Ray Bradbury's classic about Douglas Spaulding growing up in 1928 small town America , where every year his Grandfather makes his famous Dandelion Wine, capturing the taste of Summer in every bottle. Loosely based on his own life. The audio version was like listening to an old time radio show. YA, fun..... 4 stars.

Страхотно удоволствие беше да я препрочета.

Лятото на 1928г. Автобиографична и наситена със страхотни истории.
Лятото, в което Бредбъри, упс, Дъглас Споулдинг го връхлита осъзнаването, че е е жив.
Разбира се, не след дълго, го връхлита и друго осъзнаване ... това, че е смъртен.
Поетична проза. Така хубаво пише Бредбъри, че се замислих дали няма публикувани стихотворения. Ами да, как не съм се сетил толкова години, разбира се, че е писал поезия. Ето: https://www.goodreads.com/book/show/4... Защо не са превеждани до сега у нас?!

Вино от глухарчета. Всеки ден от лятото е бутилиран и ще чака за зимата, за да се възпроизведе отново, докато дойде следващото лято.

Книгата прелива от фантазия, наситена е с детски тревоги и вълнения.

Полковникът - машина на времето.

Двете сестри и техният електрически автомобил. Да, през далечната 1928г. е могло електрическият автомобил да успее да направи своята революция.

Влюбените, чиято любов се е разминала във времето и чака своето прераждане, някъде към 1990г. Порция лимонено-ванилов сладолед ;)

Машината за щастие.
„Вие ли го изобретихте, мистър Ауфман? — викна му Дъглас. — Успяхте ли накрая да
построите Машина за щастие?“
Но изведнъж видя, че машината е без дъно. Мистър Ауфман тичаше по улицата и мъкнеше
цялата тази невероятно тежка рамка на раменете си.
„Ето го Щастието, Дъг, това е Щастието!“

Бабата в нейния кухненски хаос и джунгла. И нейните чудни гозби, които в миг ще станат блудкави и безвкусни след като лелята сложи ред в кухнята. Е, как само ми напомня на част от книга на Хулио Кортасар, за една неподредена (би могло да бъде сбърскана с "буренясала") градина, пълна с чар. Не си спомням в коя от книгите му беше този момент.

Чудно!

И всяко нещо си беше на мястото.
Светът, като грамаден ирис на едно още по-гигантско око, отворило се също току-що, за да огледа всичко, го наблюдаваше втренчено.

И той разбра какво е било онова, което се бе хвърлило отгоре му, за да остане с него — и вече нямаше да му избяга.

Та аз съм бил жив! — възкликна Дъглас.

Свлякоха се по нанадолнището, слънцето нахлуваше в устата им, сипеше се в очите им като счупено лимоновожълто стъкло, задъхваха се като пъстърви, изхвърлени на брега, от смях в очите им излязоха сълзи.

Искам да почувствам всичко, което може да се чувства, казваше си той. Нека да се уморя, оставете ме да се изморя. Не бива да забравям, аз съм жив, зная че съм жив, не бива да забравям това нито тази вечер, нито утре, нито пък в други ден.

Вино от глухарчета. Самите думи ухаеха на лято. Виното беше лято, хванато и запушено с тапа.

Производителите на гуменки знаеха точно какво им трябва на момчетата и какво търсят. В подметките напъхваха среда от мек и пухкав хляб, навиваха пружини и жилави треви, калени и сушени в пустошта. А вътре някъде в меките стелки на обувките скриваха влакно от най-тънките, най-жилавите мускули на елен.

Така е — лятото, това бяха обреди, всеки със своето място и време.

Кой желае един залез да трае дълго?

Нищо никога никому не принадлежи.

Всеки април, откакто той се помнеше на този свят, по покрива сякаш започваше да чука усърдно кълвач. Не беше кълвач, а прабаба му, покатерила се горе кой знае как, която пееше високо в небесата, забиваше пирони и подменяше изгнилите дървени шинди.

— Запомни, Дъглас — прошепна тя, — покрива трябва да поправя само човек, комуто това ще доставя радост.

Was there, then, no strength in growing up? No solace in being an adult? No sanctuary in life? No fleshly citadel strong enough to withstand the scrabbling assault of midnights?
*
I want to feel all there is to feel, he thought. Let me feel tired, now, let me feel tired. I mustn’t forget, I’m alive, I know I’m alive, I mustn’t forget it tonight or tomorrow or the day after that.
*
We’ve had a nice time, haven’t we? It has been very special here, talking every day. It was that much-overburdened and worn phrase referred to as a ‘meeting of the minds.’ “ She turned the blue envelope in her hands. "I’ve always known that the quality of love was the mind, even though the body sometimes refuses this knowledge. The body lives for itself. It lives only to feed and wait for the night. It’s essentially nocturnal. But what of the mind which is born of the sun […] and must spend thousands of hours of a lifetime awake and aware? Can you balance off the body, that pitiful, selfish thing of night against a whole lifetime of sun and intellect? I don’t know. I only know there has been your mind here and my mind here, and the afternoons have been like none I can remember.
*
Time is so strange and life is twice as strange. The cogs miss, the wheels turn, and lives interlace too early or too late.
*
June dawns, July noons, August evenings over, finished, done, and gone forever with only the sense of it all left here in his head. Now, a whole autumn, a white winter, a cool and greening spring to figure sums and totals of summer past. And if he should forget, the dandelion wine stood in the cellar, numbered huge for each and every day. He would go there often, stare straight into the sun until he could stare no more, then close his eyes and consider the burned spots, the fleeting scars left dancing on his warm eyelids; arranging, rearranging each fire and reflection until the pattern was clear. …

La perfezione, la levigatezza, l'odore dell'erba che lo seguiva e lo superava alla velocità della luce. Un buon amico che fischia accanto a te come un usignolo, mentre tu percorri sferragliando il sentiero polveroso. Tutto era perfetto e tutto poteva essere toccato; le cose erano vicine, a portata di mano e ci sarebbero rimaste. Era una giornata stupenda.

Se Kafka diceva che "un libro deve essere come un'ascia che scioglie il mare ghiacciato che c'è in noi" Un'estate incantata riesce a sciogliere qualcosa, dentro noi stessi.
E già nel titolo, così banalmente benevolo, c'è tutta l'intenzionalità dell'autore, salvo che in inglese il titolo è diverso Dandelion Wine, ma fa niente, anzi, per questa volta, la traduzione italiana è meglio dell'originale perché dà una chiara indicazione dell'orizzonte del romanzo.

E tempo fa leggendo Se il sole muore di Oriana Fallaci, in cui la giornalista intervistò astronauti e vari personaggi che gravitarono intorno alla Nasa e al primo lancio spaziale americano, lessi anche del suo incontro con Ray Bradbury.
E di quell'intervista ho un ricordo nitido perché emerse una persona (mi riferisco all'intervistato a Bradbury) di grande bellezza e umanità, fantasia smisurata e principi morali saldissimi, e queste pagine ne sono una ulteriore testimonianza, ci restituiscono un autore meno fantascientifico, rispetto a quello notoriamente conosciuto.
Bradbury non è solo Fahrenheit 451 che, se devo dirla tutta, non ho nemmeno molto amato, un libro fondamentalmente a tesi.

E in Un'estate incantata Bradbury è in un momento narrativo davvero felice quando racconta la stagione estiva del 1928 di Douglas e Tom, due fratelli dodicenni, in una città immaginaria dell'Illinois.
Storia che ha molti punti in comune con Stand by me il bellissimo film d'infanzia, amicizia e avventure, dove c'è spazio per tutta una serie di episodi e di rituali felici che, per quanto a volte attraversati dalla paura e dai normali dubbi adolescenziali, non sono meno vitali.

Perché ci sono, nella vita di ognuno di noi, dei periodi uno, due, pochi altri, tanto intensamente brevi quanto perfetti e che vorremmo cristallizzare per sempre e a cui davvero non si cambierebbe nulla, quando tutto ci sorride, quando c'è una coerenza tra desideri e loro realizzazione, tra teoria, intenzioni ideali e pratica di vita, un'armonia dove ogni cosa è connessa e si incastra senza un cigolio senza un minimo scarto di errore o sbavatura, dove tutto è a portata di mano e può essere toccato. Quando natura, luogo, clima, persone di cui ti circondi, eventi, umore, salute, e anche soldi, perché no, sono assolutamente armonici, quando sembra non esistere alcuna fatica o male di vivere.
Questo romanzo mi ha come riportato in un viaggio del tempo ideale a quelle sensazioni, sensazioni di estremo benessere psicofisico.

Tornando a Kafka e alla sua citazione che un libro deve essere un"ascia per sciogliere il mare ghiacciato che è in noi, questo di Ray Bradbury lo è davvero, ma non ascia affilata bensì elegante coltello da burro che con la sua lama liscia e non seghettata può essere usato non per infliggere, squartare, ferire ma per spalmare.
Per spalmare il balsamo lenitivo che queste pagine infondono sui nostri corpi, così perennemente tesi, come corde di violino stonate.
O come immergersi in un lago di miele
liquefatto.