The second volume in Norwich's highly-touted trilogy on Byzantium, this work takes the civilization from 800 through 1081 A.D. - or roughly the start of the crusading influences - and contains a good deal more detail than the first. (Apparently, around the year 800, Byzantians began to see the worth in actually writing things down.) While not quite as melodramatic as Seutonius' Lives of the Twelve Caesars, there's enough high-handed behavior here to have kept the gossips fed for centuries. Norwich remains a pleasant read; he had a lot of ground to cover and he did not dawdle.

In my opinion the definitive series on byzantine history. The style is engaging for amateur and veteran historians alike. The author did his research well and it shows. The level of detail is pretty solid for a broad general history like this. If someone was asking for a general history or understand of the Byzantium era this is the gold standard to my eyes.

This second volume of Norwich's "Byzantium" collection is once again highly accessible. Engagingly written and occasionally witty, it is sandwiched between the rise and the fall of the Eastern Roman Empire and covers its most powerful and successful emperors. Yet at the same time it did not excite me to quite the degree that its companion volumes have.

Norwich has undertaken a noble work in writing a popular history covering the whole of Byzantium, as it is truly neglected in the West in favour of Holy Romans and Crusaders, yet the Eastern Empire in the period covered here was by far the larger, more sophisticated and more wealthy of the two empires, while spawning one of the most important branches of Christianity. Therein, I suspect, lies the ground for its neglect, as the schism has left the Orthodox Church relatively unknown in the West and its Papal counterpart largely in charge of keeping the records.

This volume covers the re-expansion of the Empire in the wake of the first explosive growth of Islam under the Arabs, and at the expense of Bulgars and Armenians. It closes with Manzikert, and the falling shadow of the Turks who would later finally overrun a nearly empty Constantinople, the hollow carcase of an Empire betrayed and scooped out by the depredations of its fellow Christians. But in this book, the boot is firmly on the Greek foot. While powerful, wealthy and sophisticated, the Empire is hard to warm to. Some of its Emperors in this period were great generals, and able to seize territory and exact tribute even from the previously invincible Arabs. It also had some technical prowess, not least its formidable defensive architecture and the secret of Greek Fire, which dominated naval tactics for a millennium. But this was also the time of persecutions against the Armenian monophysite church and endless brutal squabbling over meaningless theological niceties. The period is one of almost unbroken warfare, more against Northern tribes than against Muslims, and is characterised by an arrogant sense of entitlement to imperial territory, although one can have sympathy with the struggles against interloping Russians and the equally arrogant papacy.

Liking Norwich, on the other hand, is very easy. While I have not gone for the whole five stars for this middle part of the sandwich, it is still more than mere filling. It is the meat, perhaps, in a five-star series.

On the last page of his short introduction to this book - the second of his three volume history of the empire – Lord Norwich apologises thus, “... I make no claim to academic rigour. I knew little about Byzantium when I began writing about it and shall doubtless have forgotten a good deal of what I have written soon after I come to the close.” Reading his three books in sequence as I am, this admission of the author's is not quite so disconcerting as it may seem. The quantity of characters (emperors, empresses, caliphs, kings, queens & consorts; popes, patriarchs, bishops & monks of note - eg Cyril of the Cyrillic script; generals, admirals, ministers of state and chroniclers) is staggering. I doubt if even rigorous academics are experts on the whole period (spanning more than a thousand years). And Norwich often pays tribute to those he has studied and whose opinions he values, notably Sir Stephen Runciman. The difficulty the writer faces, with a popular readership in mind, has been (as it was in the first volume) to avoid his chronicle becoming too much of a list.

But by deconstructing his own narrative, he's also warning us that there is of necessity too much detail here. And that even though this is not an academic study, general readers will have to do some filling in themselves. It is as though Game of Thrones turned out to be no stranger than fact, hardly as long, and not so very nasty at all in comparison with this blood thirsty study of ruthless ambition vs. treachery.

I am yet to get round to reading Gibbon's account of the Eastern Roman Empire (so I don't know how much it deals with Byzantium), but decline and fall is not what happens here. The surprise is how Byzantium endures, then goes from strength to strength. Just when it appears to be tottering on the brink of destruction by the Saladins, by the Viking led Russians, or by its own insurgents, along comes an emperor like Basil II and boy does the empire strike back.

Other surprises include the return of Iconoclasm. I know this was dealt with extensively in vol 1, but by the ninth century it still hasn't gone away. That a civilisation synonymous with icons spent some much time and effort destroying its own religious artwork is mind boggling. This puritan streak is not the work of a couple of revolutions (like in sixteenth and seventeenth century England), but a recurring compulsion that drives emperors and patriarchs alike.

The urge to destroy is also turned on living beings as well as those represented in effigy. Noses and ears are still being lopped off, tongues pulled out; hair is shaved from the heads of men and women; and former emperors are paraded through the streets sat backwards upon donkeys. One patriarch was banished to a monastery for years before making his return to office; as was an empress. You couldn't write these stories. It makes accounts of the Borgias or the Medicis read like second rate soap opera treatments. I've heard that George R. R. Martin (writer of Game of Thrones) raked through the English Wars of the Roses for inspiration. No doubt one day this Eastern version of the Roman Empire will spawn some gigantic Netflix folly. Gladiators? No need for such spectacle when a common shipwright could make his bid for the imperial throne, when a fourteen year old jockey could become patriarch, or when a tavern dancing girl could marry a prince and become empress. The violence Byzantium did was not restricted to people or objects. Christianity itself was torn to shreds in the massacre of towns and cities, and if Jesus ever did weep it was standing in “God's holy fire” ie in the Greek fire turned on Byzantium's enemies.

Towards the end of this second volume, Norwich (surely tongue in cheek by now) reminds us that the “Roman Empire of the East had been in existence for little more than seven hundred years...” when on the verge of the Great Schism it once again passes from a great height to a very sorry depth. The split with Rome had long been a reality but while an obscure Norman Duke was fighting his nephew for the throne of a small island off the northern coast of Europe, much bigger fish were being fried in the Eastern Mediterranean. The Empire having passed its Apogee – in the safe hands of Basil II – and was being tossed around in a game of Find The Lady (ie, marry the Empress – his sister). A suitable point for the author to break off – having lost the decisive battle of Manazgirt (against the Selçuk Turks) – with a humiliating treaty. The stage, one can only assume, is set for the disasters of The Crusades in vol. 3.

John Julius Norwich wrote this book as part of a triology, so in this review I will draw from all three books.

I appreciate the honesty and self-awareness with which Norwich wrote this book. He admits upfront that this is a popular history: "Finally let me emphasize that this book makes no claim to academic scholarship. No professional Byzantinist perusing its pages will find anything that he does not know already - except, very likely, the occasional statement and opinion with which he will disagree." (Byzantium the Early Centuries, p. 28)

Norwich has a particular ideology of history: "Any self-respecting historian must try as best he can to tell his story in his own words. He may permit himself the occasional direct quotation from primary sources . . . but he should, on the whole, steer clear of secondary ones . . . " (Byzantium the Early Centuries p. 151).

The reader should keep these points in mind. This is not an academic book, and while Norwich cites plenty of secondary works in the back he does not directly deal with the scholarship, controversies, and active research ongoing in Byzantine studies. In any case, the series is 3 decades old, and most of the sources Norwich drew from are a few decades older, at least.

In contrast to most modern historical scholarship, Norwich lightly approaches Great Man history by focusing primarily on the famous figures. "If I concentrate on the personalities of Emperors and Empresses rather than on sociological developments, I can only plead that I prefer people to trends." (Byzantium the Apogee xxv).

However, if you do want a GOOD history book, give this a read. This is a comprehensive and thorough history that covers the religious debates, dynastic struggles, wars, and political intrigue of a thousand-year empire. The writing is magnificent and gripping - even if you already know Byzantine history back-and-forth, you will still love reading Norwich's retelling of events. Norwich captures the excitement, pathos, and drama of the empire through its leading personalities and varied fortunes.

Long before this book was written, it's title became a synonym for ornate confusion. As good and clear a writer as Norwich is, one can easily see from this series how this came to be.

The second volume of John Julius Norwich's history of Byzantium starts from the year 800 with the coronation of Charlemagne as Holy Roman Emperor and ends with the battle of Manzikert in 1071 followed by the ascension to the throne of Alexios Komnenos in 1081.

The history of the Byzantine Empire is an endless string of great disasters followed by recoveries and reconquests. The disasters are generally related to incompetent emperors or treacherous generals or courtiers. The number of emperors that are assassinated, blinded or deposed by their relatives or courtiers is astonishing. It seems that every other emperor is deposed in some horrific way and almost every emperor is faced with some sort of rebellion and civil war.

Powerful emperors such as Basil I the Macedonian, Nikephoros II Phokas, John I Tzimiskes or Basil II Bulgaroktonos expanded, recovered and consolidated the empire. However, their successors squandered all of the gains and almost led the empire to ruin.

As usual, Norwich wrote more of a popular history book rather than an academic book. He builds upon the work of great past historians such as Steven Runciman, Gibbons and JB Bury as well as ancient sources but also adds his own value judgements and humor into the mix. This makes the book highly readable and enjoyable but there is a certain level of subjectivity and lots of non-academic language.

All in all a worthy follow-up on the first part of the history of Byzantium. Next comes to fall and what a great fall it well be.

Three volumes history of the rise and fall of Byzantium and Norwich is brilliant. It's full of memorable characters, evil deeds and suspense and it's supremely erudite while being not just readable but fun to read. Gibbon's 'Decline and Fall' has a worthy sequel in this.

Excellent, detailed but understandable.

Fabulous, like all of his books.

In between the incompetent, high-turnover emperors, there were a few spectacularly strong ones. Norwich has tracked down evidence of the personalities of each emperor, and provided anecdotes on most of them from the sparse historical accounts. There are so many emperors from AD 802 to 1081 that it resembles a flickering slide show of puppets and coups.

Ренесансовите фрески в Капелата на Медичите поднасят една изненада: портрет на предпоследния византийски император Йоан VIII Палеолог. Съдбата на последните неколцина византийски императори е повече от нерадостна: последният пада в бой с турците през 1453 г. върху руините на завладения град, за да не бъде заловен жив; предходните двама отдават живота си в търсене на невъзможното спасение на своя град, който е единствената останка, до която се е свила някога могъщата империя. Те шестват из християнския запад с години, готови почти на всичко, включително на отказ от независимост на църквата си. Но за помощ е твърде късно - армията на полския крал Владислав Варненчик среща края си край Варна през 1444 г. и възвестява погребалния звън за последния наследник на Рим, пазил вярно над 1100 години портите на Европа от изток.

———
Цялата история на Византия (която никога не е наричала себе си така, а Източна Римска Империя) е люшкане между външни заплахи за унищожение от всички посоки на света, и вътрешни религиозни, социални и икономически катаклизми. Възникнала в резултат на катаклизъм, тя съществува, преодолявайки с нечовешка енергия всеки следващ катаклизъм, за да бъде погребана под последния.

Байрон описва Византия като сплав от римско тяло, гръцки ум и източно-мистична душа. Това творение на римското право, християнската ортодоксия и неусетно вплелите се цивилизационни останки на класическата гръцка и римска античност, е удивително съвременно в уроците си, и преодолява всяка катастрофа (освен последната) с удивителна издържливост.

Когато рационализмът на Рим се сменя с религиозния възход на християнството, Византия е тази, която го шлифова и институционализира. Римският папа векове наред е подчинен на византийския император и патриарх. Части на Италия са под византийски контрол дори след разграбванвто на Рим. Юстиниан I почти успява да възроди старата римска империя и построява най-бляскавата църква в света - Света София, като кодифицира в по-модерна версия старото римско право. Ираклий и потомците му подемат решително усилие за прочистване на християнството от суеверия и превръщането му в едно предимно вътрешно изживяване, забраняващо олицетворяването и бъркането му с изображения като иконите. Векове преди реформацията на запад. Но сблъсъкът между светска и религиозна власт завършва с поражение за първата. За разлика от Рим и Запада обаче върховната власт във Византия остава неизменно светска. Византия удържа приливните вълни на нововъзникналия и войнстващ ислям, които неколкократно се разбиват в стените на Константинопол. Но победа няма, има само оцеляване - Северна Африка и Сирия са завинаги изгубени за империята. Балканите също - от колонизацията на славяни и българи. Както и Италия. Залезът започва да се спуска окончателно в мига, в който империята се отказва от защитните си механизми. Търговията е поета от новоизгряващите венецианци и генуезци, а византийският флот, владял Средиземноморието, изчезва, за да бъде заменен - срещу заплащане и отказ от суверенитет - от Венецианския флот.

Истинският край на империята не идва от изток и селджукскире турци, а от запад, когато през 1204 г. Четвъртият кръстоносен поход разграбва и оплячкосва Константинопол. Впоследствие Византия е разкъсана на части, някои от които поделени между Венецианската република (която се държи като войнстващ търговски концерн) и част от кръстоносците. Империята никога не се съвзема от този удар и последвалото е бавна агония, която обрича също България и Сърбия. Последните две държави изобщо не схващат картинката, за разлика от умния хан Тервел през 8 век, който отива да отбранява Константинопол срещу арабите. Самите Венеция и Генуа, алчно вкопчени в провалянето на търговския си конкурент, заслужено обричат и собственото си бъдеще с късогледството си.

Самите византийци никак не са невинни - те се разпределят на властващи кланове, всеки от който граби трон, земи и данъци до дупка. Тези мафиотски кланове предпочитат да обрекат последния си шанс да прогонят надигащата се турска заплаха в битката при Манцикерт, отколкото да сформират поне временна обща лига срещу опасността. Резултатите са видими.

———
Много може да се разсъждава върху Византия. Нейната история е удивително преплетена с нашата - България е първата независима държава, която цъфва в задния двор на империята и отказва да се разкара оттам, като на моменти сама храни амбиции за Константинопол. И е също толкова късогледа за големите заплахи, вкопчена в дребнави боричкания.

У нас има добра византоложка и османистка школа, най-малко поради историческата и географската близост. Западняците на свой ред пренебрегват Византия или като Едуард Гибън - открито я презират, без ни най-малко да я разбират. Други като Кенет Кларк стигат дотам в невежото си презрение, че дори (в неговата книга за цивилизацията) я считат за ненужна бележка под линия, която нямала нищо общо с Европа и и била по-чужда даже от исляма (?!). Тези високомерни сноби обаче задават дълго време тона в историческото възприятие, и тяхното манипулативно, пропагандно опростяване ни лишава от ценно познание.

Мутафчиев, Острогорски и Норуич са представители на обратното течение. Без навирен нос и гръмовно громене, те възкресяват над 1000 изгубени години, и то само повърхностно, без задълбаване.

Лекциите на n  Мутафчиевn са ценни с погледа си към иконоборството. Завършени през 1943 г., малко преди смъртта на професора, те са исторически документ сами по себе си. На светския поглед от първата половина на 20 век, но и на незабравения гняв от съюзническата и първата световна войни. Мутафчиев се впуска в излишно громене и морализаторстване в доста моменти, а е и откровен женомразец. Но е и ерудиран познавач, който си знае работата и успява в други моменти да е доста проницателен и аналитичен, правещ косвени паралели с новото време. Лекциите приключват с 1204 г.

n  Острогорски n като че ли е по-премерен. Но това в само привидно. Писал през 60-те, у него дреме онази мъглява руска православна мистика, неотървала се от бляна си за Третия Рим. Острогорски замита под килима всичко иконоборско или сектантско, което не съответства на официалната (днешна) религиозна доктрина. Просто избягва да пояснява някои моменти - избира премълчаването. Не че обемът му позволява да се шири, но предпочитанията са видни. Ужасяващо неадекватен на моменти е родният превод. Не знам от коя година е, но “Прозорец” са били жестоко немарливи в редакцията не просто на имена и транслитерации, а на значение на думите! Има цели изречения без никакъв ясен смисъл просто защото преводачката не е имала представа от материята и си е измисляла значения.

Норуич (n  тук n, n  тук n и n  тук n) е най-балансиран, може би защото е по-съвременен. Той също тълкува и дава оценки, но доста по-умерено, и някак не така яростно като Мутафчиев или подмолно като Острогорски. Недостатъкът при Норуич е, че той често се увлича в западния контекст, но не е прекалено. И уви, подобно на горните двама, не намира време за културата и изкуството.

———
Историята е сплав от несъвместимости. Не можеш да познаваш родната история без контекста. В историята рядко има добри и лоши. И историята е сбор от нишки във всички географски посоки, преминаващи през всички епохи. Изолация няма. Но пък има много липси, изгорели в пожарите, и умишлена пропаганда, предназначена както за онова отминало време, така и за бъдещите читатели. Оруеловите закони на “1984” са били прекрасно познати още през 3 в. от н.е., когато започва този конкретен отрязък. Така че се иска четене с разбиране и мислене. Но най-вече четене.