Cães negros é mais uma das grandes obras de Ian McEwan, que apesar de não ter a construção tão grande da guerra como ocorre em Reparação, ainda assim, é uma obra sobre o inimigo à espreita, seja ele nós mesmos, ou aqueles agentes disfarçados da Gestapo sempre pontuais para praticar a barbárie.

Aqui, estamos diante de dois ex-membros do partido comunista inglês, June e Bernard e dos desentendimentos ideológicos que gravaram o futuro dos dois, que, embora tardiamente, tentam, ao seu modo, via consciência se desvincular dos horrores ao qual participaram, ainda que de modo mais abstrato ao estarem ligado ao partido.

Com o rompimento do casal em lua de mel ter se dado sob uma circunstância atípica, muito fica dado ao leitor a compreender as alegorias de McEwan, a sutileza do amor abordado, as ideologias que foram base do século passado e o rastro deixado pelo conflito não apenas no casal, e sim, reverberando até hoje em cada um de nós. Tudo isso ocorre sob os tempos sombrios da humanidade que estão nas poucas páginas da obra, que a mim, foi uma ótima leitura, já que nos lembra sempre de estar vigilantes quando os cães negros da história voltarem para nos assombrar.

He tries to meditate upon profound themes in a short span of 174 pages and he ends up being tiresomely symbolic and a real windbag too :

"But the next day, and the day after, and on all the succeeding days, they never set foot in the metaphorical landscape of their future. The next day they turned back. They never descended the Gorge de Vis and walked by the mysterious raised canal that disappears into the rock, never crossed the river by the medieval bridge or climbed up to cross the Causse de Blandas and wander among the prehistoric menhirs, cromlechs and dolmens scattered in the wilderness, never began the long ascent of the Cevennes towards Florac. The next day they began their separate journeys."

or

"They lifted the glasses and cups so that she could spread out a white tablecloth and set down two bottles of vin de pays, glasses, a basket of bread, a bowl of olives and a handful of cutlery. Out in the vineyards, beyond the shady terasse, the cicadas intensified their hot dry sound. Now time, afternoon time, which in the Midi is as elemental as air and light, expanded and rolled billowingly outwards across the rest of the day, and upwards to the vaults of the cobalt sky, freeing everyone in its delicious sprawl from their obligations."

I mean, that's just crap isn't it.

Ian McEwan 8 yaşındayken bir trafik kazasında anne-babasını kaybetmiş ve onların yokluğunu arkadaşlarının anne-babalarıyla doldurmaya çalışmış. Evlendikten sonra ise kayınvaldesi ve kayınpederini onların yerine koymuş. Bu kitap her ne kadar "roman" adını taşısa da aslında kayınvalde ve kayınpederin yani June ve Bernard'ın yaşamını anlatan bir anı-roman. 2. Dünya savaşından hemen sonra evlenen, ikisi de Komünist Partisi üyesi olan bu iki insanın yolları bir süre sonra ayrılır ancak birbirlerini sevmekten asla vazgeçmezler. Bu ayrılığın nedeni balayı yaptıkları sırada bir doğa yürüyüşünde June'un karşısına çıkan 2 iri siyah köpek midir? Onlar yüzünden mi Tanrı'ya dönmüştür?
Kitabın ilk bölümü çok yavaş ilerliyor. Neyseki sonraki bölümler daha akıcı. Fakat bu yazardan okuduğum ilk kitap olan "Sonsuz Aşk"'ın yanından yöresinden geçemez . Okunmasa da olur.

Il Male che ciascuno di noi si porta dentro.

McEwan, si sa, è un nome che ormai conosciamo bene e questo è il suo quinto romanzo che mi capita di leggere.
La scrittura chirurgica, così come l’accurata analisi psicologica dei personaggi e quel lieve ma persistente senso di malessere fanno ancora una volta da padroni in questo racconto lungo che riconferma la maestria di questo scrittore sulle brevi distanze.
Seguendo una sua naturale propensione, McEwan s’immerge nelle dinamiche segrete che regolano i rapporti a due, andando a stanare quei dissapori e tensioni che si celano dietro la facciata di un matrimonio, quello tra June e Bernard, che non ha neanche la pretesa di apparire perfetto. Il punto di vista però è insolito: non viene scelto uno dei due componenti della coppia, ma viene data voce a Jeremy, il marito della figlia, quel genero che, avendo perso i propri genitori in età giovanissima, ha da sempre la tendenza a interessarsi ai padri e alle madri degli altri e si mette in testa di redigere un memoir sulla vita dei due suoceri.

McEwan è abilissimo nel ritrarre June e Bernard come due poli opposti, con due approcci alla vita diversissimi, l’uno razionale e pragmatico e l’altra spirituale e meditativo. Vivendo separati da anni, ma incapaci di lasciarsi davvero, il loro rapporto è ricco di contraddizioni, proprio come quell’Europa spezzata dalla Guerra, le cui ferite non fanno altro che aggravarsi, che fa loro da sfondo.
Cani neri, che prende il titolo da un episodio chiave del romanzo con una forte carica metaforica, è una storia che parla di ideali, del loro valore e di quanto siamo disposti a sacrificare in nome di quegli ideali. Ma parla anche di paternità, di scetticismo e, con una giusta dose di inquietudine, del Male che ognuno, senza saperlo, si porta dentro.
Forse un po’ lento nell’acquisire il ritmo e a mio avviso non troppo coeso nella parte centrale, ma rimane un romanzo molto interessante e un buon modo per approfondire la conoscenza di uno scrittore davvero brillante.

Vielversprechender Anfang, mir gefallen die Sprache und Junes Geschichte mit den Hunden.

Insgesamt aber sehr langatmig und zäh, zu viele Ortswechsel, Städtenamen und Jahreszahlen, ich war nicht so begeistert

"Die Roßkastanien ächzten und schwankten, das ungemähte Gras wurde, mit den Silberseiten nach oben, flach gegen den Boden gepresst. Ich hatte mein Jackett über den Kopf gezogen, war durchnässt und zutiefst verärgert über einen weiteren enttäuschenden Sommer."
-33

"Alles Bedeutsame, was ich je getan habe, musste ich alleine tun."
-65

"Aber Bernard, verpürst du denn nie derartige Anwandlungen, wenn du das Schicksal herausforderst? Sagst du niemals toi, toi, toi?"
-102

"Seit ihrem Tod habe ich angefangen, junge Mädchen anzugaffen. Natürlich ist das in meinem Alter mitleiderregend. Aber es sind nicht so sehr ihre Körper, die ich anstarre, als vielmehr ihre Gesichter. Ich fahnde nach einer Spur von ihr. Es ist mir zur Gewohnheit geworden. Dauernd suche ich nach einer Geste, einem Ausdruck, nach etwas in den Augen oder in den Haaren, irgend etwas, das mir June lebendig erhält."
-106

"Oft, wenn ich auf einen fremden Flughafen umsteige und nicht nach England unterwegs bin, schaue ich, um sie Anziehungskraft von Zuhause, Jenny, Familie zu ermessen, zur Anzeigetafel auf und studiere die Flüge nach London. "
-136

Ian McEwan gelingt ein furioser Start in den Roman. Die Geschichte handelt von einem Waisen, der bereits in der Jugend die Eltern seiner stark pubertierenden Freunde "übernimmt" und sich von diesen als neues Objekt der Fürsorge ordentlich bemuttern läßt. Vor dem Hintergrund historischer Ereignisse wie beispielsweise der Fall der Berliner Mauer erzählt der mittlerweile erwachsene verwaiste Ich-Erzählter größtenteils die Geschichte seiner verfeindeten, von seiner Frau übernommenen Schwiegereltern, sowohl in der Gegenwart als auch vom Hörensagen aus der Vergangenheit.

Die Geschichte klingt hervorragend, ist aber dennoch nur so mittelmäßig gut, dass ich mich nicht gewundert habe, diesen Roman von McEwan nicht zu kennen. Da ich speziell von diesem Autor mehr gewöhnt bin, war ich etwas enttäuscht. Sie hat eigentlich alles: Gute Ausgangssituation, ein Drama in der Vergangenheit, gute Sprache, einen brillianten Analytiker menschlicher Gefühle... und kommt dennoch nicht in Schwung. Schon von der ersten Seite an wird eine Szene zwischen den frisch verlobten Schwiegereltern beschworen, die bis zum Ende nicht erzählt wird und die den eigentlichen Wendepunkt im Leben des Paares darstellen soll. Sowas hasse ich ohnehin - die permanente Ankündigung eines wichtigen Ereignisses, das dann am Ende sowieso nicht den in die Höhe geschraubten Erwartungen entspricht. Auch die Story wirkt durch die vielen Schauplätze und Rückblenden etwas verfahren. Mir hat der Rote Faden gefehlt. Ach ja und die Aussage - naja worauf der Autor wirklich hinauswill, konnte ich nicht ganz nachvollziehen.

Fazit: Ganz gut aber muss man nicht lesen.

Иън Макюън пише "Черните кучета" няколко години след падането на Берлинската стена.
Главният герой придружава тъста си Бърнард в пътуването до Берлин и двамата стават свидетели на еуфорията на берлинчани. За Бърнард, бивш убеден британски комунист активист, събитието е мъчително, защото и тогава той вижда сянката на "черните кучета". Берлинската стена, като видима следа от нацисткото минало на Европа и от комунистическото настояще, на което му предстои да отиде в историята, се срутва, но пронаци��тки и ксенофобски настроени младежи с червени знамена нападат възрастния мъж и го повалят. А кои са "черните кучета"? Чърчил наричал депресиите, които го връхлитали, "Черното куче". Според Макюън Чърчил е "заимствал названието от Самюел Джонсън". По тези причини според Джун, съпругата на Бърнард, "ако едно куче олицетворява личната депресия, то две кучета са нещо като културна депресия, измежду най-лошите състояния на цивилизацията".

Джун и Бърнард заминават на сватбено пътешествие във Франция. Годината е 1946, Втората световна война скоро е приключила. Двойката е щастлива, в единомислие. И двамата споделят идеи за усъвършенстване на света. Европа е напът да се възроди, а Джун е бременна. Събитията предвещават ново начало... и точно тогава те се разделят завинаги.
Джун остава да живее в малкото селце във Франция, където се е изправила срещу "черните кучета. За нея идеите вече нищо не означават. Тя може би прозира в самата същина на злото, в юнгианската "сянка" Заменя активния социален живот с уединение сред природата в търсене на лично усъвършенстване, хармония и контакт с Бога. Бърнард си остава все така рационален, убеден в науката, силата на разума и идеите активист. Той е уверен, че можем да променим света към добро чрез целенасочени и разумни действия и гневно отхвърля съзерцателното отношение на Джун. Двамата все така силно се обичат, но считат другия за "тесногръд" и "лековерен". Все пак обаче бременната Джун е тази, на чийто път се изпречват зловещите "черни кучета". Едва към края на живота си Бърнард започва да осъзнава какво това може би означава. Тези два свята, чисто рационалният на Бърнард и интуитивният на Джун, никога не се срещат, не се примиряват, не се обединяват. Плодът на любовта им Джини израства в едно вечно разединено семейство, и опитът на съпруга и Джеръми да събере тези враждуващи и винаги привличащи се страни, не се увенчава с успех. Като сирак той се опитва да намери корени в тези двамата, но синтезът между тях се оказва невъзможен.

Както вече разбирате, Макюън не разказва историята на две поколения англичани. Ако четем книгата му по този начин, ще ни се стори неясна и неудовлетворителна. Иън Макюън се вълнува от големите събития и дълбоките им причини. На дълбинно ниво романът третира Злото, дебнещо у всеки от нас, което може да се въплъти в зверствата на нацизма или комунизма. Реални ли са черните кучета или са само метафора? Въпреки че в книгата има автобиографичен елемент, не мисля че това е важно. Тези черни, зловещи еманации могат да препречат пътя на една бременна жена и на един мъж, който живее без никога да събере кураж и да се докосне до дълбините в себе си. Гестапо, нацистките концлагери и пагубните заблуди на комунизма са страни на една и съща монета и убиват още в зародиш надеждата за Европа на Разума и на Духовната хармония.
Романът е силно предупреждение за разединена Европа. Дано Иън Макюън се окаже лош пророк!
И "В черупката" човешкият зародиш е застрашен.

Дълбока и смущаваща книга! Препоръчвам, ако сте готови да надникнете в себе си! Там вътре не винаги е комфортно, но пък може да е целебно.

Ο Ίαν ΜακΓιούαν έχει μια εξαιρετική αντίληψη,
μια πολυδιάστατη μαγεμένη εικόνα για την ανθρώπινη αδυναμία.
Μπορεί με απλό και λιτό λόγο να μεταφέρει
στο έργο του προσωπικές και εθνικές τραγωδίες
που έπληξαν και θα πλήττουν
πάντα το ανθρώπινο είδος.
Το λογοτεχνικό του ύφος είναι κοφτερό
και η παλέτα που χρωματίζει τους καθρέφτες των αισθημάτων απογυμνώνει είδωλα,
μετράει ατομικές ταυτότητες σε κάθε άτομο χωριστά και παίρνει διάφορες αποχρώσεις καθώς αντικατοπτρίζει με φως και με σκοτάδι όλες τις συνειδησιακές και νοητικές προσλαμβάνουσες.

Οι χαρακτήρες που χτίζει είναι σαν φλόγες, ζεσταίνουν και παραμένουν ως φωνές αναλλοίωτες,
σαν συνθήματα ανεξίτηλα και διαχρονικά,
μα στην εγγύτητα του αγγίγματος δημιουργούν εγκαύματα συλλογικού ασυνείδητου ή ψυχολογικού συνειδητού.

Τα «Μαύρα Σκυλιά» τα συναντάμε στην Ευρώπη μετά το τέλος του Β´ΠΠ με κυριότερο σταθμό στην Γαλλία και εκτείνονται ως τα τέλη της δεκαετίας του ‘80.

Το βιβλίο πραγματεύεται την ιστορία του Τζέρεμυ, ο οποίος καταγράφει, σκέφτεται, αισθάνεται, μαθαίνει να υπάρχει και να διαλογίζεται αυστηρά, μέσα απο τις ζωές των άλλων.

Σαν ερευνητής βιοψυχολογίας και συγγραφέας βιογραφιών ασχολείται κυρίως με τη ζωή, τα βιώματα, τα συναισθήματα, τις πεποιθήσεις, τις εμπειρίες και τα σωστά λάθη των γονιών της συζύγου του.

Δυο άνθρωποι που θα μπορούσαν να ειναι δικοί του γονείς, του επιτρέπουν ακούσια να προσκολληθεί
πάνω τους.
Ο Τζέρεμι έχοντας ως απωθημένο τον χαμό των δικών του γονιών σε μικρή ηλικία, προσπαθεί να καλυφθεί μέσα απο τις συγγενικές αγάπες και απάτες των άλλων.

Το ηλικιωμένο ζευγάρι είναι εξ αρχής για τον ίδιο οι δυο αντίθετες πλευρές του ίδιου νομίσματος.

Η μητέρα είναι μια ρομαντική ύπαρξη που άργησε αλλά τελικά πίστεψε στις δυνάμεις του μυστικισμού.
Η ζωή για εκείνη είναι ένα ταξίδι μέσα απο τον προσωπικό χώρο του ανακλαστικού διαλογισμού και της ατομικής συνειδητοποίησης.

Ο σύζυγος της, σκληρός ορθολογιστής,
πολιτεύομενος αριστερός, αντιρρησίας, είναι κυρίως ένας στοχαστής.
Ένας εντεταλμένος σκεπτικιστής που θεωρεί πως θα ρυθμίσει τον κόσμο μόνο με την σωστή εφαρμογή των κατάλληλων ιδεών.

Ένα ζευγάρι με αντίθετες πεποιθήσεις και αντιλήψεις που δεν συμβιβάζονται ποτέ σε κάποιο περιορισμό απόψεων,
χάνοντας στην ουσία μια ζωή γεμάτη μεγάλη και τρυφερή αγάπη, ζώντας σε ξεχωριστές και παράλληλες υπάρξεις.

Τα μαύρα σκυλιά που αποτελούν το κεντρικό αλληγορικό, συμβολικό και ουσιαστικό χαρακτηριστικό του μυθιστορήματος, είναι περισσότερο ένα κακό στοιχείο, ένα αρνητικό γεγονός, μια μοχθηρή πράξη
που εξελίσσεται σε ανήκεστος βλάβη της ανθρωπότητας με χειριστές και επιδιορθωτές τους ίδιους μας
τους εαυτούς.

Είτε πρόκειται για συμβολικά χαρακτηριστική ανεπάρκεια του ανθρώπου να διαχειριστεί τις μεγάλες θλίψεις που τον πνίγουν και γίνονται απώλειες ζωτικών φαινομένων,
είτε για μια ευρύτερη ιστορικά μυθολογική και αποτρόπαια, αθεράπευτη αρρώστια,
που οδηγεί την ανθρωπότητα σε τραγωδίες εκδηλωμένες ως διαταραχές προσωπικών καταθλιπτικών εμμονών και καθολικών πολιτιστικών καταστροφών.


Καλή ανάγνωση.
Πολλούς ασπασμούς.

I just don't really know how I feel about this book. The central theme is interesting and the language - particularly some of the descriptive passages in the final section - is certainly evocative. But it feels somehow lacking. I wanted more - I think that's the problem. More of Jeremy, more of June and Bernard - in the end they all feel a bit like ciphers rather than characters. Maybe that's the point.

I listened to this on a long drive last weekend. The writing was gorgeous, and some of the sections were interesting, but it didn't hang together as a novel. There was a section where a man goes for a walk and has dinner in a restaurant where he sees parents being horrible to a child, and gets into an altercation with the father. I loved it as a stand-alone piece, but didn't see what it was doing in the middle of this novel, unless I was missing something.
Also, the woman who has the incident with the dogs...if it's so traumatic (and it sounds it) why doesn't she leave France immediately? Why go on another walk, and then buy a house near where it happened.
Good writing isn't enough.

Another McEwan book about people who love each other but somehow fail to stay together. A theme he does well.

Here the people who love each other begin their marriage as idealists, British communists with ambitions to change the world. The husband remains political, dedicated to various causes even after he abandons communism. The wife has an experience with black dogs on her honeymoon, which sends her on a quest for spiritual truth. The black dogs and other scenes of danger add an unexpected element of horror. The complexity of the couple's diverging beliefs is believable and saddening.

I enjoy theological arguments, while some are irritated to be bothered with even the idea of theology. So I enjoyed seeing these two mindsets given intelligent voices to debate with in this book - in the form of phantoms in their son-in-law's head.

It all makes for a surpising mix. A little romance, a little horror, political intrigue, theology. But I'm not surprised McEwan could fit it all in such a small book.

I want to love Ian McEwan based on Zadie Smith’s (hilarious) interview with him in the Believer book of Writers on Writing. Maybe Black Dogs wasn’t the place to start. It was interesting to see his life work paralleled against Roth’s in the New York Review of Books (Al Alvarez, July 19 2007), suggesting that McEwan, like Roth, came of age as a writer at a moment when sexuality had to be busted out and that he, like Roth, was in the vanguard of this. I was expecting something more original in his style (like Roth’s), but came away with an impression of someone who got embraced by the lit establishment at a particular moment in time because of the above and also because his understated simple prose fit in with the aesthetics of the Ford-Carver-Tobias Wolfe school (of which I am a fan). Black Dogs felt flat and carpentered to me, though. I was also drawn to it because of it treats mystical material (the black dogs as a sort-of-literal metaphor for evil), and because the book explicitly juxtaposes character against historical/political context (the fall of the Berlin wall) in keeping with the calls for relevant social realism by Tom Wolfe and Franzen and others, which I agree with. In the end the book felt to me like a lot of building blocks stacked near each other but never adding up to a beautiful house.