This is a great overview of the first centuries of the Byzantine empire. The writing is clear (unlike other history books, this one never had me mixing up emperors), smooth and insightful. Having always been exposed to the Western-centric view of the alleged end of the Roman empire, I found this view from Constantinople very refreshing; I now think it's the only view that truly sheds a light on the barbarian-vs-empire dynamics of these centuries.
The author doesn't shy away from passing moral judgment on the various protagonists. He does it so well that this doesn't disturb at all; in fact I found myself agreeing with him.
I can't wait to read the other volumes of his history of Byzantium.

Very enjoyable and enlightening history of Byzantium. Highly recommended for anyone with an interest in this time period.

It cannot be denied that Norwich writes with a compelling clarity, to which all historians would do well to aspire to. That said, historically speaking, it is a book that shows its age, which may seem an unfair criticism (and one I do not lay at the man's feet), though it is nonetheless an unfortunate inevitability of the genre, sooner or later.

I can still heartily recommend this book as a remarkable piece of prose and a narrative well told, as long as one bears in mind that some of its assertions are no longer borne out by more recent developments in modern scholarship.

In the 380 or so pages that constitute the first volume of John Julius Norwich's magnificent history of Byzantium, the author covers the Empire's history from the rise of Constantine and the founding of his eponymous capital in the early fourth century through to the crowning of Charlemagne as emperor on Christmas Day AD 800. These were the years which saw the inherently Late Antique Roman Empire of the east evolve into a more distinct form, while the Western Roman Empire fell away, and emerge as a state most call 'Byzantine'.

In the five intervening centuries, the reader is faced by emperors both impressive and appalling - ranging from the tragic yet heroic Heraclius, who fought for three decades against Persia and the new-born religion of Islam, to the darkly intriguing Justinian II, who lost his nose to a usurper before re-capturing his throne - and Norwich does a brilliant job at bringing them all to life. It isn't just the emperors, though, that benefit from his eye for detail, and the author creates memorable character sketches for all the figures that infest his narrative.

Yet while he is assiduous is pencilling-in the little details, Norwich never fails to miss the broader strokes of history; however, it must be said that scholarship has moved on somewhat since his day, and in the three decades since it was published some of what he writes had been shown up as untrue, notably on the development of the Byzantine 'theme' system.

Nevertheless, Norwich knows how to spin a yarn - and there's no reason not to enjoy this book.

A little flatter (and longer - but that's on me I knew it was 400 pages on the first 1/3 of the Byzantine Empire) than I wanted :( but not bad. It does show its age a bit in writing style.

Ренесансовите фрески в Капелата на Медичите поднасят една изненада: портрет на предпоследния византийски император Йоан VIII Палеолог. Съдбата на последните неколцина византийски императори е повече от нерадостна: последният пада в бой с турците през 1453 г. върху руините на завладения град, за да не бъде заловен жив; предходните двама отдават живота си в търсене на невъзможното спасение на своя град, който в единствената останка, до която се е свила някога могъщата империя. Те шестват из християнския запад с години, готови почти на всичко, включително на отказ от независимост на църквата си. Но за помощ е твърде късно - армията на полския крал Владислав Варненчик среща края си край Варна през 1444 г. и възвестява погребалния звън за последния наследник на Рим, пазил вярно над 1100 години портите на Европа от изток.

———
Цялата история на Византия (която никога не е наричала себе си така, а Източна Римска Империя) е люшкане между външни заплахи за унищожение от всички посоки на света, и вътрешни религиозни, социални и икономически катаклизми. Възникнала в резултат на катаклизъм, тя съществува, преодолявайки с нечовешка енергия всеки следващ катаклизъм, за да бъде погребана под последния.

Байрон описва Византия като сплав от римско тяло, гръцки ум и източно-мистична душа. Това творение на римското право, християнската ортодоксия и неусетно вплелите се цивилизационни останки на класическата гръцка и римска античност, е удивително съвременно в уроците си, и преодолява всяка катастрофа (освен последната) с удивителна издържливост.

Когато рационализмът на Рим се сменя с религиозния възход на християнството, Византия е тази, която го ошлайфа и институционализира. Римският папа векове наред е подчинен на византийския император и патриарх. Части на Италия са под византийски контрол дори след разграбванвто на Рим. Юстиниан I почти успява да възроди старата римска империя и построява най-бляскавата църква в света - Света София, като кодифицира в по-модерна версия старото римско право. Ираклий и потомците му подемат решително усилие за прочистване на християнството от суеверия и превръщането му в едно предимно вътрешно изживяване, забраняващо олицетворяването и бъркането му с изображения като иконите. Векове преди реформацията на запад. Но сблъсъкът между светска и религиозна власт завършва с поражение за първата. За разлика от Рим и Запада обаче върховната власт във Византия остава неизменно светската. Византия удържа приливните вълни на нивовъзникналия и войнстващ ислям, които неколкократно се разбиват в стените на Константинопол. Но победа няма, има само оцеляване - Северна Африка и Сирия са завинаги изгубени за империята. Балканите също - от колонизацията на славяни и българи. Както и Италия. Залезът започва да се спуска окончателно в мига, в който империята се отказва от защитните си механизми. Търговията е поета от новоизгряващите венецианци и генуезци, а византийският флот, владял Средиземноморието, изчезва, за да бъде заменен - срещу заплащане и отказ от суверинитет - от венецианския флот.

Истинският край на империята не идва от изток и селджукските турци, а от запад, когато през 1204 г. Четвъртият кръстоносен поход разграбва и оплячкосва Константинопол. Впоследствие Византия е разкъсана на части, някои от които поделени между Венецианската република (която се държи като войнстващ търговски концерн) и част от кръстоносците. Империята никога не се съвзема от този удар и последвалото е бавна агония, която обрича също България и Сърбия. Последните две държави изобщо не схващат картинката, за разлика от умния хан Тервел през 8 век, който отива да отбранява Константинопол срещу арабите. Самите Венеция и Генуа, алчно вкопчени в провалянето на търговския си конкурент, заслужено обричат собственото си бъдеще с късогледството си.

Самите византийци никак не са невинни - те се разпределят на властващи кланове, всеки от който граби трон, земи и данъци до дупка. Тези мафиотски кланове предпочитат да обрекат последния си шанс да прогонят надигащата се турска заплаха в битката при Манцикерт, отколкото да сформират поне временна обща лига срещу опасността. Резултатите са видими.

——
Много може да се разсъждава върху Византия. Нейната история е удивително преплетена с нашата - България е първата независима държава, която цъфва в задния двор на империята и отказва да се разкара оттам, като на моменти сама храни амбиции за Константинопол. И е също толкова късогледа за големите заплахи, вкопчена в дребнави боричкания.

У нас има добра византоложка и османистка школа, най-малко поради историческата и географската близост. Западняците на свой ред пренебрегват Византия или като Едуард Гибън - открито я презират, без ни най-малко да я разбират. Други като Кенет Кларк стигат дотам в невежото си презрение, че дори (в неговата книга за цивилизацията) я считат за ненужна бележка под линия, която нямала нищо общо с Европа и и била по-чужда даже от исляма (?!). Тези високомерни сноби обаче задават дълго време тона в историческото възприятия, и тяхното манипулативно, пропагандно опростяване ни лишава от ценно познание.

Мутафчиев, Острогорски и Норуич са представители на обратното течение. Без навирен нос и гръмовно громене, те възкресяват над 1000 изгубени години, и то само повърхностно, без задълбаване.

Лекциите на n  Мутафчиевn са ценни с погледа си към иконоборството. Завършени през 1943 г., малко преди смъртта на професора, те са исторически документ сами по себе си. На светския поглед от първата половина на 20 век, но и на незабравения гняв от съюзническата и първата световна войни. Мутафчиев се впуска в излишно громене и морализаторстване в доста моменти, а е и откровен женомразец. Но е и ерудиран познавач, който си знае работата и успява в други моменти да е доста проницателен и аналитичен, правещ косвени паралели с новото време. Лекциите приключват с 1204 г.

n  Острогорски n като че ли е по-премерен. Но това в само привидно. Писал през 60-те, у него дреме онази мъглява руска православна мистика, неотървала се от бляна си за Третия Рим. Острогорски замита под килима всичко иконоборско или сектантско, което не съответства на официалната (днешна) религиозна доктрина. Просто избягва да пояснява някои моменти - избира премълчаването. Не че обемът му позволява да се шири, но предпочитанията са видни. Ужасяващо неадекватен на моменти е родният превод. Не знам от коя година е, но “Прозорец” са били жестоко немарливи в редакцията не просто на имена и транслитерации, а на значение на думите! Има цели изречения без никакъв ясен смисъл просто защото преводачката не е имала представа от материята и си е измисляла значения.

Норуич (n  тук n, n  тук n и n  тук n) е най-балансиран, може би защото е по-съвременен. Той също тълкува и дава оценки, но доста по-умерено, и някак не така яростно като Мутафчиев или подмолно като Острогорски. Недостатъкът при Норуич е, че той често се увлича в западния контекст, но не е прекалено. И уви, подобно на горните двама, не намира време за културата и изкуството.

———
Историята е сплав от несъвместимости. Не можеш да познаваш родната история без контекста. В историята рядко има добри и лоши. И историята е сбор от нишки във всички географски посоки, преминаващи през всички епохи. Изолация няма. Но пък има много липси, изгорели в пожарите, и умишлена пропаганда, предназначена както за онова отминало време, така и за бъдещите читатели. Оруеловите закони на “1984” са били прекрасно познати още през 3 в.н.е., когато започва този конкретен отрязък. Така че се иска четене с разбиране и мислене. Но най-вече четене.

Just finished the first in the Byzantium trilogy. So far, so good, but not nearly as good as reading the History of Venice. Also, it seems that Norwich relies a lot on quoting Gibbon in this volume. I hope parts two and three are more independent from Gibbon. Final thoughts... This story ends with the 8th century Iconoclasm controversy. Norwich focuses on the politics, which is fine, but inadequately describes the religion (also earlier when covering monophysitism and monotheletism).

Actually, if I could complain about one more thing, there are lots of bands and groups of people mentioned without any short description of from where and what kind of peoples they were. The Isaurians I presume are an important group of people, but I had to look them up. I think he could have thrown a quick sentence in or a note.

Otherwise, I enjoyed reading!

Having read all three volumes of Byzantium by Norwich, I have found that they filled in the blank spaces of my knowledge of medieval history, especially of the Levant and Greece, where I had roamed much of my mature youth in my 20's up to my 50's (and still roaming). My reading of Norwich's trilogy eventually revitalized my interest in ancient Rome and the history of the Church. Having travelled and lived in these areas before I read the trilogy, I found myself "connecting the dots" so often that I kept copious notes on tiny notebooks (my way of consuming a well written book).

The richness with which Norwich writes drives the narrative forward. I loved this intellectual light that shone down dark paths of my ignorance and capturing subjects that, being married into the Greek culture, I had to know perforce. By the time I finished reading the trilogy, I found that I was ahead on many points of accuracy on the other side of what most people who had grown up with this history that had been passed down to them through osmosis.

Now I would like to go to Runciman, whose name even sounds medieval and whose books I saw in a Beirut bookstore in the 60's and had vowed to read but never got around to it and then of course, Gibbon.

Note: Jan 2014 The whole trilogy: Early Centuries, Apogee, Decline and Fall is some of the best popular writing of history as I've ever read. It's a long read and a slow one because of the detail. You want to hold each page on your tongue like a rich chocolate bon-bon and wish that it would melt into your brain. I intend to read the whole trilogy again. The history of Byzantium links for the student of history the ancient age with the beginning of the modern.

поселившись в Македонии, нельзя не осознавать, что чуть ли не целиком она стоит на Византии: буквально ходишь по культурным слоям глубиной почти в три тысячи лет. а в этом месте у меня, как и у всех совецких детей, провал в историческом образовании. школьная история древнего мира заканчивалась на крахе Западной Римской империи, вторжениях варваров, гуннов и прочей дикой братии, а дальше прожектор наркомпроса смещался уже на т.н. "средние века", т.е, государства всяких франков, выросшие на ее обломках. и начинались "темные века", хотя тьмы там было явно поменьше, чем ныне. в историю ссср, как легко догадаться, Византия тоже не весьма вписывалась, ну кроме, разве что, байки про шит на вратах Цареграда.

почему так вышло я не знаю, бо специально историей не занимался, но у меня есть версия, что совдетям столько Византии не давали, потому что тогда бы пришлось подробно рассказывать о христианстве, мало того - о православии, а у нас научный атеизьм. что же преподают в средних школах сейчас, я не знаю, но вряд ли что-то хорошее, скорее всего какую-нибудь хуйню. вряд ли даже православие преподают правдиво, уж больно неприглядна история христианства вообще, ибо ведь даже Аммиан Марцеллин, штатный историк Юлиана Отступника, в свое время писал:

No wild beasts are so hostile to men as are Christian sects in general to one another. (Ammianus Marcellinus, XXII, v, 4)

почему, кстати, Юлиана называют Отступником, решительно неясно - вернее почему за столько веков не стряхнули с него христианское погоняло. отступником же он не был даже с точки зрения тогдашних христиан, потому что никогда не был христианином (так, пару раз в церковку заходил). наоборот, он всегда хранил исключительную верность древним богам античного пантеона.

в общем, такие исторические нарративы, как у Нориджа (которого русские, по своему пролеткультовскому безграмотному обыкновению, называют Норвичем), как выяснилось, мне вполне нравятся: все дело здесь в угле зрения и масштабе. это такая "война престолов", только в реале - ну или примерно в нем. также и херберт привольно занимал отсюда для своей фиготени про планету учкудук, только делал это без особого огонька и таланта. а в истории, между тем, есть и персонажи, и сюжеты, и детали, готовые для настоящей литературы. также при чтении все-таки возникает некое подобие общей картины, хоть и не обязательно точное. запомнить же всю эту династическую и междуусобную хуету не представляется возможным, конечно. ну а местные друзья надо мной хихикают, говорят, что история Византии еще не закончена и продолжается, потому что в Византии мы и живем до сих пор.

...что, в общем, не удивительно, потому что переселения народов, например, и обмены населения не в 20 века придумали. в 7 веке уже славян на южный берег Мраморного моря организованно переселяли, так что между турками и греками это что-то родственное. а кроме того чистки лучших военачальников тоже не сталин придумал, а, как минимум, Юстиниан Безносый.

...с иконоборчеством Лео Сирийца тоже интересно: я не знал, например, что идолопоклонство в христианстве (задолго до раскола) обрело такие пропорции, что сами по себе иконы могли выступать в роли крестных родителей при крещении (идолопоклонники уместно при этом назывались "иконодулами"). тут хочешь не хочешь, а начнешь с пониманием относиться к исламскому хараму на фигуративное искусство. понятно, что идолопоклонство это не изведено и по сию пору, тьху, смотреть противно. только теперь оно частью сакрализовано в музэях и галереях, конечно, а там, к счастью, к иконам негигиенично не прикладываются, могут разве что борщом облить.

...протоправославие, кстати не мешало некоторым императорам (мы не знаем про остальное население, главгерои тут императоры) быть, например, гомосексуалистами или бисексуалами. и нормально так монтировалось - возможно, от того, что вопрос религиозно-метафизический, о божественной или человеческой природе бога т.е., они тоже не до конца решили. потом, конечно, все стало гораздо скучнее.

...также в контексте хорошо видно, в какой именно миг и зачем из своих песков на цивилизованный мир полезла исламская саранча, "сторонники самой миролюбивой религии в мире", которые успокоиться не могут до сих пор, эти реликтовые ковролеты и камнепоклонники.

из странного: автор явно путает Херсонес Таврический, Херсон и Корсунь-Шевченковский, да и с другими нынешними топонимами, особенно к северу от Черного моря, у него в голове каша.

The Byzantine Empire is the oldest empire in European history, although people often think of Byzantium as conspiracy and murder. The Byzantine Empire is also known as the Eastern Roman Empire. Before the death of the Roman Emperor Theodosius I in 395 AD, he divided the eastern and western parts of the empire with his two sons-Arcadius, who was less than eighteen years old, and Horno, who was only ten years old. Rius inherited, and from then on the Roman Empire was divided into East and West Empires, and was no longer unified.

The division of the Roman Empire originated earlier. Emperor Diocletian thought that the empire was too large, the enemies were too scattered, and the lines of communication were too long to be ruled by a single monarch. Therefore, he shared the throne with his old comrade Maximian and divided the rule. Stuff. Then, Diocletian appointed two "Caesars", one to manage the Balkans and the other to manage Gaul. The Gaul administrator, "The Pale" Constantius, was the father of Constantine the Great.

This book starts with Diocletian’s partition. On the one hand, it makes people understand that even if the Byzantine Empire eventually became an Eastern Empire, its origin is still the Roman Empire. On the other hand, it shows that the Roman Empire has This precedent for division and rule became one of the important reasons for the complete division of the Eastern and Western Roman Empire.

Unlike China, which was centered on the interior, the entire territory of the Roman Empire was based on the Mediterranean Sea. In essence, the Roman Empire was a maritime empire, and most of the people of the Roman Empire were also maritime nations. Under the influence of ancient Greece, ancient Rome rapidly expanded from a city-state to a republic in the later period. Octavian entered the era of the Roman Empire after he called it "Augustus". The Roman Empire in its heyday controlled approximately 5 million square kilometers of land, making the Mediterranean Sea its own inner sea.

Orthodox vs. Arius
Different from the later East and West Rome, the Roman Empire was a polytheistic country, and people enjoyed the freedom to practice various religions. Constantine the Great, who was the first to convert to Christianity, probably could not have predicted. The religion in which he was baptized at his deathbed laid a huge hidden danger for the glorious Roman Empire. Constantine I not only played a great role in the religion of the empire, but also determined the capital of the Roman Empire and even the Byzantine Empire-Constantinople named after him.

A religion is often divided into different factions based on the understanding of different people, and Christianity cannot avoid this fate. The so-called "Orthodox" believe that the priest himself is only an agent of Christ, and their moral conduct will not affect the effectiveness of their sacraments. The Christian faction named after its leader Arian denied "the immortality of Jesus Christ and its essential unity with the Holy Father, but believes that Jesus was created by God and will become a tool of world salvation at a certain time."

People can tolerate various religions, but cannot tolerate heresy, but the Arianism quickly flourished. The author described the most important conference in the history of Christianity in chapter two—the Council of Nicene (325 AD)—although such conferences will be held several times in subsequent centuries. On the surface, the orthodox faction that insisted on the "oneness of the father and son" won the victory. Arius and his faithful followers were expelled and exiled, but in fact the Arius faction was not greatly affected. The schizophrenia of the Eastern and Western Roman Empire thus kicked off.

Inheritance
The succession system of the Roman emperor was not the same as in ancient China, which stipulated that the father died and the son succeeded, and there was a clear eldest son system. Theoretically speaking, the emperor of the Roman Empire was elected, and there was no fixed inheritance system. In the early days, it could basically be summarized as an adopted inheritance system. When the Roman Empire was divided into two, the Eastern Roman Empire officially opened the hereditary throne, but there was still no clear inheritance system.

Starting from the death of Theodosius I in 395 AD, the Ottoman Sultan Muhammad II led an army into Constantinople in 1453 as the end point. During this thousand years, the Eastern Roman Empire has gone through 12 dynasties, totaling 93 Emperor. Often the emperor designated his son as Caesar and made him his heir. If the emperor has no children, then his brothers, nephews, sisters, daughters, son-in-laws, parents, parents-in-laws, grandsons and spouses all have the right to inherit the throne, and even the queen’s lover inherits the throne.

Without a clear inheritance system, there are often incidents of family smashing the wall. And when dissatisfied with the emperor's governance, a coup d'etat will also occur. As a result, the emperors of the Byzantine Empire were diverse, from different races and classes, and with different educational levels. The overthrown emperor was often executed, castrated, or stabbed blind.

The dynasty changed, the throne changed, and the emperors, patriarchs, generals, and inner court chiefs who appeared in the political history of Byzantium for millennia have all stepped onto the political stage. What's rare is that the author sorted out the events of these characters so clearly that people would not scratch their heads when they see all kinds of similar names. The author's pen and ink distribution is extremely even, even if Justinian the Great played an important role in the Eastern Roman Empire, he did not particularly give more pen and ink.

Internal and external troubles
The demise of Western Rome must have dealt a great blow to Eastern Rome, and it also gave Eastern Rome a chance to reunify the Roman Empire. However, the unstable succession system of the Eastern Roman Empire often caused internal consumption of the empire. Like all imperial powers, the entire political system was complicated and lacked transparency. "Byzantine court conspiracy" is often so ironic, "Byzantine power game" is more reminiscent of HBO's drama "Game of Thrones."

Although the Roman Empire has been divided, the Eastern Roman Empire still faces many opponents: the powerful Persians, the barbaric Huns, the Goths, Arabs, Saracens, Bolgars, Rus...Byzantium The geographical location and vast territory of the empire are destined to not have too many natural geographical barriers and numerous enemies. The enemies seemed to be like tides, one wave after another, the Byzantine Empire was able to persist for more than a thousand years, probably inseparable from the strong walls of Constantinople, although they were eventually wiped out by the Turks from the East.

"Byzantine Trilogy" is not an academic work, but a popular book for the general public. In an imperial country that has existed for more than a thousand years, three books of more than 500 pages can only give readers a first glimpse of the power transformation of the Eastern Roman Empire, the conflict of religions, and the cruelty of war. For readers who don't know the past and present of Byzantium, it is a good introductory book.

This is a finely told history of the early part of the Byzantine Empire. With colorful stories, in depth research, and a seeming fairness, Mr. Norwich has done justice to the history of Byzantium. Though the history is convoluted and filled with scores of names and important details, there is an order here that makes the story easy enough to follow. Along the journey fascinating anecdotes and personalities emerge, along with occasional analysis which seems even-handed and balanced in an effort to tell it like it really was.

At times the thread of the story became hard to discern with the jumble of places and people that blend together in one's mind. This is not the fault of Mr. Norwich, though it would have been nice to have him step back periodically to give an overview of the key points of that segment of the history, or to let us know what was going on in the big picture at that time. Some of the most refreshing and interesting parts of the book are when Mr. Norwich gives a brief sketch of Europe, Africa, or the Middle East. These contrasts help the reader better fit the history of Byzantium in with the world at large.

Though the book would benefit from more of these breaks, Byzantium: The Early Centuries is still a very good book and well worth the read.

THIS IS HISTORY AT ITS FINEST. Infinity plus one out of infinity stars...Norwich triumphs! The Byzantines brim with Roman pride, brainwashed Christianity, brutal violence, and a near constant struggle for power. Norwich breathes life into the "Dark Ages" like never before. This first of three books covers the late 200s to the early 800s, and I was shocked at the fantastic stories and vital historical connections made throughout. Any professional or amateur historian ought to read this; I know I will read it again decades from now with just as much pleasure. I devoured it in about 2 weeks at the expense of my job and social life.

My top five parts (although we could have a field day with a much longer list):

5) The Persian-Byzantine War involving Chosroes II and Heraclius which battered both sides so bad that it allowed the Muslims to rise
4) The EPIC conquest between Belisarius and Totila to get the Western Roman Empire back
3) All of the religious councils to settle early religious disputes...for the Byzantines it was one Emperor, one faith, and they took this very seriously
2) Justinian II's horrific rise, fall, rise, fall roller coaster ride as Emperor. A movie needs to be made here!
1) The Nika Riots - Justinian I brutally suppresses a revolt...really all of Justinian's reign is superb

Again, awesome book, I highly recommend it!