Reading this book is kind of like watching your neighbors bicker with other as they saunter down the path toward a bitter divorce. Alternately, it's like reading a history of the Cubs' drive for a World Series ring. In each case there are moments of happiness and hope, but you know that inevitably they will end in heartache.

But the sadness of the story is not Mr. Norwich's fault; he's just the storyteller of a tale that ends ruefully. And what a storyteller he is! I am tempted to rate this book five stars and re-rate the previous two books in the series likewise as they contain such well-told stories filled with life and realism. I heartily recommend this series, and despite the sometimes swirl of confusion (which is why I've rated the series four stars), Mr. Norwich's wit, style, respect, and love of writing shine forth as he retells the story of Byzantium. Well done, Mr. Norwich!

This final part of Norwich's trilogy picks up the pace again after the rather boring period of success and prosperity covered by the second volume. Like Herodotus, who condemned the confoundedly tedious 38 years of peace under King Gyges to a single sentence, I seem to be succumbing to a taste for disaster stories. This, basically, is one.

Greek culture, it has recently been claimed, spread so far into Asia as to influence Chinese culture. (And this is a Chinese source saying so, mark you.) It certainly made its mark long before the decline of Byzantium or even the existence of Christianity, yet Byzantium remains one of the world's great civilisations, and at the beginning of this story probably the joint dominator of the Old World alongside Islam. By the end, the Empire is reduced to a nearly-empty city, ripe to be overrun by the Ottoman Turks. The Conqueror, Mehmet, is sufficiently reduced to pity as to halt the traditional looting after only three days. But not enough not to take the city at all, of course. The worst part of this is that while it was the irreversible human wave of Turkish expansion that finally put an end to the Empire, it had been comprehensively raped and stripped by its fellow Christians long before they reached the Hagia Sofia.

After Manzikert, the Empire lost large tracts of hinterland in Asia Minor and with them a decisive source of wealth and manpower. The Crusaders arrived shortly after, and were received with extremely mixed feelings, initially representing merely a smelly irritation and rapidly becoming a major threat against which the Byzantines sometimes even aligned with local Muslim powers in the Middle East's endless game of alliance and faction. The Fourth Crusade ended up a tool in the hands of the avaricious Venetians and sacked Constantinople without ever even bothering to go on and fight Muslims. Afterwards, their former vassals competed with Genoa for dominance of the sea routes in the Eastern Mediterranean and Byzantium was largely stripped of power before the Turks ever reached the city.

In the end, its dispatch at the hands of the massive oil-cooled cannon of a Christian mercenary gunsmith working for Mehmet is almost a relief.

Lively, witty and highly readable. This is popular history at its best.

⭐️⭐️⭐️⭐️ 3/4

gunpowder was a mistake
t. constantine palaiologos

A long read and to anyone not interested in the Byzantium I suspect an impossible one. But to those who do an indispensable task.

Maybe a little systematic, one chapter per Emperor is the rule, concentrating on the recorded history rather than any other physical evidence and almost omiting any reference to its art or culture. Can get a bit samey. But inspiration for a number of future visits.

Magisterial but approachable. Some of the easiest-reading history I've ever encountered. Norwich's passion for the subject shines throughout. His narrative of the fall of Constantinople is an unparalleled elegy for the Byzantines.

Loved it. I want to read the other 2 but they seem to be out of print and rather pricey. /sigh

The conclusion of the masterful retelling of the history of Byzantium. The story of the final decline is depressing, but enlivened by Norwich's masterful prose and the heroism of Constantine XI.

ну вот наконец движ - крестовые походы (как будто здесь раньше все спали). я не знал, например, некоторых подробностей самой организации крестовых походов: что Византия обеспечивала этим отрядам отребья проход и питание по Виа Эгнатия, а также полицейское сопровождение в виде наемников, которыми были печенеги.

странность всей этой истории заключается в том, что период ее, который автор считает "апогеем" (т.е. предыдущий том) довольно уныл и безрадостен, а также полон опасностей, в то время как период "распада и падения" (этот вот том) вполне весел, лих и даже местами благополучен, хотя мало что есть гаже теократических государств.

новое (для меня) в понимании истории городка: кровавый захват Салоники сицилийцами в 1185 году на 3 месяца из-за идиотизма ее византийского военного коменданта. прежние историки, кого я читал, об этом как-то умалчивали. ну и то, что происходило в городке в 13 веке, стало яснее: некое государство франков, сиречь крестоносцев. просуществовало, впрочем, недолго.

про захват города турками тоже кое-что интересное выяснилось: город сперва отдали в правление двум венецианцам, но те так заебали местное население, что оноьготово само было Пехпету ворота открыть. впрочем, не открыли, хотя монахи монастыря Влатадон предлагали султану Мураду перерезать водовод в город с горы Хортиатис (а сам монастырь стоял и стоит, образно говоря, на распределительном резервуаре этой воды, так что монахи знали, что советуют). турки делать этого почему-то не стали, а просто взяли город штурмом, хотя осташиеся венецианцы пытались его оборонять со стен (эффективные менеджеры между тем попросту съеблись из города на последних галерах; им это не помогло, и в Венеции дож их посадил за сдачу города). но это, в частности, и объясняет, почему турки практически не тронули монастырь. там просто сидели коллаборанты.

Византию, в общем, тоже крестоносцы же просрали - реальный имперский упадок начался с отъема Константинополя латинянами у греков, до этого были флуктуации. но "Латинская империя Константинополя" - одна из самых нелепых страниц средневековья и подлинная кульминация того идиотского и кровавого балагана, который представляло собой христианское престолонаследование Византии на протяжении многих веков.

занимательное: ход византийско-генуэзской войны весной 1349 года (когда один берег бухты Золотой Рог воевал с другим, по сути): загадочная паника, овладевшая сперва византийскими необученными моряками, побросавшими все свои суда, потом жителями, наблюдавшими за боем со стен, а потом и солдатами, посланными зайти Галате в тыл. натурально массовая истерия, объяснения которой нет до сих пор, - что это было-то? вирус? газ? лучи? и железные военные шапочки не помогли.

хотя во многом другом автор, как и в прежних двух томах, играет в сослагательное наклонение: что было б, если. мы же, примерно понимая, как устроена история, отдаем себе отчет, что ничего другого б не было.

из потешного: автор, похоже, смешивает печенегов с половцами, считая, что это примерно одно и то же. ну и порой, как и раньше, забалтывается и мешает метафоры: "Венецианцы вышли на тропу войны", например.

еще из потешного: турки традиционно считали Римом Анатолию, потому что это наследие Римской империи. примерно такие же представления у них были и об остальном глобусе.

а вот потешное профессиональное: из письма Михаила Палеолога Папе Урбану (1263 год), очередная попытка примирить восточную и западную церкви:

In the past, legates and nuncios were often sent back and forth, but they could not speak to each other and, since they conversed through ignorant interpreters, they seldom arrived at the real truth.

т.е. игре "пни переводчика" много веков, эта традиция гораздо древнее, чем нынешние русские читатели "думают". кто виноват в этой их христианской хуемыргии? конечно, "невежественные переводчики".

...ну и история Византии - как, в принципе, и любая другая - сильно выиграла бы от пересказа Стивена Фрая. хотя надо признать, что и в таком виде исторический нарратив Византии несколько более упорядочился в голове, пусть у меня и плохая память на имена (все, впрочем, одинаковые) и даты (тут вообще караул). и еще более очевидна стала вся нелепость и чудовищность христианства.

Ренесансовите фрески в Капелата на Медичите поднасят една изненада: портрет на предпоследния византийски император Йоан VIII Палеолог. Съдбата на последните неколцина византийски императори е повече от нерадостна: последният пада в бой с турците през 1453 г. върху руините на завладения град, за да не бъде заловен жив; предходните двама отдават живота си в търсене на невъзможното спасение на своя град, който в единствената останка, до която се е свила някога могъщата империя. Те шестват из християнския запад с години, готови почти на всичко, включително на отказ от независимост на църквата си. Но за помощ е твърде късно - армията на полския крал Владислав Варненчик среща края си край Варна през 1444 г. и възвестява погребалния звън за последния наследник на Рим, пазил вярно над 1100 години портите на Европа от изток.

———
Цялата история на Византия (която никога не е наричала себе си така, а Източна Римска Империя) е люшкане между външни заплахи за унищожение от всички посоки на света, и вътрешни религиозни, социални и икономически катаклизми. Възникнала в резултат на катаклизъм, тя съществува, преодолявайки с нечовешка енергия всеки следващ катаклизъм, за да бъде погребана под последния.

Байрон описва Византия като сплав от римско тяло, гръцки ум и източно-мистична душа. Това творение на римското право, християнската ортодоксия и неусетно вплелите се цивилизационни останки на класическата гръцка и римска античност, е удивително съвременно в уроците си, и преодолява всяка катастрофа (освен последната) с удивителна издържливост.

Когато рационализмът на Рим се сменя с религиозния възход на християнството, Византия е тази, която го шлифова и институционализира. Римският папа векове наред е подчинен на византийския император и патриарх. Части на Италия са под византийски контрол дори след разграбванвто на Рим. Юстиниан I почти успява да възроди старата римска империя и построява най-бляскавата църква в света - Света София, като кодифицира в по-модерна версия старото римско право. Ираклий и потомците му подемат решително усилие за прочистване на християнството от суеверия и превръщането му в едно предимно вътрешно изживяване, забраняващо олицетворяването и бъркането му с изображения като иконите. Векове преди реформацията на запад. Но сблъсъкът между светска и религиозна власт завършва с поражение за първата. За разлика от Рим и Запада обаче върховната власт във Византия остава неизменно светска. Византия удържа приливните вълни на нововъзникналия и войнстващ ислям, които неколкократно се разбиват в стените на Константинопол. Но победа няма, има само оцеляване - Северна Африка и Сирия са завинаги изгубени за империята. Балканите също - от колонизацията на славяни и българи. Както и Италия. Залезът започва да се спуска окончателно в мига, в който империята се отказва от защитните си механизми. Търговията е поета от новоизгряващите венецианци и генуезци, а византийският флот, владял Средиземноморието, изчезва, за да бъде заменен - срещу заплащане и отказ от суверенитет - от Венецианския (и генуезкия) флот.

Истинският край на империята не идва от изток и селджукските турци, а от запад, когато през 1204 г. Четвъртият кръстоносен поход разграбва и оплячкосва Константинопол. Впоследствие Византия е разкъсана на части, някои от които поделени между Венецианската република (която се държи като войнстващ търговски концерн) и част от кръстоносците. Империята никога не се съвзема от този удар и последвалото е бавна агония, която обрича също България и Сърбия. Последните две държави изобщо не схващат картинката, за разлика от умния хан Тервел през 8 век, който отива да отбранява Константинопол срещу арабите. Самите Венеция и Генуа, алчно вкопчени в провалянето на търговския си конкурент, заслужено обричат собственото си бъдеще с късогледството си.

Самите византийци никак не са невинни - те се разпределят на властващи кланове, всеки от който граби трон, земи и данъци до дупка. Тези мафиотски кланове предпочитат да обрекат последния си шанс да прогонят надигащата се турска заплаха в битката при Манцикерт, отколкото да сформират поне временна обща лига срещу опасността. Резултатите са видими.

———
Много може да се разсъждава върху Византия. Нейната история е удивително преплетена с нашата - България е първата независима държава, която цъфва в задния двор на империята и отказва да се разкара оттам, като на моменти сама храни амбиции за Константинопол. И е също толкова късогледа за големите заплахи, вкопчена в дребнави боричкания.

У нас има добра византоложка и османистка школа, най-малко поради историческата и географската близост. Западняците на свой ред пренебрегват Византия или като Едуард Гибън - открито я презират, без ни най-малко да я разбират. Други като Кенет Кларк стигат дотам в невежото си презрение, че дори (в неговата книга за цивилизацията) я считат за ненужна бележка под линия, която нямала нищо общо с Европа и и била по-чужда даже от исляма (?!). Тези високомерни сноби обаче задават дълго време тона в историческото възприятие, и тяхното манипулативно, пропагандно опростяване ни лишава от ценно познание.

Мутафчиев, Острогорски и Норуич са представители на обратното течение. Без навирен нос и гръмовно громене, те възкресяват над 1000 изгубени години, и то само повърхностно, без задълбаване.

Лекциите на n  Мутафчиевn са ценни с погледа си към иконоборството. Завършени през 1943 г., малко преди смъртта на професора, те са исторически документ сами по себе си. На светския поглед от първата половина на 20 век, но и на незабравения гняв от съюзническата и първата световна войни. Мутафчиев се впуска в излишно громене и морализаторстване в доста моменти, а е и откровен женомразец. Но е и ерудиран познавач, който си знае работата и успява в други моменти да е доста проницателен и аналитичен, правещ косвени паралели с новото време. Лекциите приключват с 1204 г.

n  Острогорски n като че ли е по-премерен. Но това в само привидно. Писал през 60-те, у него дреме онази мъглява руска православна мистика, неотървала се от бляна си за Третия Рим. Острогорски замита под килима всичко иконоборско или сектантско, което не съответства на официалната (днешна) религиозна доктрина. Просто избягва да пояснява някои моменти - избира премълчаването. Не че обемът му позволява да се шири, но предпочитанията са видни. Ужасяващо неадекватен на моменти е родният превод. Не знам от коя година е, но “Прозорец” са били жестоко немарливи в редакцията не просто на имена и транслитерации, а на значение на думите! Има цели изречения без никакъв ясен смисъл просто защото преводачката не е имала представа от материята и си е измисляла значения.

Норуич (n  тук n, n  тук n и n  тук n) е най-балансиран, може би защото е по-съвременен. Той също тълкува и дава оценки, но доста по-умерено, и някак не така яростно като Мутафчиев или подмолно като Острогорски. Недостатъкът при Норуич е, че той често се увлича в западния контекст, но не е прекалено. И уви, подобно на горните двама, не намира време за културата и изкуството.

———
Историята е сплав от несъвместимости. Не можеш да познаваш родната история без контекста. В историята рядко има добри и лоши. И историята е сбор от нишки във всички географски посоки, преминаващи през всички епохи. Изолация няма. Но пък има много липси, изгорели в пожарите, и умишлена пропаганда, предназначена както за онова отминало време, така и за бъдещите читатели. Оруеловите закони на “1984” са били прекрасно познати още през 3 в. от н.е., когато започва този конкретен отрязък. Така че се иска четене с разбиране и мислене. Но най-вече четене.

"The enemy of my enemy is my friend"...this is what I was thinking while reading this last great chapter of the Byzantium Empire. Eventually the enemies within and out got to be too much that eventually it blew in their face. There is enough blame to go around for it's destruction and the author does a good job remind us from time to time. Great book and must read.

After reading the complete set an observation. Why, do humans at any place or time in history continue to ignore the threat that will kill and pursue short term goals? As you read this work Norwich points out again and again European rulers who used Byzantium weakness and picked the carcass of the Empire. Instead of assisting the Byzantines against the Arabs or Turks. A shortsighted policy that led to another 200 years of Ottoman conquest through the Balkans and the continued shrinking of Christian lands in the East. A policy that today we continue to see with European involvement in the Balkans as the West try's to get the people of the Balkans to call a cop instead of the Blood feud. Short term goals of personal wealth and glory that lead to long term destruction, pain, death, and continued heart break. And we don't get any better. Our politicians in the U.S., England, Russia, and China along with innumerable Third World dictators use their people for their own gain. Use their land up instead of being good stewards of it. Pollute the air and water and then ask the people to fix their errors. All this done while they hold on to their political empires and or attack the carcass of what is left. It is obvious to me, that out side of a good, well written, and quick moving history the questions that the history asks are just as important.