...
Show More
Да ви се е случвало да хванете настинка, въпреки че сте си слагали шапката и сте си носили вълнените чорапи? Да сте били убедени, че сте направили всичко както трябва в дадена ситуация и все пак съдбата да ви е погодила гадничък номер? Предполагам, че да. Тогава съвсем спокойно депресията би могла да ви дебне зад ъгъла, нищо, че животът ви си изглежда привидно нормален към момента. Спокойно, няма да можете да направите нищо (или както казва баща ми: „Корабът потъва по график“) – просто това е пътят, който трябва да извървите.
„Стъкленият похлупак“ е като разходка из обраслата с трънак градина на нечий ум. Мъчителна е и те изподрасква целия. Естър Грийнуд не е от протагонистите, с които читателите се отъждествяват. Хората обикновено прилепват към своите малки частици ежедневие и ги наричат „щастие“. Когато се наситят на това щастие, то се превръща в бреме и монотонност. Тогава започват да си търсят друго щастие. Естър по някакъв почти свръхестествен начин изглежда прескача тези фази и достига до момента, в който се пита „А от тук нататък какво?“. За нея метафората със смокиновото дърво е едновременно възможно бъдеще и сюрреалистично преживяно минало. Тя иска да опита от всичко, но и има усещането, че всичко може би ще има един и същ вкус, ще донесе все същите обикновени човешки емоции – без значение дали е на пътешествие из Европа, в някое кафене в Париж или някъде из Банкок. Защото „everything people did seemed so silly, because they only died in the end“. Защо да правиш каквото и да е, след като накрая просто ще си отидеш?
Въпреки болезнената тематика на романа, Силвия Плат описва апатията на Естър, като използва подбран с вкус язвителен тон, изискано чувство за хумор и доста автоирония (аз през цялото време не спрях да си мисля, че всяко усещане на Естър е всъщност нещо, изпитано от Силвия, макар романът да е само отчасти автобиографичен). 50-те години на миналия век в САЩ са време на „врява и безумство“, белязано от Студената война, икономически растеж, сексуални табута, строго разграничение на ролите на мъжа и жената, стремеж към образа на перфектната домакиня, ерата на Елвис Пресли, Мерилин Монро и pin-up гърлите. Време на оформяне на калъпи. Някъде прочетох, че на Естър ѝ липсвала емоционалност и всички описания в романа били доста клинични. Аз смятам, че това е вследствие на изпепелена прекомерна емоционалност. Нещо като burnout на чувствата – изпитваш толкова много чувства и за толкова много неща, че накрая се изчерпваш и оставаш неспособен да продължиш да изпитваш.
В крайна сметка има нещо неестествено. Още през Просвещението фокусът се премества върху отделния индивид и всеки следващ период се старае да подготвя по-осъвременена версия на изначалния манифест на хуманизма. Въпреки тези опити обаче, преди едва 50-60 години в най-напредналата страна на света няма кой да чуе вика за душевна помощ на една млада жена. Да, тогава, разбира се, ги е имало лоботомията и електрошока, но те са сериозна стъпка назад в традицията на човеколюбието. „Стъкленият похлупак“ е търсене на смисъла на живота. Отказ от конформизма и обезверяване пред перспективата за наложени модели. Човек, който е имал смелостта да си зададе въпроса „Защо трябва да правя като всички останали?“, заслужава уважение. Заслужава и отговори. Най-вече заслужава да ги открие по своя начин.
„Стъкленият похлупак“ е като разходка из обраслата с трънак градина на нечий ум. Мъчителна е и те изподрасква целия. Естър Грийнуд не е от протагонистите, с които читателите се отъждествяват. Хората обикновено прилепват към своите малки частици ежедневие и ги наричат „щастие“. Когато се наситят на това щастие, то се превръща в бреме и монотонност. Тогава започват да си търсят друго щастие. Естър по някакъв почти свръхестествен начин изглежда прескача тези фази и достига до момента, в който се пита „А от тук нататък какво?“. За нея метафората със смокиновото дърво е едновременно възможно бъдеще и сюрреалистично преживяно минало. Тя иска да опита от всичко, но и има усещането, че всичко може би ще има един и същ вкус, ще донесе все същите обикновени човешки емоции – без значение дали е на пътешествие из Европа, в някое кафене в Париж или някъде из Банкок. Защото „everything people did seemed so silly, because they only died in the end“. Защо да правиш каквото и да е, след като накрая просто ще си отидеш?
Въпреки болезнената тематика на романа, Силвия Плат описва апатията на Естър, като използва подбран с вкус язвителен тон, изискано чувство за хумор и доста автоирония (аз през цялото време не спрях да си мисля, че всяко усещане на Естър е всъщност нещо, изпитано от Силвия, макар романът да е само отчасти автобиографичен). 50-те години на миналия век в САЩ са време на „врява и безумство“, белязано от Студената война, икономически растеж, сексуални табута, строго разграничение на ролите на мъжа и жената, стремеж към образа на перфектната домакиня, ерата на Елвис Пресли, Мерилин Монро и pin-up гърлите. Време на оформяне на калъпи. Някъде прочетох, че на Естър ѝ липсвала емоционалност и всички описания в романа били доста клинични. Аз смятам, че това е вследствие на изпепелена прекомерна емоционалност. Нещо като burnout на чувствата – изпитваш толкова много чувства и за толкова много неща, че накрая се изчерпваш и оставаш неспособен да продължиш да изпитваш.
В крайна сметка има нещо неестествено. Още през Просвещението фокусът се премества върху отделния индивид и всеки следващ период се старае да подготвя по-осъвременена версия на изначалния манифест на хуманизма. Въпреки тези опити обаче, преди едва 50-60 години в най-напредналата страна на света няма кой да чуе вика за душевна помощ на една млада жена. Да, тогава, разбира се, ги е имало лоботомията и електрошока, но те са сериозна стъпка назад в традицията на човеколюбието. „Стъкленият похлупак“ е търсене на смисъла на живота. Отказ от конформизма и обезверяване пред перспективата за наложени модели. Човек, който е имал смелостта да си зададе въпроса „Защо трябва да правя като всички останали?“, заслужава уважение. Заслужава и отговори. Най-вече заслужава да ги открие по своя начин.