The final volume in Norwich's history of Byzantium is a satisfying but perhaps too brief look at the last centuries and the fall of this once great empire.

The book starts with the brilliant reign of Alexios Komnenos, followed by the many crusades, the gradual disintegration of the empire, the turkish onslaught and ends with the last of the Palaiologian emperors. There are about 400 years of history in just as many pages.

The ending feels a bit too rushed and would have liked to get more information about the fall of the last Byzantine remnants in Morea and Trebizond. Instead, after the fall of Constantinople the author just mentions the brief dates that these places were conquered and not much else. The enclave of Theodoro in Crimea is not even mentioned even though it was only conquered in 1475 by the Ottomans making it the last outpost of the empire to fall.

All in all this three book series has been a satisfying summary of the Byzantine Empire. Norwish is a fantastic and engaging storyteller and he manages to pack hundreds of years of history, events and characters into a streamlined story.

At 3:09am last night I finished my epic journey through Norwich's three books about Byzantium. I'm glad I did; history fans need to read these books as they are masterpieces. True, Norwich emphasizes the Empire's political history, but there is plenty of depth when taken as a whole. The plot twists and cast of characters are as colorful and lively as in any bestselling novel, and Norwich has wonderful prose. Any professional or amateur historian needs to read this series!

Some of my favorite parts (spoiler alert):
5) All of the entertaining yet failed diplomatic attempts to reunite the Catholic Church with the Eastern Orthodox Church. Towards the end, three Emperors went as far as "reuniting" with the Church out of a plea for help, but the Byzantine people wouldn't have it, and the help never came in earnest.

4)The Fourth Crusade. A debacle if there ever was one, this "Crusade" eventually saw Constantinople sacked by the Crusaders in 1204, and the city would never recover. The main culprit was the eighty-something Doge of Venice Enrico Dandolo, who was also blind as a bat. A sad and pathetic tale!

3) How Tamburlaine's surprising beating on the Ottomans gave the Byzantines a desperately needed second wind. To top it off, captured Ottoman Sultan Bayezit is paraded around in an iron cage, occasionally used as a footstool, and his wife is forced to serve Tamburlaine's table while in the nude.

2) The First Crusade. Originally just wanting mercenaries to help regain Byzantine lands, talented Emperor Alexius Comnenus is shocked beyond belief by the People's Crusade, the sinful behavior of the Crusaders, and the shady Crusader leaders who want to conquer former Byzantine lands for themselves. A fascinating and necessary point of view in order to better understand the First Crusade.

1) The fall of Constantinople in 1453. Sultan Mehmet II, aged 21 and hellbent on annihilating the Empire once and for all, leads a 48 day siege with the biggest cannon ever built (27 feet long, 2.5 feet diameter, 8 inches thick of bronze!). When the attack finally begins, the pillaging is so extreme that Mehmet cuts the normal 3 day sacking to one day only. The last emperor, Constantine XI, dies in the middle of the melee. What a finish!

All in all, 5/5 stars, but to nit pick I'd have liked to have read more about Russia's later role in the Orthodox Church, how the Turks handled the city after Mehmet's conquest, a final chapter to summarize the Byzantines in general, and also more photographs would have been nice to keep track of all of the characters. A great book and series!

The climax of this trilogy benefits from having more and better historical sources. Norwich is thus able to look more deeply into the emperors from 1081 to 1453. We learn of their personalities, policies and events in ways that have little resemblance to the kaleidoscope of the previous book. A few are great, more are admirable; some do nothing but cause trouble, and some are pathetic. The thing is, we can relate to them.

The third and final volume of Norwich's trilogy on the Byzantine civilization carries the empire through the Crusades, the rise of the Ottoman threat, and the disintegration - through internal miscalculation and external apathy - of the culture that kept Greek and Roman influence alive throughout the Dark Ages.

Standing as a bulwark against the ravaging hordes of the East, she provided safe passage for resentful religious armies intent on "liberating" Jerusalem, came frequently to the negotiating table in an attempt to heal her rift with the Latin papacy, and succumbed to the role of your basic marketing hockey puck through centuries of ruthless full-body checks between the shipping magnates of Venice and Genoa.

These are the sad years, rife with ineffectual leadership and short-term solutions, sacrifice and loss. Norwich catalogues it all, and honors this titanic kingdom in full as it fades forever from view.

The final book in the Byzantium trilogy explores the long decline and destruction of the Byzantine Empire. Norwich beautifully takes the reader through the religious controversies, constant war, and political infighting that culminated in the Ottoman conquest of Constantinople. My favorite quote in the book sums up why the empire crumbled:

Byzantium, devoured from within, threatened from without.

I recommend this book to anyone interested in the crusades, medieval Europe, and of course Byzantine history.

It’s hard coming to the end of this magnificent trilogy. Norwich has written quite a masterpiece of history—this final part being no exception. The last forty pages were the culmination of 11 centuries. I was struck by how awing it must have been to be one of those defenders the night before the fall of Constantinople; the despair was tangible through Norwich’s prose.

It’s strange to see something you have been illogically rooting for, since the first book, be brought so low an innumerable amount of times. Each part of this trilogy has its own villains—the Popes, the Emperors themselves and their wives, or the barbarians to the north and west— but this one had proven the true enemy to be the ITALIANS. God, I will never forgive the Venetians and Genoese their intriguing and perfidy for what they did to my precious Byzantium. I don’t know why I now have a para-social relationship with this now forgotten civilization but I do.

“That is why five and a half centuries later…it is the Land Walls—broken, battered, but still marching from sea to sea—that stand as the city’s grandest and most tragic monument.”

Magisterial but approachable. Some of the easiest-reading history I've ever encountered. Norwich's passion for the subject shines throughout. His narrative of the fall of Constantinople is an unparalleled elegy for the Byzantines.

⭐️⭐️⭐️⭐️ 3/4

Ренесансовите фрески в Капелата на Медичите поднасят една изненада: портрет на предпоследния византийски император Йоан VIII Палеолог. Съдбата на последните неколцина византийски императори е повече от нерадостна: последният пада в бой с турците през 1453 г. върху руините на завладения град, за да не бъде заловен жив; предходните двама отдават живота си в търсене на невъзможното спасение на своя град, който в единствената останка, до която се е свила някога могъщата империя. Те шестват из християнския запад с години, готови почти на всичко, включително на отказ от независимост на църквата си. Но за помощ е твърде късно - армията на полския крал Владислав Варненчик среща края си край Варна през 1444 г. и възвестява погребалния звън за последния наследник на Рим, пазил вярно над 1100 години портите на Европа от изток.

———
Цялата история на Византия (която никога не е наричала себе си така, а Източна Римска Империя) е люшкане между външни заплахи за унищожение от всички посоки на света, и вътрешни религиозни, социални и икономически катаклизми. Възникнала в резултат на катаклизъм, тя съществува, преодолявайки с нечовешка енергия всеки следващ катаклизъм, за да бъде погребана под последния.

Байрон описва Византия като сплав от римско тяло, гръцки ум и източно-мистична душа. Това творение на римското право, християнската ортодоксия и неусетно вплелите се цивилизационни останки на класическата гръцка и римска античност, е удивително съвременно в уроците си, и преодолява всяка катастрофа (освен последната) с удивителна издържливост.

Когато рационализмът на Рим се сменя с религиозния възход на християнството, Византия е тази, която го шлифова и институционализира. Римският папа векове наред е подчинен на византийския император и патриарх. Части на Италия са под византийски контрол дори след разграбванвто на Рим. Юстиниан I почти успява да възроди старата римска империя и построява най-бляскавата църква в света - Света София, като кодифицира в по-модерна версия старото римско право. Ираклий и потомците му подемат решително усилие за прочистване на християнството от суеверия и превръщането му в едно предимно вътрешно изживяване, забраняващо олицетворяването и бъркането му с изображения като иконите. Векове преди реформацията на запад. Но сблъсъкът между светска и религиозна власт завършва с поражение за първата. За разлика от Рим и Запада обаче върховната власт във Византия остава неизменно светска. Византия удържа приливните вълни на нововъзникналия и войнстващ ислям, които неколкократно се разбиват в стените на Константинопол. Но победа няма, има само оцеляване - Северна Африка и Сирия са завинаги изгубени за империята. Балканите също - от колонизацията на славяни и българи. Както и Италия. Залезът започва да се спуска окончателно в мига, в който империята се отказва от защитните си механизми. Търговията е поета от новоизгряващите венецианци и генуезци, а византийският флот, владял Средиземноморието, изчезва, за да бъде заменен - срещу заплащане и отказ от суверенитет - от Венецианския (и генуезкия) флот.

Истинският край на империята не идва от изток и селджукските турци, а от запад, когато през 1204 г. Четвъртият кръстоносен поход разграбва и оплячкосва Константинопол. Впоследствие Византия е разкъсана на части, някои от които поделени между Венецианската република (която се държи като войнстващ търговски концерн) и част от кръстоносците. Империята никога не се съвзема от този удар и последвалото е бавна агония, която обрича също България и Сърбия. Последните две държави изобщо не схващат картинката, за разлика от умния хан Тервел през 8 век, който отива да отбранява Константинопол срещу арабите. Самите Венеция и Генуа, алчно вкопчени в провалянето на търговския си конкурент, заслужено обричат собственото си бъдеще с късогледството си.

Самите византийци никак не са невинни - те се разпределят на властващи кланове, всеки от който граби трон, земи и данъци до дупка. Тези мафиотски кланове предпочитат да обрекат последния си шанс да прогонят надигащата се турска заплаха в битката при Манцикерт, отколкото да сформират поне временна обща лига срещу опасността. Резултатите са видими.

———
Много може да се разсъждава върху Византия. Нейната история е удивително преплетена с нашата - България е първата независима държава, която цъфва в задния двор на империята и отказва да се разкара оттам, като на моменти сама храни амбиции за Константинопол. И е също толкова късогледа за големите заплахи, вкопчена в дребнави боричкания.

У нас има добра византоложка и османистка школа, най-малко поради историческата и географската близост. Западняците на свой ред пренебрегват Византия или като Едуард Гибън - открито я презират, без ни най-малко да я разбират. Други като Кенет Кларк стигат дотам в невежото си презрение, че дори (в неговата книга за цивилизацията) я считат за ненужна бележка под линия, която нямала нищо общо с Европа и и била по-чужда даже от исляма (?!). Тези високомерни сноби обаче задават дълго време тона в историческото възприятие, и тяхното манипулативно, пропагандно опростяване ни лишава от ценно познание.

Мутафчиев, Острогорски и Норуич са представители на обратното течение. Без навирен нос и гръмовно громене, те възкресяват над 1000 изгубени години, и то само повърхностно, без задълбаване.

Лекциите на n  Мутафчиевn са ценни с погледа си към иконоборството. Завършени през 1943 г., малко преди смъртта на професора, те са исторически документ сами по себе си. На светския поглед от първата половина на 20 век, но и на незабравения гняв от съюзническата и първата световна войни. Мутафчиев се впуска в излишно громене и морализаторстване в доста моменти, а е и откровен женомразец. Но е и ерудиран познавач, който си знае работата и успява в други моменти да е доста проницателен и аналитичен, правещ косвени паралели с новото време. Лекциите приключват с 1204 г.

n  Острогорски n като че ли е по-премерен. Но това в само привидно. Писал през 60-те, у него дреме онази мъглява руска православна мистика, неотървала се от бляна си за Третия Рим. Острогорски замита под килима всичко иконоборско или сектантско, което не съответства на официалната (днешна) религиозна доктрина. Просто избягва да пояснява някои моменти - избира премълчаването. Не че обемът му позволява да се шири, но предпочитанията са видни. Ужасяващо неадекватен на моменти е родният превод. Не знам от коя година е, но “Прозорец” са били жестоко немарливи в редакцията не просто на имена и транслитерации, а на значение на думите! Има цели изречения без никакъв ясен смисъл просто защото преводачката не е имала представа от материята и си е измисляла значения.

Норуич (n  тук n, n  тук n и n  тук n) е най-балансиран, може би защото е по-съвременен. Той също тълкува и дава оценки, но доста по-умерено, и някак не така яростно като Мутафчиев или подмолно като Острогорски. Недостатъкът при Норуич е, че той често се увлича в западния контекст, но не е прекалено. И уви, подобно на горните двама, не намира време за културата и изкуството.

———
Историята е сплав от несъвместимости. Не можеш да познаваш родната история без контекста. В историята рядко има добри и лоши. И историята е сбор от нишки във всички географски посоки, преминаващи през всички епохи. Изолация няма. Но пък има много липси, изгорели в пожарите, и умишлена пропаганда, предназначена както за онова отминало време, така и за бъдещите читатели. Оруеловите закони на “1984” са били прекрасно познати още през 3 в. от н.е., когато започва този конкретен отрязък. Така че се иска четене с разбиране и мислене. Но най-вече четене.

Third and final volume in a great history of The Byzantine Empire. Fascinating reader.

Great read

the most recent take on this huge subject starts with the First Crusade and carries the view to the end and just into the 16th century following the descendants of the last families. Yep that's over 400 years in a little under 500 pages. I guess economy is the watchword for our times.