Vonnegut is a treasure. The more I read the more I agree with him

Second read, and scarier this time around as to how prescient Vonnegut was over thirty-years ago. Not surprisingly he recounts our past and current follies and is eerily prescient as to the ominous direction America was and is now past heading. I miss Vonnegut and I miss his occasional hopefulness in what he knows only too well is the reality of the shithole world we live.

Went into this with low hopes, as this is Vonnegut's second bite at the autobiographical apple and I didn't particularly enjoy the first one. But this contains lots of genuinely touching pieces from a tumultuous time in Vonnegut's life.

Vonnegut was an important writer for my development as a reader and artist. This is still true today, but I have found I have less patience for the self-indulgence of some of his literary habits. Part of the way through this book, you find yourself getting sick of hearing about suggested slogans for historical movements or epitaphs on someone's gravestone. KV's voice as an essayist is the same as his voice as a narrator. This is disappointing. His fiction is much more impactful as a result of this. Of course there are some gems in here, the man was a brilliant thinker with a spectacular way of distilling irony, and his humanism is always on display, even when he is obviously in the throes of a depressive episode--which happens with a few of the chapters in this book. This is probably only for long time fans and die-hards, and even for those (such as I am), it can be a bit tedious. There isn't much to garner here that hasn't already been said more brilliantly in another book. NOTE: This is the first of his nonfiction essay books that I have read. I chose this one first as HOCUS POCUS is my favorite KV novel and this book was written and compiled during that time. Perhaps that is why I didn't like it as much as I was expecting, the majority of these themes are present in that book in a more deft way. Still, for someone born in 1922, his views were surprisingly progressive. In short, it's good enough to get a dose from one of the masters if you are already a fan, but don't use it as an introduction to his work.

"Съдби, по-лоши от смъртта" вероятно не е най-добрата книга на Кърт Вонегът, но със сигурност е една от тези с най-силен личен елемент. Многото автобиографични моменти в нея са посветени на събитията и личностите, повлияли силно на формирането му като човек и автор - войните, депресиите (икономически и лични), смъртта, голямото му семейство, приятели, музиканти, писатели и много безименни хора. В разказите за повечето от тях, чиито мечти, възгледи и манталитет се разминават с общоприетите или са неподходящи за съответния исторически момент и поради това те остават бедни, самотни, неизвестни, неразбрани и неполучили заслужената си слава, се доловя тъга. С горчивина и типичните за него хумор и цинизъм продължава разсъжденията си от други книги за безмислието на войните и пораженията след тях, за изтъняващия морал на политиците, променените и почти липсващи ценности, за бъдещето на планетата, която сме на път да унищожим сами.

"Какви други съдби, по-лоши от смъртта бих могъл да посоча? Може би живот без петрол?
В мелодрамите отпреди век често се твърди, че загубата на девствеността преди свещените окови на брака е съдба, по-лоша от смъртта… Мисля си, че бих умрял по-скоро в името на девствеността, отколкото в името на петрола. Струва ми се някак по-литературно.

Много е важно какъв шеф ще си избереш, чии мечти ще превръщаш в действителност.

И днес си оставаме луди. Защото приемаме съвсем спокойно въздушните нападения над цивилното население на градове и села, независимо дали сме ги обявили предварително или не, независимо дали сме обявили война или не. Дори нещо повече — ние се гордеем с тях, възприемаме ги като символ на национална гордост, по подобие на Камбаната на свободата.

Може би появата на планетата Земя е предварително програмирана, а крайната цел на програмата е да пръснем тази планета на хиляди късчета. Може би ние сме оръдието, чрез което Природата е в състояние да създава нови галактики.
Ако ние успеем да обезлюдим тази планета, Майката-природа положително ще я върне към живот. Всичко, което ще й трябва за поредното лукаво намигане, са няколко милиона години.

Има ли в историята голяма група човешки същества, която да не се бори с всички средства за правото си на живот? Има. Войниците. "По-добре смърт, отколкото безчестие" е мотото на няколко значителни военни формации по време на Гражданската война, при това и от двете страни.

В допълнение ще кажа, че поне аз не съм чувал за враг, който иска да ни третира така, както ние третираме американските индианци.

Аз обаче смятам, че безкритичното уважение към древните мислители е нещо доста опасно и ще ви кажа защо. Защото всички те, почти без изключение, са били убедени привърженици на тезата, че жените, бедните и представителите на малцинствата имат място на тази земя, само за да работят до изтощение, да бъдат верни слуги на мъжете от бялата раса, които единствени имат право да вземат важни решения и да бъдат лидери на останалите.

Един факт си остава непроменен: жените не са привърженици на неморалните технологии в степента, в която ги обожават мъжете. Това очевидно е резултат от някакви хормонални недъзи. Вероятно по тази причина в демонстрациите срещу всякакви оръжия за унищожение участват много повече жени, отколкото мъже и на всичкото отгоре, водят и децата си.

Подобно на своите деди-пуритани, аз също мисля, че Бог е непознаваем и следователно не можем да Му служим. По тази причина всички ние трябва да служим на своето общество, чиито нужди са съвсем видими и познаваеми.
Това, което не мога да понасям в церемониалните проповеди, е изхвърлянето от страна на повечето оратори, които твърдят, че вярата в божествеността на Исус е път към ПОБЕДАТА.

Какво е смъртта? Липса на живот. И винаги ще бъде именно това. Смъртта е нищо. Защо тогава вдигаме толкова шум около нея?"

I think this is my lowest review of a Vonnegut book.
I understand it was meant to be a collage, but it was so disjointed compared to Palm Sunday. Still liked reading it, though.
On a personal note, I hate how points he is making in 1990 are still not understood in 2021.

I can honestly say that Kurt Vonnegut is one of my top three favorite authors. I'm always excited to find something by him I haven't read yet.

Unfortunately, my enthusiasm for his non-fiction work is lacking, almost nonexistent. Somehow, his clever, unique writing style appears insipid and dull in this genre.

I hate to write or rate negatively about something the great Vonnegut wrote, but I just don't think his non-fiction is worth the time.

GoodReaders user MJ wrote a good review of this book and I also agree with all his points. I would recommend reading his review for a well thought opinion. This book was a bit rough for me as Vonnegut jumped all over the place with topics, names, places. Honestly the only reason I read it so fast was because I have more books I want to get to and I knew I would be slow to finish this one if I didn’t push myself. I did enjoy Vonnegut’s personal details on life and family as well as his views on war, religion, and humanity. Overall, like MJ’s states, I would only recommend this book for diehard fans of Vonnegut (he was my favorite author in high school). It was an interesting read but I think I enjoy his fiction works a lot more.

As with Vonnegut's novels, this one jumps around from subject to subject. But, it is highly entertaining, nonetheless.

Welcome to the best of Kurt Vonnegut clip show!
There isn't much in this book that hasn't already been said in other Vonnegut novels and essays. That said a quick run-through of Vonnegut's thoughts on life, war, politics, literature, Latin requiems and the like, is no bad thing. It's striking how many themes in a book described as "an autobiographical collage of the 1980" are still so relevant today. Reading Gorge H Bush described a the worst form of divisive conservatism makes you think that the world is a lot worse off today.

Maybe not my favorite Vonnegut collection of randoms - mostly essays published elsewhere and compiled here with brief intros from Vonnegut. But it's still worth a read for the completists out there, and a stronger reader than I might be able to better pick and choose amongst the chapters to make for a more efficacious reading experiences.

One thing has stuck with me for the past month or so was something Vonnegut cited from (I think) an author who translated some of his work in Europe. I can't find the quote but it was about the power of books - that black marks on a white page have the power to completely transport a reader from their reality, even if just for a moment.

When you've read all of Vonnegut there's nothing to do but go find more Vonnegut.

3 stars. His essays and speeches are not essential to understanding his novels or his philosophy, but if those novels and philosophy ring true for you then you're likely going to want to keep reading his essays and speeches.