*Read for prompt Muggle Studies*

i have read what i consider a decent amount of bradbury--not everything, but everything i could get my hands on--and i have come to expect a standard of bradbury's typical work: extended metaphor, lush and/or vivid description, memorable characters, imaginative storytelling. my favorite bradbury works are from the dust returned, something wicked this way comes, and martian chronicles. this was my first piece of bradbury nonfiction, so i had high hopes for it. when i read it, though, the whole package just didn't click for me. i saw plenty of bradbury's famous writing style full of description, but there was no cohesive plot. instead i had a rambling collection of different, not altogether related snippets of prose that goes nowhere. i intend no disrespet to mr. bradbury; his work is very dear to me, and i owe much of my own skill in writing to his influence, but this is not my favorite work. i would sum up the book as, "hey, the irish are crazy... hey, john huston is crazy... hey, i'm not that crazy, but put me in a room full of drunken irishmen, and even the metaphors start to slur..."

This book is like comfort food for addicts of colorful prose, strong drink, gray clouds, and bone-chilling rain. Bradbury is a master and, while this lacks anything resembling tension, it may be his master-work. I love it to pieces and recommend it to any fan of writing, filmmaking, and drunken shenanigans.

There were some really great stories within the narrative of this book, but the narrative seemed a bit scattered. There were parts that loosely echoed Moby Dick, the screenplay the main characters was writing, but this isn’t one of my favorite Bradbury stories.

This is one of those novels that you read for the sheer love of writing as a stylistic, not a narrative, craft. Bradbury plays with words in this book like James Newton Howard plays with musical notes in Peter Pan or Raya and the Last Dragon, manipulating language into ribbons and starbursts and raindrops of sentences with such evident glee that you can’t help but smile along with him. His treatment of Ireland and the Irish is deliberately tongue-in-cheek, winking at all of the stereotypes it so liberally employs and apparently fully aware that it’s gushing over the Emerald Isle exactly as quixotically as everyone else does.

That isn’t to say, though, that there’s not a narrative plot to Green Shadows, White Whale, because there most certainly is. Its semi-autobiographical nature intrigues me; I love the idea of Bradbury arriving on the soil of Eire all wide-eyed and earnest, cavorting with the locals by day and wrestling with the leviathan challenges of adapting one of those stupid, irritating, and somehow still magnificent behemoths of classic literature into screenplay format by night – to say nothing of coping with a beastly director ’round the clock. (Myself, I’m still pretty skeptical of the “magnificence” of Moby Dick, but I guess we’ll see how I feel after I actually read it.) I’d love to know which anecdotes spring from Bradbury’s personal experience and which from his imagination.

I usually can’t abide episodic story structure, but some of the episodes in this particular story are pretty entertaining, so I’ll allow it. The first detour, in particular, is such a brilliantly executed piece of political comedy that I could forgive far more flaws than this book has on its account.

Said flaws include some annoying throwaway instances of racism or marginalization and the like. We also could have used more Ricki. Overall, though, it’s quite good. And it’s funny. The whole “everyone is at least 60% gay, actually” scene had me giggling.

Fun collection of related short stories, memories. Due at the library before I was done. Didn't finish but would like to go back to this one.

The back story is the day job of writing the screenplay for Moby Dick with John Huston in Ireland. Meantime Bradbury takes us on a journey through dreamy Irish fables and local eccentricities.

After watching John Huston's Moby Dick, the Ray Bradbury semi-fictional memoir beckoned. Ray Bradbury's Green Shadows, White Whale is really more fiction than memoir, but it's a delectable concoction. Bradbury describes the months spent in Ireland while working on the screenplay for Moby Dick with John Huston, a demonic presence who was borderline psychotic. Each of the book's chapters is a freestanding story, and some were published separately. Bradbury was charmed by the eccentric Irish characters he met, especially those at a pub called Heeber Finn's. The stories vary greatly in style, from tall tale, to ghost story, to pure whimsy. The biggest surprise is Bradbury's flair for comedy. It's a genuinely funny book.

Нетипична като съдържание за Бредбъри, но в типичния негов стил. Имам усещането, че е писал книгата за свое собствено удоволствие и като обяснение в любов към Ирландия и зелените й хълмове, дори към дъжда, който непрекъснато капе по прозорците като будна съвест. И най-вече към хората й, обикновени, човечни, по своему мъдри, които трябва да се четат между редовете, за да ги обикнеш - шофьора на такси, веселата кръчмарска компания, уличните музиканти, дъблинските просяци и други странни птици, забъркващи невероятни и забавни ситуации.

Има доста препратки към "Моби Дик". Писането на сценария по тази книга е съпроводено с ловджийска сватба и погребение в отлежало вино, с много моменти, дълбаещи миналото и душата, сарказъм и хумор - добродушно надсмиване над себе и околните, както и щипка мистика (Нора и нейното имение Гринуд, което има собствено и трудно предвидимо отношение към хората; това е едната от познатите истории, но не мога да открия все още в кой от сборниците му с разкази е публикувана).
Другата е за един много симпатичен лорд и неосъществения пожар в имението му.

"Зелени сенки, бял кит" се чете много леко и би допаднала на всеки почитател на лиричния изказ на Бредбъри.
Удоволствието от четенето се засилваше и от това, че за първи път попадам на книга на "Сиела" с една единствена и почти незабележима грешчица. Пожелавам им да продължават все така.

„Животът е твърде кратък за поздрави, а вече няма време дори и за свестни сбогувания."

„Първо ме поздравяваш, че съм стар, а сега пък съжаляваш, че нямам жена. Явно не познаваш Ирландия. Да си стар ерген тук е едно от основните занимания! За да се ожениш, ти трябва имот. Затова си траеш, докато господ прибере майка ти и баща ти. Едва тогава, когато имотът е вече твой, си търсиш съпруга. Това е игра на изчакване. Един ден ще се задомя, не бери грижа
- На седемдесет?
Той се дръпна и ме изгледа под вежди.
- Като нищо ще изкарам двайсет години добър брак с някоя свястна жена."

„Жените са четвъртото нещо от Светата троица.”

„В никакъв случай не бива да искаш от един ирландец да говори по същество. Той предпочита дългите, заобиколни приказки. Иначе пиенето присяда в гърлото и денят отива по дяволите.”

„На бузите ми разцъфнаха испански портокали. Дъхът засвири в ноздрите ми като флейта. Краката ми скритом зашаваха, тайнцувайки в неподвижните обувки.
Арфата засвири „Янки Дудъл”.
И аз отново се натъжих.
Защото, ето, мина ми през ума, тя дори не вижда инструмента. Не чува собствената си музика!
Действително, ръцете й сами подскачаха и лудуваха във въздуха, подръпваха и пощипваха струните, като два древни паяка, тъчащи усърдно мрежи, разкъсвани от вятъра и поправяни отново. Бе оставила пръстите си да свирят свободно, без надзор, докато лицето й се обръщаше ту на една страна, ту на друга, сякаш живееше в съседна къща и трябваше само да ги наглежда от време на време, колкото да не направят някоя беля.
Душата ми въздъхна в мен.”

Прекрасна, хумористично-лирична картина на Ирландия от 1953-та.

Bradbury's Irish stories are not the ones that spring immediately to mind when you think of his body of work, and rightfully so. The Irish tales lack some of the charm of his Green Town stories and all of the adventure of the sci-fi ones, but are still a good time, with some laugh-out-loud moments here and there. A pleasant enough diversion, if not very memorable.

Bradbury's novelization of his time in Ireland with John Huston writing the screenplay for Moby-Dick. Lots of pub stories. Lots of crazy Huston stories. A fun read all around.