So good. As if being in a time travelling conversation with a great writer, moving into the past and looking into Kurt Vonnegut’s vision of the future, which is our present.

Weltschmerz - a sort of sceptical and fatalistic contempt for life.

“I have travelled extensively in Concord” - Henry David Thoreau

“I am embarrassed. We are all embarrassed. We Americans have guided our destinies so clumsily, with all the world watching, that we must now protect ourselves against our own government and our own industries.
'Not to do so would be suicide. We have discovered a brand-new method for committing suicide - family style, Reverend Jim Jones style, and by the millions. What is the method? To say nothing and do nothing about what some of our businessmen and military men are doing with the most unstable substances and the most persistent poisons to be found anywhere in the universe.
'The people who play with such chemicals are so dumb!
'They are also vicious. How vicious it is of them to tell us as little as possible about the hideousness of nuclear weapons and power plants!”

“Are we foolish to be so elated by books in an age of movies d television? Not in the least, for our ability to read, when mbined with libraries like this one, makes us the freest of men and men - and children.”

“Live so that you can say to God on Judgment Day, I
was a very good person, even though I did not believe in you.”

“Be aware of this truth that the people on this earth could be joyous, if only they would live rationally and if they would contribute mutually to each other's welfare.
'This world is not a vale of sorrows if you will recognize discriminatingly what is truly excellent in it; and if you will avail yourself of it for mutual happiness and well-being.”- Clemens Vonnegut

““I am willing to drop the word religion, and substitute for it these three words: heartfelt moral code. We sure need such a thing, and it should be simple enough and reasonable enough for anyone to understand.
The trouble with so many of the moral codes we have inherited is that they are subject to so many interpretations.
We require specialists, historians and archaeologists and linguists and so on, to tell us where this or that idea may have come from, to suggest what this or that statement might actually mean. This is good news for hypocrites, who enjoy feeling pious, no matter what they do.”

“'As an ordinary person, appalled as I am by the speed with which we are wrecking our topsoil, our drinking water, and our atmosphere, I will suggest an idea about good and evil which might fit into a modern and simple moral code. Evil disgusts us. Good fills us with joy and brings a sparkle to our eyes. That much remains the same. Might we not go farther, though, and say that anything which wounds the planet is evil, and anything which preserves it or heals it is good?”

“"There is this drawback, though: If you give to that sort of a stranger the uncritical respect that you give to friends and relatives, you will also want to understand and help him.
There is no way to avoid this.
'Be warned: If you allow yourself to see dignity in some-one, you have doomed yourself to wanting to understand and help whoever it is.
'If you see dignity in anything, in fact - it doesn't have to be human - you will still want to understand it and help it.
Many people are now seeing dignity in the lower animals ind the plant world and waterfalls and deserts - and even in the entire planet and its atmosphere. And now they are helpless not to want to understand and to help those things.”

“It praised the themes of my early books, Player Piano, The Sirens of Titan, and Mother Night:'... anger at war and killing, at the void that technology is creating in contemporary life.'

“Nanette and Edith are both gifted artists. Both have found the life of an artist a lonely one. Edith has determined that loneliness is not too high a price to pay. Nanette is becoming a nurse who will make pictures for fun. And meanwhile the man-made weather of politics and economics and technology will blow them this way and that.”

HOW KURT VONNEGUT RATES HIS OWN BOOKS:
Player Piano, B
The Sirens of Titan, A
Mother Night, A
Cat's Cradle, A+
God Bless You, Mr Rosewater, A
Slaughterhouse-Five, A+
Welcome to the Monkey House, B-
Happy Birthday, Wanda June, D
Breakfast of Champions, C
Wampeters, Foma & Granfalloons, C
Slapstick, D
Jailbird, A
Palm Sunday, C

What is it an artist does — a painter, a writer, a sculptor - ?' He already had an answer, which he had put down in the book he was writing, a book which would never be published. But he would not tell us what it was until the end of the hour, and he might discard it entirely if our answers to his question made more sense than his. This was a class composed entirely of veterans of the Second World War in the summertime. The class had been put together in order that we might continue to receive our living expenses from our government when most of the rest of the university was on vacation.
If any of us came up with good answers, I now have no idea what they might have been. His answer was this: "The artist says, "I can do very little about the chaos around me, but at least I can reduce to perfect order this square of canvas, this piece of paper, this chunk of stone." ›
Everybody knows that.

Most of my adult life has been spent in bringing to some kind of order sheets of paper eight and a half inches wide and eleven inches long. This severely limited activity has allowed me to ignore many a storm. It has also caused many of the worst storms I ignored. My mates have often been angered by how much attention I pay to paper and how little attention I pay to them.
I can only reply that the secret to success in every human endeavour is total concentration. Ask any great athlete.
To put it another way: Sometimes I don't consider myself very good at life, so I hide in my profession.

I know what Delilah really did to Samson to make him as weak as a baby. She didn't have to cut his hair off. All she had to do was break his concentration.”

Such a fun read. If a bit meandering, that's sort of what I love most about his nonfiction. Includes color on V's heritage, family, approach to parenthood, and many commencement speeches he's given over the years. Oh what I would have given to hear one at my own graduation.

His voice is so comforting bc it preaches humor in the face of the absurd and dismal. Vonnegut, taken in his time as an anti-war figure, takes on a whole new role as a spiritual guide as we struggle with technology, isolation, and especially as we're less tethered to religion than ever before. For finding meaning in a godless universe, look no further than Vonnegut's attitude.

Recommended for any fan of Vonnegut. Palm Sunday is essentially Vonnegut's autobiography mixed in with assorted short stories, essays, and speeches. It provided a lot of previously unknown context that gave me a new found appreciation for his work. He was already one of my favorite authors, and reading this inspired me to go back and read all of his novels that I have not yet read. He covers many topics, both autobiographical and his viewpoints more generally. I enjoyed learning about his ancestors in Indianapolis, which was an interesting American fable in its own rite. The essays and stories cover topics from a wide range of subjects including politics, death, religion, writing, family, and more.

A selected quote: "I myself grew up in Indianapolis, Indiana, where common speech sounds like a band saw cutting galvanized tin, and employs a vocabulary as unornamental as a monkey wrench."

I've read almost all of Vonnegut's published novels, and a couple of his short story collections, and this sat on my shelf as the "new" Vonnegut, which I am startled to realize was 38 years old when I finally pulled it down to read. Time trundles on, it seems. Ouch.

And I have two "newer" Vonnegut collections on my shelf, as well. I have a feeling I won't be caught up on my reading until the middle of my second century.

But enough about my pathetic situation. The book. Uneven. Kurt lets you know it will be so right off the bat. He defines his project as a blivit, his newly invented literary form. Its original purpose was to be a collection of speeches, reviews, editorials and so forth, a follow-up to a previous collection. He ended up adding a short story from Again, Dangerous Visions, a treatment for a musical comedy, and a variety of autobiographical notes, including some details of family history written by a distant connection, and a letter written by a daughter.

There are a lot of good bits in here, and it was entertaining reading during the dull stages of a trip to Italy, especially the long flights and some long waits in train stations. But I also had to keep putting it aside, because there were too many changes of subject; and there were some very weak sections. ("The Chemistry Professor" grated on my very last nerve.) Vonnegut was a satirist, and felt that writing should be play as well as serious, and that's a high-risk/high-reward path. If the reader is not on your wavelength, they are likely to be annoyed. If they are, they'll love the experience. This collection hit me both ways.

For my writing students, I'll be using at least part of this self-interview snippet, which displays how a practicing writer thinks about story, in response to his self-question about why there's little "love" in his works:

VONNEGUT: ...I try to keep deep love out of my stories because, once that particular subject comes up, it is almost impossible to talk about anything else. Readers don't want to hear about anything else. They go gaga about love. If a lover in a story wins his true love, that's the end of the tale, even if World War III is about to begin, and the sky is black with flying saucers.
INTERVIEWER: So you keep love out.
VONNEGUT: I have other things I want to talk about. Ralph Ellison did the same thing in Invisible Man. If the hero in that magnificent book had found somebody worth loving, somebody who was crazy about him, that would have been the end of the story. Céline did the same thing in Journey to the End of the Night: He excluded the possibility of true and final love--so that the story could go on and on and on.
INTERVIEWER: Not many writers talk about the mechanics of stories.
VONNEGUT: I am such a barbarous technocrat that I believe they can be tinkered with like Model T Fords.
INTERVIEWER: To what end?
VONNEGUT: To give the reader pleasure.

And there's another bit about the basic practical joke that writing is, making people feel emotions about little marks on paper, but I'll spare you the quote.

Worth reading. I suggest skipping anything that bores you, and just highpoint the thing.

Maybe choosing to teach this was not a good idea. At least not in an Advanced Comp class. As I re-read it in the "analyzing serious rhetoric/crafting academic argument" frame of mind, I couldn't help but be disappointed. Not that I didn't still like it, but because I didn't love it. What's worse: if this is my students' first experience with Vonnegut, they may have been turned off. ARGH!!

Still, I won't let this one bad reading taint my view of the book--I'll still remember by my impressions after other readings, as a heartwarming, moving, smart, humane, socially conscious, and funny collection.

Vonnegut's second-to-last stellar nonfiction book. Unfocused, yeah, but also just so terribly plainspoken about things the rest of us can't possibly bear to be plainspoken about: mental illness, capital, the shape of the family, loneliness. Usually when someone goes into these concepts with a headlamp and a pickaxe there's just clouds of defeatist, narcissistic dust, or else someone emerges with fool's gold they're willing to sell. It takes a real talent to face stuff like this and neither shrug nor prescribe.

A collection of lectures, speeches, essays, Statler Brothers' songs and whatever else he managed to cram in here, it's all very Vonnegut at its core...well, maybe all except for the Statler Brothers' songs, those are purely country. Heh.

It's definitely not Vonnegut's best work, but it's a good read nonetheless and has some very interesting quotes inside. Vonnegut's got an interesting slant on life, and this book pretty much throws the doors open on that outlook and let's you inside his own little universe and what a pleasnt little universe it is.

There is so much Vonnegut in this book that it all starts to run together after a certain point. I can't remember which jokes or which passages were in which essay or speech. This massive collection, which was published in 1981, could have come out today and it would have been just as poignant. Not only do we get a rundown on Vonnegut's family tree dating all the way back to Germany, included with it practically the entire history of Indianapolis, Indiana, but we get discourses on his marriages, his children, and his opinions on education, religion, literary criticism, William F. Buckley, Bob and Ray, Jonathan Swift, and Joseph Heller. And we get a reprint of his hilarious skewering of human arrogance - The Big Space Fuck - wherein humans believe they are so vastly important to the universe, despite having destroyed their own planet, that they send an 800-pound missile full of jizzum into outer space. This is one of Vonnegut's best stories, and an excellent summary of his views on those he had to live with and tolerate. Also included is a summary of his rejected dissertation from the University of Chicago where he analyzes the story arcs of several works of literature via graph paper and concludes that Cinderella is essentially the same story as that of Adam and Eve in the Garden of Eden. And lest you think he is only capable of criticizing others, he also gives a not so flattering rundown of his own work. The closing speech, which he gave before a church congregation on Palm Sunday, is a brilliant and lacerating indictment of liberal Christian interpretations of the Bible, illustrating how they take everything out of context for their own benefit. It is wonderfully, hilariously cynical, like most of the rest of the book. You can't completely appreciate Vonnegut unless you read some of his non-fiction work, and this is the granddaddy of them all.

Струва ми се, че когато за първи път четеш даден автор, е добре да започнеш с някое от най-знаковите му произведения, вече оценени от много по-ерудирани читатели от теб самия. По стечение на обстоятелствата има писатели, с чиито произведения се срещам „по случайност“. Името на Кърт Вонегът винаги е звучало крайно респектиращо и някак съм подценявала собствената си способност да го разбера. С една дума – считах го за твърде интелектуален за моите възможности. Голяма грешка. Но трябваше да започна с някое от другите му произведения, в това поне съм напълно убедена. Затова ще продължа с „Кланица 5“ и „Добре дошли в маймунарника“, за да добия истинска представа е ли Вонегът „моят човек“ или не е.
За „Цветница“... мога само да въздъхна. Сборник със скърпени вметки между отделните писма, речи, биографичен разказ и дори една кратка пиеса, която със съвършено отегчение едва прегледах с желание да не удължавам агонията на четенето.
Но това не е е отрицателен по същността си отзив. Харесах гласа на Вонегът – хуморът му, неприкритата му самоирония и отказ да се възприема твърде сериозно, авторитетния му глас по наболелите въпроси на неговото съвремие, които са въпроси и на нашето – и в крайна сметка общочовешки и валидни за всички ни теми, свързани с войната и пацифизма, религията, вярата, четенето, писането, надеждата за бъдещето и дори за автентичността – онова право на всеки от нас да бъде себе си и да изразява на глас мислите си, независимо дали те се харесват на другите или не. Това, което не ми хареса, е непоследователността на Вонегът, захващането на една тема, без да я изчерпи до край, прескокът на следваща, на трета, частичното връщане назад към първата – като в налудничав лупинг между идеи и мисли. Един труден за следване път на мисълта, който той не проявява и най-малкото старание да „нормализира“ и който, в крайна сметка, издава склонност към сюрреализма и даже психеделичността, бих казала. Би било интересно да се говори с човек като Вонегът и съм сигурна, че всеки би изпитал лекота в общуването с него заради тази му пълна непосредственост и откритост – той ��росто говори прямо точно това, което мисли, в момента, в който му мине през ума. В същото време идеите са толкова много, а толкова неизчерпани, че усещането е като да потъваш в оплетен мисловен пъзел.
Не мога да препоръчам тази книга. Тя е безюжетна и скърпена, по-скоро биографична притурка за сериозните почитатели на Вонегът, отколкото произведение, което ще остави спомен и което ще предизвика емоционален отклик. Нито е добър старт за запознаване с творчеството му.

При все това:
„Хората не ходят на църква, за да слушат проповеди, а за да си мечтаят за Бог.“
„Живей така, че да можеш да кажеш на Бог в деня на Страшния съд: „Бях много добър човек, макар че не вярвах в Теб“.
Казано от един „религиозен скептик“.

„Както знаете, не е достатъчно читателят да възприеме малките символи на страницата с очите си, а в случай че е сляп – с пръстите си. След като тези символи вече са в главите ни и сме ги подредили в правилния ред, трябва да ги облечем в тъга, радост или апатия, в любов или омраза, в гняв или умиротвореност, или както е искал авторът да бъдат облечени. За да бъдем добри читатели, трябва дори да разпознаваме иронията – това е, когато авторът казва едно, а всъщност има предвид друго, противоречейки си за нещо, което смята за измамно.
Трябва да разпознаваме даже и шегите! Тежко и горко ни, ако пропуснем някоя шега.
Затова повечето хора се отказват от четенето.“

Медитацията е свята за мен, тъй като вярвам, че всички тайни на битието и небитието са някъде в главите ни… или в главите на другите.
Вярвам, че четенето и писането са най-полезните форми на медитация, открити някога.
Като четем произведенията на най-интересните умове в историята, ние медитираме с нашия ум и с техния.
За мен това е чудо.

Книгата-сборник завършва с реч/проповед/думи (понеже не харесвам "реч" и се чудя, коя дума е подходящата), която е бил поканен да държи/изнесе/представи в деня на Цветница през 1980г. в църквата „Сейнт Клемънтс“. Вонегът прави интересен прочит на последните дни на Христос. Всъщност тези последни дни на земята на "божия син" най-много го доближават до човешкия образ. И ако самият той не е художествена измислица съм склонен да си представям същото, за което пише Вонегът.

Хората не ходят на църква, за да слушат проповеди, а за да си мечтаят за Бог.

А сега, след като пораснах, книгите ми са такива — мозайки от шеги.

Възприемам този сборник от есета, писма, речи и т.н., като начин да се представи нещо автобиография във формата на "мозайка". Към тези автобиографични парчета са добавени един разказ и една негова пиеса, пиесата е ужасна - хич не ми хареса. И сега точно тук, веднага след мнението ми за пиесата, искам да кажа, че книгата-сборник като цяло много ми хареса. "Хареса", "не хареса" ..., на кой му дреме. Впрочем в книгата, Вонегът сам си е дал оценка 4 от 6, аз пък ще му дам 4 от 5. Стига толкова.

П.П. Може да си хванете прекрасни цитати от книгата, аз поне винаги се възползвам, когато има такава възможност.

"Цветница" е биографичен сборник на Вонегът, съдържа спомени за родовата му история, есета, речи и една абсурдна пиеса. Преди това четох "Уомпитър, Фома, Гранфалун" , което е подобна книга, с по-малко биография и включени две разказчета със смислова насоченост, с типичната му хаплива ирония.
У нас едно време е бил издаден сборник "Без невинност", джобен формат от Библиотека Панорама, който съдържа извадки от двете книги. Първо това бях подхванал, и ми поднови интереса към Вонегът. След като довърших всичко, съм възмутен. Добре, избираш кои глави от книгите да сложиш в сборника си, но как може да публикуваш реч или есе наполовина? В момента тази книжка не е при мен, но достатъчно си спомням. Например "Мръсни думи", където Вонегът освен другото споменава и защо в някои щати са изхвърлили "Кланица 5" от библиотеките . Това за цензурата.
Най-голяма яснота за идеите на писателя разкрива "Интервю със себе си". Допада ми гражданската му позиция, пацифизма, откровенноста до болка, дори скептицизма, екологичната отговорност.
Освен възхищението си от класиците Марк Твен и Суифт, има интересни мнения за Хесе, Керуак и Хелър.
Родовата история на Вонегът може да се обобщи с 3-4 поколения германски американци, почтени, усърдни и забогатяващи, и сключващи брак с подобни. Това приключва с Голямата депресия, големите бизнес вериги и самия Кърт.
Досадно е да се чете за морал, дори да си съгласен, доколкото може сам да се разбереш. Това се прилага, а не се чете. И все пак:

Из "Религия"

"От самото начало трябва да разберем научния факт, че всяка рана, която нанасяме на жизнените системи на тази планета, най-вероятно е съвсем необратима. Затова всеки, който наранява планетата, а след това се преструва, че я лекува, е просто поредният лицемер. Той си остава съвсем необратимо едно зло и следователно отвратително човешко същество."

"В по-голям мащаб, цели нации обичат да взривяват други нации, след което да се появяват като ангели и да раздават стъклени очи, изкуствени крайници, шоколади и тям подобни, за да възстановят всичко, за да тръгне отново всичко."

"Когато се кандидатира за вицепрезидент, той ме попита дали имам някакви идеи. Може би си спомняте, че парите бяха в изобилие, но що се отнася до идеите, и двете партии бяха в крайна нищета. Затова му казах, но се боя, че не ме слушаше, че убиец номер едно в Америка не са сърдечносъдовите заболявания, а самотата."

"Със сигурност ще се изправяте пред повече социално недоволство в бъдеще и ще продължават исканията за икономическа справедливост. Наистина ще сте много проницателни лидери, ако осъзнаете, че хората всъщност не протестират за пари, а за спасение от самотата."

"Във всеки случай не мисля, че някой се е страхувал от ада повече, отколкото повечето от нас се страхуват от презрението на другите хора. Според нашия нов и искрен морален кодекс ще можем да плашим бъдещите злосторници само с това — презрението на другите хора.
За да има ефект от това презрение обаче, ни трябват сплотени общности, които в наши дни са по-редки и от белоглавия орел. Странно е, че такива общности са толкова редки, тъй като човешките същества генетично са стадни създания. Имат почти толкова нужда от многобройни приятели и роднини, мислещи като тях, колкото от витамин В комплекс и искрен морален кодекс."

"Нека ви отнема още съвсем малко време с темата за големите семейства. Нека поговорим за развода и за факта, че един от всеки трима тук е разведен или ще се разведе. Когато го правим, най-вероятно ще се тръшкаме, ще ридаем и неясно ще хленчим за пари и секс, за предателство, за надживяване един другиго, за това колко са близки любовта и омразата и така нататък. Никой никога дори не се е доближавал до истината, която е следната — обикновеното семейство изобщо не осигурява достатъчно другарство.
Смятам да напиша пиеса за разпадането на брака и в края на пиесата един от героите ще каже онова, което хората в живота си казват в края на един брак — съжалявам. Вие, бидейки хора, имате нужда от стотици предани другари, мислещи като вас. Аз съм само един човек. Опитвал съм, но никога не мога да бъда сто души за вас. И вие сте опитвали, но никога не можете да бъдете сто души за мен. Много лошо. Довиждане.
Да поговорим за несъвместимостта между родители и деца, която често настъпва само поради лош генетичен късмет. В едно малко семейство деца и родители могат да се окажат вкопчени в адска схватка в продължение на двайсет и една години, че и повече. В едно голямо семейство детето разполага с много други домове, в които да потърси любов и разбиране. То не е принудено да стои у дома и да тормози родителите си, нито пък е принудено да копнее за любов.
В едно голямо семейство всеки може да изчезне от собствената си къща в продължение на месеци и пак да бъде сред роднини. Никой не трябва да се впуска в безнадеждно търсене на дружелюбни непознати, което повечето американци са принудени да правят.
Сещам се за салони за масаж… автобусни спирки и барове.
Вие, завършващите, сега напускате едно изкуствено голямо семейство. Дори да сте ненавиждали живота си тук, ще откриете, че малкото семейство не е в състояние да го замести. А онези от нас, дошли да ви поздравят за завършването — ние сме избягали тук от самотата, за да станем поне за малко част от изкуствено голямо семейство.
А когато си тръгнем, всички ние до края на живота си ще търсим големи, стабилни общности от хора, мислещи като нас, иначе казано — роднини. Те вече не съществуват. Тяхната липса е не само главната, но може би единствената причина за неясното ни недоволство насред цялото ни благоденствие.
Мислехме си, че ще се справим без племена и кланове. Е, не можем.
Имаше време, когато много обичах да измислям нови религии и обществени порядки. Сега проумях, че подобни схеми няма да действат без подкрепата на огромни и страховити полицейски сили и затворнически системи, освен ако не бъдат оставени сами да се измислят. В края на краищата император Константин не е измислял нищо. Разполагал е с много религии, от които да избира. Избрал е християнството, защото му се е струвало най-свежо."

"цитат от една тънка книжка, „Обучение по етика“, издадена през 1900 година и написана от свободомислещия ми прадядо Клемънс Вонегът, който тогава е бил на седемдесет и шест години: „Онзи, който изповядва либерални възгледи и избира за спътник в живота човек, завладян от суеверия, той рискува свободата и щастието си“.
* * *
Не знаех, че прадядо ми е казал такова нещо, нито пък че е написал книга, допреди около десет дни. Тогава брат ми Бърнард ми изпрати книгата, след като я намерил при една командировка в Индианаполис. Бърнард ми изпрати и екземпляр от коментарите на Клемънс Вонегът за живота и смъртта, които били прочетени на погребението му. Клемънс Вонегът планирал собственото си погребение през 1874 година, а починал през 1906. Думите му към опечалените били следните:
„Приятели или противници: Обръщам се към всички вас, които сте се събрали, за да предадете тялото ми на земята:
Обръщам се към вас, роднини мои:
Не скърбете! Аз достигнах до края на жизнения си път, както и вие някой ден ще достигнете до своя. В покой съм и нищо няма да смущава дълбокия ми сън.
Няма да ме смущават тревоги, мъка, страхове, желания, страсти, болка, упреци от другите. Аз съм безкрайно добре.
Напуснах живота с чувство на обич и привързаност към цялото човечество и ви призовавам да не забравяте истината, че хората на тази земя могат да са радостни, ако само можеха да живеят рационално и ако можеха взаимно да допринасят за благосъстоянието на всеки.
Този свят не е долина на скръбта, ако сте проницателни да осъзнаете наистина прекрасното и да се възползвате от него за всеобщото щастие и добруване. Затова нека да обясняваме колкото се може по-често и особено, когато някой напуска този живот, че градим вярата си на твърда основа, на Истината за пускане в действие на нашите идеи, които не зависят от разни басни и от други идеи, отдавна разобличени от Науката като неверни.
Искаме също така Знание, Доброта, Съчувствие, Милост, Мъдрост, Справедливост и Правдивост. Освен това се стремим към всички онези атрибути — и благоговеем пред тях, — от които човешката фантазия е създала Бог. Стремим се и към добродетелите на Въздържанието, Трудолюбието, Приятелството и Мира. Вярваме в чистите идеи, основаващи се на Истината и Справедливостта.
Следователно обаче ние не вярваме, не можем да повярваме, че в продължение на милиони и милиони години е имало едно Мислещо Същество, което най-накрая от нищото — само чрез Словото — е създало този свят или по-скоро тази земя с нейната Твърд, със Слънцето, Луната и Звездите.
Не можем да повярваме, че това Същество е създало човека от пръст и му е вдъхнало Безсмъртна Душа, след което е позволило на човешкото същество да се размножава с милиони, а тях е потопило в неописуема мизерия, нещастие и болка до края на вечността. Нито пък можем да повярваме, че потомците на едно или две човешки същества неизбежно ще станат грешници; не можем да повярваме, че наказателната екзекуция на един Невинен може да изкупи греховете ни.“
* * *
Такава е религията на прадедите ми. Остава загадка как се е предала на мен. Когато ги опознах, и двамата ми родители бяха толкова замаяни от мирова скръб, че не можеха да предадат нищо — нито немския език, нито любовта си към немската музика, нито семейната история, нищо. Всичко беше свършено. Те бяха капут."

lots to think about but he spent so much time talking about random people i don’t care about. did really like the part where he rated his own works though mostly because i completely agreed (he’s just like me)