4.5 Stars

Mel

Иска ми се да изкрещя на всички: обичам тази книга!!

За първи се сблъсквам с творчеството на Франзен и съм толкова, толкова радостна, че се престраших да посегна към него. Умишлено избрах "Поправките", която някак остава по-недолюбвана в сравнение със "Свобода" и "Чистота".

Заобичах тази книга, а въодушевлението от откритието на този автор се появи още с първите страница на романа, когато установих, че всъщност това не е точно американска семейна сага, това е някаква новосътворена форма на изобличителна сатира, трагикомедия, в която Франзен подчертава с острото си перо всичките ни отблъскващи недостатъци, лъснали на фона на онзи повсеместно одобряван замах, с който всички искат да бъдат повече и да имат повече, превръща думите си в роман на присъдите, на неумолимия ход на времето, на егоизма и страха от провал, страха да се окаже, че не си толкова необикновен, колкото си се надявал, роман на едно обречено от самото начало бягство от безразличната към стремежите ни действителност.

Не мога да намеря думи, с които да предам всичките нюанси на емоциите, които "Поправките" остави у мен. Всяка страница е изпълнена с приковаващи фрази, стилът на Франзен е просто великолепен и мога само да се възхищавам на такива автори и амбицията им да се захванат с подобни романи. "Поправките" може и да не беше перфектен, може и да му липсваше правилната спойка на някои места и по мое мнение да губеше тук-там баланса, но пък за сметка на това беше великолепен!
Героите... Усещате ли вече колко съм въодушевена? Героите са попадението на Франзен. Този човек е магьосник във формирането на едни от най-пълнокръвните, истински образи, които не биха могли да оставят читателя безразличен. Може да не ги харесвате, може да ги осъждате, но в никакъв случай не може да останете безразлични към Ламбъртови и съдбите им, към които авторът така грижливо и с такова съчувствие ги е насочил. Не читателите надникват в онази плетеница от падения и устреми, страхове, стремежи и желания на героите, не. Франзен чрез своите герои надниква у читателя, посочва му с някаква жестока наслада пукнатините по уж излъсканата за пред другите фасада и какво друго му остава на този читател освен да се вгледа малко по-навътре в тези пукнатини? Изумително е как можеш да заобичаш герои с повече недостатъци, отколкото качества, достойни за харесване, само защото виждаш себе си у тях (сякаш това оправдава всички техни недостойни избори и слабости). За мое нещастие разпознах голяма част от себе си в Чип и в Гари (за Бога, Гари, който вероятно е най-несимпатичният герой в тази книга, но когото толкова добре разбирам!).

Да чета "Поправките" не беше лесно, тъй като изобличението на цялата грозотия на характера ти е безжалостно, но и някак освобождаващо. И макар да е тежка книга (буквално и преносно), ми достави голяма наслада. Не знам как стана така, че роман, в който депресията лъха като нафталин от страниците, всъщност ще ме кара да се връщам с умилителна носталгия към него.

Novela de largo aliento a la que sólo le toma unas cuantas páginas para enrolarte de lleno en su narrativa. Convence de inmediato con su prosa inteligente, amena, llena de creatividad y múltiples recursos entre los que destaca el uso continuo de largos flashbacks. La trama, las situaciones y los personajes sobrevuelan una historia magnífica en todos sentidos que conforme avanza se hace cada vez más difícil soltarla.

La familia, las aspiraciones, las expectativas sociales, los imperativos morales, el matrimonio, las enfermedades, las formas de convivencia, la índole de los prejuicios, el sentimiento del amor, las etapas de la vida, el valor del dinero, los roles de la familia en la sociedad, así como los roles de cada miembro de ésta, son algunos de los conceptos que han ido mutando de tiempo en tiempo y con los cuales hemos ido construyendo sucesivamente nuevas sociedades. Estos paradigmas son abordados por Jonathan Franzen (1959) en esta colosal narración, ilustrándolos con las peripecias de los miembros de una familia norteamericana convencional situada hacia finales del siglo XX.

Con ausencia de florituras y un lenguaje sencillo, de inmediato la lectura empieza a tomar vuelo mientras nos vamos internando cada vez más en las vivencias de los Lambert, una familia arrojada a la modernidad del siglo XX, fruto de un proceso de transformación de ideologías, cosmovisiones, valores y contextos. Los Lambert viven de lleno una existencia comercializada, medicada, presurosa, angustiante, totalitaria y demandante en exceso, producto de las propias singularidades de la modernidad y de su muy americana búsqueda del placer por el camino más corto y menos difícil.

Alfred el padre, Enid la madre, así como Gary, Chip y Denise, los tres hijos, viven a trancas y barrancas para pasar lo mejor posible sus existencias, con sus capacidades e incapacidades que han ido heredando de anteriores generaciones hasta situarse en esta sociedad occidental de finales del siglo XX que ha desechado muchos prejuicios pero que ha creado otros tal vez más fuertes.

Alfred, el viejo padre jubilado y enfermo, en el ocaso de su vida toma conciencia de sus padecimientos y carencias, llenándose de frustración y enojo por las irremediables pérdidas que ha sufrido mientras los años lo han rebasado. Su vida estuvo marcada por el trabajo, la disciplina y la honestidad y ahora sólo se ha convertido en una larga espera de la muerte. A través de este personaje, el autor lanza una mirada desolada y dolorosa hacia la decrepitud y la vejez.

Enid, ama de casa entusiasta que juega con las apariencias. Controladora de su familia, materialista e impresionable, se esfuerza por cumplir con los criterios sociales y morales que le han dictado su formación y su familia de origen. Puritana y mezquina, siempre busca en mantener la unión familiar, una unión familiar que ha mutado a través de los años y a la cual se aferra.

Chip, un hombre al que le apasiona la literatura a la que ha dedicado parte de su vida con escasos resultados. Funge como una especie de antihéroe romántico. Es la antítesis de una vida estable y sólida. De acuerdo a los criterios actuales es un fracasado: sin dinero, sin familia, sin un puesto de trabajo exitoso y con una vida que se encuentra a la deriva en plena madurez.

Denise, la hermana mujer y la menor, está dedicada a la gastronomía. Su vida se encuentra en una encrucijada por sus desavenencias amorosas. De carácter desafiante y competitivo es también ávidamente adúltera. Su vida se ha ido orientando hacia el caos moral.

Gary, el hermano mayor y la antítesis de Chip, es un hombre materialista diseñado para la sociedad occidental del siglo XX. De alguna manera ha seguido el modelo de vida de su padre. Con un trabajo convencional y exitoso de acuerdo a los criterios actuales; con una familia, una casa, automóviles, vacaciones en el extranjero; sin embargo su matrimonio atraviesa por esa zona de fastidio y rivalidad que contribuye a oscurecer su existencia.

Todos los personajes muestran esos claroscuros que derivan de una convivencia estrecha, en especial sus defectos y carencias. Ninguno nos es presentado como admirable, sino todo lo contrario. A pesar de esto uno percibe mayor afinidad con unos que con otros, mi afinidad se inclinó por Denise y Chip, un poco por ciertos rasgos de su personalidad pero más que nada por sus gustos: la gastronomía y la literatura respectivamente. En cuanto a los personajes secundarios hay uno en especial que no pertenece a la familia Lambert, pero que destaca por su autenticidad y porque busca alejarse de las convenciones. Un personaje muy bien delineado por los valores genuinos que presenta: Robin Passafaro. Ella permanece a un lado de las modas, hábitos y convenciones burguesas impuestas a troche y moche por la sociedad y por sus intereses más recalcitrantes.

Celebro que sigan surgiendo grandes escritores como Jonathan Franzen, plenos de inteligencia, que nos proveen de ideas para reflexionar es esta época plagada de pequeños mensajes, textos, imágenes y videos sin mucho sentido y que de alguna manera buscan moldear perniciosamente nuestro pensamiento y nuestras elecciones. Bien por Franzen, muy bien.

"Ококореното око беше като капка почти черен сос балсамико върху бял порцелан."

"Липсата на желание за харчене на пари се смята за симптом на болест, за която са необходими скъпи лекарства. Те пък унищожават либидото, с други думи разрушават апетита за единствената безплатна наслада в този живот, което на свой ред означава, че човек трябва да харчи още повече пари за компенсаторни наслади.Същността на „психическото здраве“ е способността да участваш в потребителската икономика."

"В кухнята гласовете на Денис и на Инид жужаха като две пчели, блъскащи се в стъклото на прозорец – една по-едра и една по-дребна."

"Гари все по-често имаше чувството, че семейството му иска да забрави нещо неприятно, нещо, което само той упорства да помни, нещо, за което е достатъчно само да кимне, да се съгласи, и то ще потъне в забвение. "

"Гари изпита жал към Арон и Кейлеб. Много добре знаеше колко тежък е този товар майка ти да се нуждае неистово от теб, да си отговорен за щастието ѝ."

"А тъжната истина бе, че не всеки можеше да бъде изключителен, не всеки можеше да бъде готин, защото кой тогава щеше да е обикновен? Кой щеше да се нагърби с неблагодарната работа да бъде неготин?"

"– Умирам от глад – рече тя. Така слабите жени се оправдаваха, че са от плът и кръв."

"Единственият сигурен резултат от забъркването в любовна афера щеше да е да прибави още една недоволна жена в живота си."

"Спящият Алфред беше симфония от хъркане, просвирване и сумтене, сънят му беше епичен. Сънят на Инид беше хайку. Лежеше неподвижна в продължение на часове и след това изведнъж премигваше будна, сякаш с едно завъртане на ключа светваше лампите."

"Когато имаш деца, често откриваш за себе си неща, които нито харесваш, нито одобряваш."

"За една къща най-важното е дали всички се чувстват у дома. Даже не най-важното, а единственото."

"И ако си седял на масата в трапезарията достатъчно дълго, било то за наказание или на инат, отказвайки да се признаеш за победен, или просто от скука, в някакъв смисъл завинаги оставаш да си седиш там. Някаква част от теб остава там до края на живота ти. Защото, подобно на взирането в слънцето, продължителният и твърде пряк досег с грубото движение на времето може да увреди непоправимо нервните ти окончания."

"Колко уморителна, колко уморена е къща, в която се живее в крайности."

"Блянът за коренна промяна: някоя сутрин да се събуди и да се окаже съвсем друг (по-уверен, по-спокоен) човек, да избяга от затвора на предопределеното, да се почувства божествено всемогъщ."

"Пъхна се в леглото, този музей на отдавна отминали възторзи..."

"Денис гледаше как небето бучи с вилици от светкавици зелената салата на дърветата по хоризонта на Илинойс."

"През дългия следобед, докато бялото като рибен корем небе потъмняваше, все едно се обръщаше по гръб..."

"От всичко на света най-силно искаше да е отделна личност, независим индивид. Не искаше да принадлежи към никоя група, още по-малко на жени с лоши прически и странни правила за обличане. Не искаше етикет, не искаше някой да ѝ казва как да се държи..."

"– Какъв е смисълът на живота?
– Не знам.
– И аз не знам. Но не мисля, че е да спечелиш на всяка цена."

"Основната разлика между Америка и Литва, доколкото виждаше Чип, беше, че в Америка богатото малцинство подчиняваше небогатото мнозинство чрез притъпяващи разума и убиващи духа развлечения, играчки и лекарства, докато в Литва силното малцинство подчиняваше безсилното мнозинство чрез заплахи и насилие."

"Човечеството беше получило власт над земята и се възползва от тази възможност, за да унищожи другите видове, да затопли атмосферата и като цяло да разруши всичко по свой образ и подобие, ала си плащаше цената за тези привилегии: в тленното и ограничено животинско тяло на човека се беше развил мозък, който беше способен да си представи вечността и жадуваше за нея. Но идваше време, когато смъртта преставаше да бъде вестител на края, а вместо това се превръщаше в последна възможност за коренно преобразяване, в единствения достъпен вход към вечността."

"Мислиш си, че знаеш всичко за храната, че тя е нещо съвсем просто. Но забравяш колко много ресторант има в ресторантските ястия и колко много дом в сготвените у дома."

"За Алфред любовта не беше сближаване, а поддържане на дистанция."

"Кога родителите се бяха превърнали в деца, които си лягат рано и викат за помощ от стаите си на горния етаж? Кога беше станало?"

Read 20%
DNF so I don't feel I can rate it.

OK. I read Freedom some years ago and it just made me angry, so I decided I wasn’t going to read Franzen again. I recall people making fun of his “I’m so smart you probably shouldn’t be reading me” attitude, and thought it a bit unkind.

But he’s just been to Australia plugging Purity, and I enjoyed his interviews, and he didn’t seem all that smug or patronising, so I figured I’d give The Corrections a go and maybe Purity, too.

He puts words together so well that every time I get completely repulsed by a character, he says something SO accurate that it sucks me back in. But no more. I really have no interest in what happens to any of these people or in how well he describes it.

He’s a terrific observer of people and their lives, but I can’t help feeling that there’s nothing about them I care to know.

That was pretty much how I felt about Freedom. Just didn’t need to know those people, I guess, and I don't remember anything particularly surprising me. But the writing - oh, how I wish he wrote about things that interest me!

It was a long haul through David Foster Wallace's Infinite Jest because long and complex though it is, he adds humour and absurdity that I like. (People have to get up at midnight to move their cars to the other side of the road because the parking laws are one side one day, the other side the next day, and the time changes at midnight. Crazy? Yes, and funny.)

I digress. Here is a perfect description of what I refer to as the Horizontal Filing Cabinet (ours is our big dining room table, which has some small patches carved out for meals):

“It’s the fate of most Ping-Pong tables in home basements eventually to serve the ends of other, more desperate games. After Alfred retired he appropriated the eastern end of the table for his banking and correspondence. At the western end was the portable color TV on which he’d intended to watch the local news while sitting in his great blue chair but which was now fully engulfed by ‘Good Housekeepings’ and the seasonal candy tins and baroque but cheaply made candle holders that Enid never quite found time to transport to the Nearly New consignment shop. The Ping-Pong table was the one field on which the civil war raged openly.”

Sadly, I don’t wish to spend any more time in Alfred or Enid’s company and certainly not in their son Chip’s company. His is a life of intellectual sleaze.

I would say I'm a disappointment to myself, but I'm not going to make any apologies or judge anyone who loves his work. I just know there are lots of books out there that I will enjoy learning from.

First published in 2001, Jonathan Franzen’s The corrections is a modern masterpiece destined to become a 21st century classic.

At a time when the world was just becoming the global village we all know now and people were still trying to decide if they really needed a phone in their pockets, Franzen crafted an intelligent story about an American family going through some “little issues” and desperately in need of some corrections.

The story is dense and descriptive, loaded with memories, flashbacks and dreams.
Globalisation, international conflicts, genetics, obsessive parenting and mental health. It’s all there.

This is not a book for people who need their characters to be perfect. This is for people who like other people for what they are: Different. This is for you if you like good writing and amazing storytelling.

I didn’t like Franzen’s ‘Freedom’ as I found it pretentiously dry, but this one was really damn close to perfect. I’ll never forget it. A master’s work. And that ending, wow, just wow.

Personally, I don’t think this needs any corrections. I wouldn’t change anything.

Congratulations, Mr Franzen. Beautifully done. We’re all looking forward now to your second masterpiece.

“Of all the things he was wasting-Denise’s money, Julia’s good will, his own abilities and education, the opportunities afforded by the longest sustained economic boom in American history-his sheer physical well-being, there in the sunlight by the river, hurt the worst.”

In one word? Brilliant. A family of totally unlikeable characters but Franzen's brilliant parlay of the written word keeps you locked in. This guy is a master in storytelling and has a gift with language. Wonderful satiric humour. How many of us can see our own relationships with our parents in this book? This is a book I will read many times over. Definite 5★

I find myself of two minds after finally getting around to reading The Corrections. While Franzen is undoubtedly a supremely talented writer, I can’t help but feel that what could have been a legitimate classic novel was ruined by the author’s idiosyncrasies.

Unlike most people, my complaints don’t lie in the novel’s hyper-sexuality or its cast of unlikable characters. Sex in literature has never bothered me as long as it serves to advance the plot in some way (which, I believe, it does here) and I personally find it hilarious that the only character in the novel I felt any sympathy towards was Alfred since, whatever his faults, he’s the only character that seems to possess a moral code.

What bothered me about the novel was that it was bloated with needless subplots and what I can only describe as masturbatory writing by Franzen. The “At Sea” chapter, for example, could easily have accomplished what it had to in half of its 100-page count. Instead, we’re treated to page after page of needless verbal jabs between the Söderblads and the Nygrens, and Sylvia Roth’s completely irrelevant confessional. The diversions are sometimes interesting, but they take away from the flow of the novel. This problem is compounded by Franzen’s ornate, longwinded prose. While I appreciate the unique imagery and sensory detail that Franzen utilizes, he lays it on a little thick at times. It feels as though he’s more interested in patting himself on the back than focusing on maintaining a tight narrative. It’s fiction, so obviously style is paramount, but there’s something to be said for word economy.

Ultimately, the novel’s strengths outweigh its weaknesses, but I can’t help but feel that, pared down to around 400 pages, it would have made for a much more satisfying read.

Citind despre Franzen, am descoperit că un critic îl încadrează în stilul "hysterical realism", stil pe care chiar criticul l-a inventat pentru cărțile lui Zadie Smith (nu-s fan) și unde îl mai include pe David Foster Wallace (așa da, așa mai înțeleg de ce m-am îndrăgostit de Franzen de la primele pagini).
Eu sunt o mare admiratoare a scriitorilor care
încearcă să scrie Marele Roman (american) și reușesc să ajungă la așa o compoziție: substrat social, profunzime psihologică, personaje credibile, o frumusețe de fraze bogate și ritm care-ți taie răsuflarea. Mi-a adus aminte de Roth cu ambiția și măreția asta, dar și cu ironia lui. După mine, nimic nu-i lipsește acestei cărți.

There are five of them. Alfred Lambert, track engineer, apologist of railroad America at the time of the triumph of highways. His wife, Enid, is a housewife dedicated to taking care of the family. Their eldest son, Henry, is a serious smart and family man. Their youngest, a common favorite of Chad, he is on the scientific side. Their daughter Denise, the chef of a trendy restaurant.

In fact, everything is not so radiant. Alfred, having retired two years before the high pension due for seniority, is forced to settle for a much more modest one, which seriously worsened his financial situation with his wife. And why did he do it? Go figure it out, didn't explain anything, put it in front of the fact.

Towards the end, we will find out, in this book, in general, a lot will be clarified by the finale, then Franzen and the great writer, that the characters and circumstances are revealed in the novel gradually, radically changing the reader's opinion about the characters. Just like in life, the less we know a person, the more harshly and categorically we judge him.

По правилам?
Живет семья, обычная семья:
Папа, мама, я.
Живет семья, отличная семья.
Лошадь, крыса и свинья.
"Дюна"
С той разницей, что их не трое, а пятеро. Альфред Ламберт, инженер-путеец, апологет железнодорожной Америки в пору триумфа автодорог. Его жена, Инид, домохозяйка, посвятившая себя заботам о семье. Их старший сын Генри, серьезный умница и семьянин. Их младший, общий любимец Чад, он по научной части. Их дочь Дениз, шеф-повар модного ресторана.

На самом деле, все не так лучезарно. Альфред, выйдя в отставку за два года до положенной по выслуге лет высокой пенсии, вынужден довольствоваться куда более скромной, что серьезно ухудшило их с женой финансовое положение. А почему он это сделал? Поди разбери, ничего не объяснил, поставил перед фактом.

Ближе к концу мы узнаем, в этой книге вообще многое разъяснится к финалу, затем же Франзен и великий писатель, что характеры и обстоятельства раскрываются в романе постепенно, кардинально меняя мнение читателя о героях. Совсем как в жизни, чем меньше мы знаем человека, тем с большей суровостью и безапелляционностью судим его.

И Старый Осел Альфред предстанет Рыцарем в сияющих доспехах, хотя ненадолго. Вырванный из привычного жизненного строя, трудоголик и обладатель недюжинных интеллектуальных способностей, отец резко сдаст: сначала болезнь Паркинсона, потом деменция. Жестокой иронией в этих обстоятельствах станет покупка фармацевтическим концерном прав на его патент. Изобретение, сделанное в лаборатории. которую оборудовал в подвале, ляжет в основу принципиально нового метода лечения болезней Паркинсона и Альцгеймера, и принесет корпорации многомиллионные прибыли. От Ламберта отмахнутся чеком на $5000.

А мать, вечно недовольная мужем, Инид, которая в начале кажется ограниченной теткой с куриными мозгами, предстанет верной женой и заботливой мамой, которая ведь вырастила же и воспитала этих троих людей. Таких разных, но взрослых и самостоятельных (за редкими исключениями). И терпит своего Альфреда, от которого за всю жизнь слова ласкового не услышала.

Вот умный дурачок Чад, который уже сегодня мог бы обеспечить себе стабильное будущее постоянной профессорской должностью,пустился вместо того во все тяжкие с девицей из богатеньких студенток, что беззастенчиво его использовала, а после сама же на него донесла. Лишился работы в колледже, потом в Нью-Йорке маялся дурью, проживая деньги, занятые у сестры, в заключении вовсе укатил в Литву с мужем своей любовницы.

Или сугубо положительный Генри, счастливо женатый на наследнице приличного капитала, по каковой причине не имеет необходимости в поте лица своего добывать хлеб насущный. То есть, он работает и зарабатывает на фондовых рынках получше многих, но в жизни ведь так устроено: либо ты отдаешься своему делу со всей возможной страстью и обретаешь в нем счастье, либо болтаешься, как какашка в проруби.

Кстати о какашках, сцена разговора Альфреда с одной из них на круизном лайнере - это немыслимо хорошо. Полнейшая дичь и абсурд, омерзение, отвращение, когда представляешь кто (что?) и при каких обстоятельствах говорит с героем, в сочетании с восторгом от изощренной софистики словесного эквилибра, выражающего позицию угнетенных масс. Как такое может быть? Не знаю, но как-то получается, зато же Франзен и гений.

Но я отвлеклась, простите, так вот, Генри, до сих пор страстно влюбленный в жену отец трех сыновей. Или болезненно зависимый от одобрения женщины (прежде это была мать, теперь жена) объект беззастенчивых манипуляций с явным алкоголизмом и пока неявной депрессией?

А Дениз, их милая крошка Дениз, которая и образования не получила, и работала поваром, и замуж черт знает за кого скоропалительно выскочила. Да она оказывается, прирожденный победитель. Гладиатор, способный работать по шестнадцать часов в сутки для достижения поставленной цели. Гениальный повар, прирожденный лидер и организатор процесса в городе, известном как гастрономическая Мекка. Дениз так любит отца, так нежна и терпима с ним. И приходит в ужас от перспективы жизни с родителями, ухода за выжившим из ума стариком. Кто осудит ее, тот не я.

Вот бы кто придумал средство, чтобы взять все, да и поправить враз. Вылечить Альфреда. Дать нежность мужа, заботу детей и любовь внуков Инид. Чуть больше стабильности и целеустремленности Чаду. Чуть больше уверенности и умения отстаивать свою позицию Генри. Чуть больше везения и того, с кем могла бы обрести счастье Дениз.

Но фея-крестная прилетает только в сказке, а распутать клубки проблем, в которых барахтаются герои, даже ей было бы не под силу. Сами, только сами. "Поправки" великий роман, поистине великий, а перевод Любови Сумм замечательно хорош, но это как всегда.

My first Franzen.

Really I don't even know how to start this review. I could begin, I suppose, by discussing the pure perfection of his writing. It is REALLY DAMN GOOD. If I could break reviews down into little sections, he'd get 10 stars for his style/technique. Excellent.

On the other hand, I can't give this a full 5 stars. Or can I? Yeah, it was well written. The depth of the characters and the storyline maybe just a hair short of phenomenal. ???

Yet...
Why do I bother with fiction? I feel guilty, as if I should be learning something instead.

Is the desire to read this type of fiction some sort of voyeuristic fetish? Peek into some fictional character's life and say, "Hell, I've got it good!" Really, there is plenty of non-fiction out there to get you into an attitude of gratitude right quick. (see: books on holocaust, genocide, great depression, etc...)

Do I, as a reader, get anything out of it at all, beyond perhaps some mindless entertainment? Do I have to?

David Foster Wallace once said, "Fiction’s about what it is to be a fucking human being."
And you know, he's right.

In The Corrections, Franzen absolutely nails (not literally) each member of a dysfunctional (average!??!) family. Mom borders on neurotic. Dad is demented. Kids all screwed up in their own way. The following excerpt: "He'd had the sense moments earlier that Caroline was on the verge of accusing him of being depressed. and he was afraid that if the idea he was depressed gained currency, he would forefit the right to his opinions. He would forefit his moral certainties; every word he spoke would become a symptom of disease, he would never again win an arguement." Fricking BRILLIANT. And real.

Somehow Franzen manages to put the "fun" in dysfunctional. Far from "mindless", The Corrections tunes you in to each family member and their flaws. In reading, you may recognize yourself in one of the characters, stop and think, "oh no! I'm that jerk!" Or, in a perhaps better scenario, say, "Ha! That bitch is just like my sister!"
Whatever the case, you KNOW these people Franzen writes about. You work with them. God forbid, you are related to them! But it is real. All the imperfections, the misunderstandings, the yearning, the love, the hate....

It IS about being a human being.

And it is done very damn well.
This is NOT my last Franzen.

Jonathan Franzen seems to have a knack for winding people up. When his list of writing rules was published a couple of weeks ago, the Internet was quickly ablaze with indignation and evisceration. How dare this privileged snob share such pompous advice? My own Twitter timeline was full of other writers mocking his self-importance.

But is it arrogance if you can back it up? I'd never read Franzen's fiction, so I decided to start with the book that made his name. And I soon realised why such a fuss was made of The Corrections. It is a novel bursting with ideas and razor-sharp observations, a work of true ambition and intelligence. Love him or hate him, Franzen is a literary talent that is hard to ignore.

The story revolves around the Lamberts, a family from the Midwest town of St Jude, each of them battling their own private demons. Alfred is losing his mind to Parkinson's, as his fussy wife Enid struggles to care for him. Eldest son Gary is trying to convince himself that he is not depressed, as he competes with his wife for his childrens' affection. Middle son Chip has lost his cushy college job after an affair with a student. And beautiful, hard-working Denise is a successful chef who bounces from one failed relationship to another.

Stories about dysfunctional families hold a real fascination for me, and boy do the Lamberts have issues. I found the one-upmanship of Gary's marriage riveting and strangely amusing. Alfred's ungraceful demise was tragic to read about, and I felt sorry for Enid as she tried her best to hold everything together. Denise was an intriguing paradox - maybe the most good-hearted and thoughtful member of the Lamberts, but with a self-destructive tendency when it comes to relationships. The lazy, self-serving Chip was the only character I did not care for, and I found myself skimming through his pages.

The Corrections is a family saga that is as insightful, witty and genuine as any I've read. But the book is not only concerned with domestic matters, it also holds forth on topics such as the healthcare system, the declining state of American railroads, East European cuisine and so on. I must admit that not all of these tangents held my full attention. However, the story always came back to the Lamberts - as real and as fascinating a fictional family as you could ever come across. The naysayers will continue to call Franzen arrogant, but if he keeps writing books as good as this one, he can show off all he wants.