядем на открито, трябваше да се храним в бараката, прави, като всеки разполагаше с една педя от пода, защото бе забранено да се облягаме на леглата. На всички ни щяха да се отворят рани на дланите, а за да получим бинт щяхме всяка вечер да стоим с часове на снега и вятъра пред лечебницата.
tТъй като нашият глад съвсем не беше онова чувство на човек, пропуснал едно ядене, така и начинът, по който студувахме изискваше друга дума. Ние казваме "глад", казваме "умора", "страх", "болка", казваме "зима", но това са други неща. Това са думи свободни, създадени и използвани от свободни хора, които живеят, радват се и страдат в своите домове. Ако лагерите бяха продължили да съществуват по-дълго, щеше да се роди един нов, суров език; такъв език е нужен, за да се обясни какво значи да се мъчиш цял ден на вятър, под нулата, само по риза, долни гащи и раирани затворнически дрехи от док - гладен, уморен, съзнаващ близкия си край.
tТъй както угасва една надежда, така и тази сутрин настъпи зимата.

154
tЧовек се уморява не само от радостта, страха и мъката, но и от очакването. Оцелели до 25 януари, прекъснали от осем дни връзките си с онзи свиреп свят, който все пак беше цял един свят, повечето от нас бяха твърде немощни дори да очакват.

81
tНе вярваме в най-очевидния и прост извод: че по природа човек е брутален, егоист и глупав в поведението си, когато му е отнета всяка цивилизована надстройка, както, че затворникът е човек без задръжки. По-скоро мислим, че в случая единственото заключение е следното: пред мъчителната нужда и физическото страдание много социални навици и инстинкти са обречени на мълчание.

27
tПредставете си сега един човек, комуто със загубата на любимите хора са отнели дома, навиците и дрехите - абсолютно всичко, което притежава. Такъв човек ще бъде изпразнен от съдържание, осъден на страдание и нужда, лишен от достойнство, неспособен да разсъждава, понеже често се случва оня, който е загубил всичко, да загуби и себе си. За такъв човек е лесно да се решава дали да живее или да умре, защото той вече не принадлежи към човечеството; в най-добрия случай го преценяват само с оглед на това доколко е полезен. Тогава ще се разбере двоякото значение на термина "Лагер за масово унищожение", ще стане ясно и какво искам да кажа с израза "да лежиш на дъното".

49
tНа маршировката сутрин и вечер, когато затворниците отиваха или се връщаха от работа, никога не липсваха есесовци. Кой можеше да им отрече правото да присъствуват на тази хореография, ставаща по тяхна воля, на танца на угасналите хора, които идваха от мъглата и изчезваха в нея отряд след отряд? Какво по-конкретно доказателство за тяхната победа?

53
tДотук пътувахме с пломбирани вагони; видяхме да отвеждат на смърт нашите жени и деца; превърнати в роби, стотици пъти отивахме и се връщахме с маршова стъпка към безропотния си труд, с изпепелени души, преди още да е настъпила анонимната ни смърт. Ние нямаше да се върнем. Никой не трябваше да излезе оттук и да занесе на света, заедно със знака, жигосан върху плътта ни, лошата вест, какво човек е дръзнал да стори на човека тук, в Освиенцим.

65
tВсички проявявахме животинско нетърпение да натъпчем стомаха си с топлия буламач, но никой не искаше да е пръв, защото на първия се падаше най-рядката чорбица. Както винаги, Капо ни се присмиваше и ругаеше за нашата лакомия, но внимаваше да не разбърква чорбата, защото гъстото на дъното му се падаше по право. После настъпваше дълбокото, целебно блаженство на отпускането, на топлината в стомаха и на разгорялата се печка в бараката. С пестеливи и точно отмерени движения пушачите свиваха тъничка цигара; дрехите ни, прогизнали от кал и сняг, задимяваха край зачервената печка - и се разнасяше воня на кучкарник и стадо.
tПо мълчаливо съгласие никой не говореше - в миг всички заспиваха, притиснати един до друг, някои изведнъж се накланяха напред, но бързо и рязко се изправяха. Иззад току-що спуснатите клепачи нахлуваха сънища, обичайните сънища: че сме си вкъщи, в чудна, гореща баня; че сме си вкъщи, седнали на масата; че сме си вкъщи и разказваме за този наш безнадежден труд, за вечния ни глад, за това как спим като роби.

72
tПри залез изсвири сирената за прекратяване на работа, и тъй като поне за няколко часа всички бяхме сити, не избухнаха свади, станахме добри, не стана нужда Капо да ни бие; отпуснахме се в мисли по нашите майки и жени, което не ни се случваше често. За няколко часа можехме да бъдем нещастни като свободните хора.

63
tХапех силно устни, защото знаех от опит, че причиняването на малка странична болка спомага за мобилизиране на последните резерви от енергия. Това знаеха и Капо; някои ни биеха, едва ли не приятелски, когато мъкнем товари и ударите им бяха предружени с увещания и насърчения, както постъпват каруцарите с добрите коне.

263
tГосподин Унфердорбен знаеше за Мавъра много повече неща от нас. Научихме, че Мавъра не е (или не е само) един стар лунатик: Вързопът си имаше своето обяснение, както и животът на скитащия старец. Вдовец от много години, имал дъщеря, една-единствена, вече петдесетгодишна и парализирана на легло; никога нямало да оздравее. Мавъра живеел за тази си дъщеря; пишел й всяка седмица писма, които нямало да стигнат до нея, само за нея работил цял живот, така че потъмнял като орехово дърво и станал твърд като камък. Само за нея Мавъра скитал по света и събирал всичко, което му попаднело под ръка, всеки предмет, които криел и най-малката възможност да послужи или да бъде разменен.
tДо Старие Дороги не срещнахме други живи същества.

318
tЗнаеха ли "те" за Освиенцим, за ежедневната и мълчалива касапница, на една крачка от техните врати? Ако са знаели, как са могли да ходят по улиците, да се връщат вкъщи и да гледат децата си в очите, да пристъпват прага на църквата? Ако ли не, за тях трябваше да бъде задължение да чуят, да научат от нас, от мен, всичко и веднага. Чувствах, че номерът, татуиран на ръката ми, смъди като рана.

Everyone should read this. No words ... I'll just leave you with a quote from the afterword that sums up what to me was the most chilling part about reading this book. "In every part of the world, wherever you begin by denying the fundamental liberties of mankind, and equality among people, you move towards the concentration camp system, and it is a road on which it is difficult to halt." It should be our common duty as human beings to remember the atrocities of Auschwitz and make sure history doesn't repeat itself ... A last word of warning from Levi: "It is [...] necessary to be suspicious of those who seek to convince us with means other than reason, and of charismatic leaders: we must be cautious about delegating to others our judgment and our will. Since it is difficult to distinguish true prophets from false, it is as well to regard all prophets with suspicion. It is better to renounce revealed truths, even if they exalt us by their splendour or if we find them convenient because we can acquire them gratis. It is better to content oneself with other more modest and less exciting truths, those one acquires painfully, little by little and without shortcuts, with study, discussion, and reasoning, those that can be verified and demonstrated. "

Love Levi's books but, strangely enough, hadn't read this. Picked it up in a charity shop earlier this year; only realised a few days ago that it's 70 years old (from Philippe Sands' wonderful piece in the Guardian). So a strangely fitting time to read it, and it helped bring me out of a low....

The Idolatry of Power

Levi reports a recurrent dream that he and many others had in the camp: He is at home among close family and friends to whom he is speaking about his life in the camp; but no one is listening. A realisation perhaps that his experiences, the intensity of his suffering, are not merely inhuman but ultimately uncommunicable or at best inexpressible. No one who hasn't been present could appreciate the extent of loss of oneself, the reduction of a person to a consciousness of utter hopelessness, pure pain in its infinite variations of distress, hunger, exhaustion.

Nevertheless these two books are protests against this very hopelessness of the incomprehensible. In this they are paradoxical. How can his cool description of the atrocities that he endured do anything but provoke despair for humanity while simultaneously demanding admiration of Levi's immense personal humanity?

There is no heroism here - no one could willingly undergo such torture - but there is some sort of life-persistence (it cannot be accurately called courage) as pure as the pain that it accompanies. The fundamental instinct to survive as it confronts what is an absolute, opposing power, a universe composed of only these two essentials.

The camp becomes then a sort of theological enactment of the idolatry of power. Theological because absolute power is how God is defined in all Western religions; idolatrous because if this is so, the only response possible is relentless (and ultimately futile) participation in the hope of stealing the smallest bit of this power in order to survive.

The camp creates, or merely shows, an ontological reality from which there is no escape so long as power is the essence of being. Getting and keeping power is all there is. To refuse participation - if indeed that verb isn't too active a description of the act of withdrawal - is to become an unresponsive 'musselman', one merely awaiting death.

This is a system of enacted metaphysical nihilism. The title of the piece therefore becomes ironic. It could equally aptly be 'If This Is God'. Could it be that our idea of God as absolute power creates the idolatrous ideal of the deification of man through power; and through that ideal fosters the camp as its apotheosis?

Mankind as the object of infinite power to which submission (in form but not an impossible substance) is required. To become part of this society is to accept death; to refuse is to merely accept a quicker death. Which could be called more courageous?

If there is any hope within the hopelessness of the universe that Levi describes, and he makes this our universe if we can overcome the indifference of his dream-characters, can it be other than the rejection of the quest for power, the ability to coerce, by those who are without power as well as those who have it?

Of what use is Levi's witness unless we appreciate not just his condition in the camp but our own as trapped by a system of power that we impose and have imposed on us? What would the world be like if God were weak, weak to the point of complete passivity to human action? (This is, I suggest precisely the point of John Caputo's theology which is also reviewed on GR; see The Weakness of God: https://www.goodreads.com/review/show...)

Se Questo è un Uomo ; La Tregua = Survival in Auschwitz; And, the Reawakening: Two Memoirs (Auschwitz Trilogy #1-2), Primo Levi, Stuart J. Woolf (Translator)
'With the moral stamina and intellectual poise of a twentieth-century Titan, this slightly built, dutiful, unassuming chemist set out systematically to remember the German hell on earth, steadfastly to think it through, and then to render it comprehensible in lucid, unpretentious prose. He was profoundly in touch with the minutest workings of the most endearing human events and with the most contemptible. What has survived in Levi's writing isn't just his memory of the unbearable, but also, in The Periodic Table and The Wrench, his delight in what made the world exquisite to him. He was himself a magically endearing man, the most delicately forceful enchanter I've ever known' - Philip Roth
تاریخ نخستین خوانش: روز شانزدهم ماه آوریل سال 1994 میلادی
عنوان: زنده ماندن در آشویتس؛ و بیدار شدن؛ نویسنده: پریمو لوی؛
داستان زنده ماندن ��ر جهنم روز زمین است. ا. شربیانی

A review of this dyad is not possible, at least not from me. Five stars are not enough. Read it and weep. Quite possibly the best book I have ever read.

This should be required reading in today's increasingly populist world. Tinpot demagogues are seeking to prey on the socially and economically disadvantaged by exploiting fears and resentments against foreigners and minorities. It's happened before and Primo Levi gave us an excellent description of what the results were.
Anyone who has been to a concentration camp site comes away with a desolate feeling: part shame, part anger, part sadness. However we are just day visitors and have no concept of what it was like to be a Häftling. Levi describes it in almost clinically simple and unemotional prose, carefully letting the events speak for themselves rather than indulging in what would be perfectly justifiable emotional rants against the Germans or even playing the victim. This is powerful because it forces us to confront the simple, awful day to day reality and also conveys to us the total removal of hope, of emotion, of humanity by the camp system. Levi survived - just one of 3 out of the 650 in his convoy - not because he was special, or especially skillful or anything else controllable. His survival was pure chance.

I found I read avidly, desperate for each of the two books to end, not because I wanted to finish the books, but because I wanted his trials to end; first the end of his imprisonment and then the final return to his home. Of course it didn't end there, he bore the physical and emotional scars forever, but for the reader there's a "happy" ending. Except of course for the millions who never returned, ever.

Essential reading from one of the C20th greatest humanists.

The first book discusses the harrowing experience Levi went through at Auschwitz and his survival. From his capture and journey to his time working, at the Ka-Be of Infirmary where he had a good wound in his words. The final months of the camp and the aftermath with his scarlet fever was ironic as if he had not had the disease he most likely would have died in the long march. Instead he survived and 'If this is man' was written. His dispassionate style of writing as a witness makes this a great book to read.

The Truce and his journey home to Italy over 10 months was also a good read. The Russians and there haphazard management of the Italian prisoners. The stories of bartering, slaughtering horses, train journeys without knowing the destination or length of journey captures the chaos and uncertainty and the aftermath of WWII.

The lessons he writes about the rise of fascism and nazism are applicable today with the events in the UK and USA. Charismatic politicians feeding people with visions of a world that appeals but is without foundation.